Subscribe
- Въведение
На 12 юли Комисията по заетост и социални въпроси на Европейския парламент гласува временното споразумение, постигнато в резултат на междуинституционалните преговори[1] за директива относно минималните заплати.
Споразумението беше одобрено от комисията с 34 гласа „за“, 8 гласа „против“ и 2 гласа „въздържал се“. Сред членовете на ЕП, които гласуваха „против“, беше и г-н Hermann Tertsch, член на испанската делегация в групата ECR, който заместваше по този повод г-жа Margarita de la Pisa.
Мотивите им за отрицателен вот се основават на принципни съображения. Всъщност заместник-председателят на партията ECR, г-н Хорхе Буксаде, преди това предаде писмен въпрос по този въпрос на комисаря по заетостта, г-н Никола Шмит, люксембургски социалист.
Г-н Буксаде напомни на комисаря, че член 153, параграф 5 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) изрично запазва компетентността на държавите членки в областта на заплатите. От друга страна, политикът от VOX отбеляза, че директивата съдържа важни разпоредби по отношение на колективните действия, които съгласно член 153 от ДФЕС изискват одобрение с единодушие в Съвета на Европейския съюз.
Г-н Шмит отговори и на двата въпроса на 9 септември, както е анализирано по-долу. Читателят може да прецени дали заглавието на тази статия е преувеличено или по-скоро точно.
- Злоупотреба с правото, за да се избегне единодушието в Съвета
Така наречената обикновена законодателна процедура (обикновено съкращавана като „COD“ поради предишното си наименование „съвместно вземане на решение“) понастоящем е преобладаваща в актовете на Европейския съюз със задължителен характер и изисква съгласието на две от трите му институции, а именно Съвета на Европейския съюз и Европейския парламент.
Европейският парламент одобрява повечето актове с обикновено мнозинство, т.е. те се приемат, ако за дадено предложение са получени повече гласове „за“, отколкото „против“. В настоящия случай това се случи на пленарното заседание на 14 септември.
В Съвета на Европейския съюз обаче ситуацията е различна. Този орган включва представители на всички държави-членки, които действат на равни начала. Що се отнася до минималната работна заплата, поне две национални правителства – на Швеция и Дания – изразиха силни резерви и дори се противопоставиха на регулирането на този въпрос от страна на Съюза. Освен липсата на компетентност, те съвсем разумно смятат, че подобно регулиране ще подкопае ролята и водещата роля на социалните партньори при договарянето на заплатите на национално, секторно или корпоративно равнище.
За да установим къде е причината, нека се обърнем към формулировката на член 153, параграф 2 от ДФЕС, както твърди г-н Buxadé в обръщението си към Европейската комисия:
„В областите, посочени в параграф 1, букви в), г), е) и ж), Съветът се произнася с единодушие, в съответствие със специална законодателна процедура, след консултация с Европейския парламент и посочените комитети [the Economic and Social Committee and the Committee of the Regions].“
И коя точно е областта, посочена в параграф 1, буква е), за която се изисква единодушие в Съвета, заедно с консултации с Европейския парламент, Икономическия и социален комитет и Комитета на регионите? Не друго, а „представителство и колективна защита на интересите на работниците и работодателите“ – точно това, което евродепутатът Хорхе Буксаде напомни на комисар Шмит.
Предложението на Комисията включва деветнадесет члена, от които дванадесет (т.е. номера 1, 2, 3, 4, 5, 7, 8, 9, 10, 11, 13 и 16) уреждат представителството и колективната защита на интересите на работниците. Въпреки това, в опита си да избегне прилагането на член 153, параграф 2 от ДФЕС, социалистическият комисар пише, че „разпоредбите относно колективното договаряне, съдържащи се в текста, са спомагателни по отношение на материалния обхват на прилагане на директивата„.
С този трик той си осигурява по-благоприятни условия за игра – чрез консенсус на мнозинството между социалисти и християндемократи – от това, което всъщност осигурява върховенството на закона, т.е. единодушие в Съвета на Европейския съюз, където, разбира се, влиянието на Комисията няма да е достатъчно.
Комисар Шмит продължава да развива своята своеобразна аргументация пред критиката на г-н Буксаде: представителството и колективната защита на интересите на работниците „са включени само като средство за постигане на целта на директивата„.
Това обаче явно се отклонява от разпоредбата на ДФЕС, която изобщо не квалифицира уредбата на представителството и колективната защита на интересите на работниците, а по-скоро изисква процедура, основана на единодушие на Съвета, когато те са засегнати.
Освен това аргументът на г-н Schmit се опровергава изрично от самите условия на член 4 от неговото собствено предложение, който насърчава колективните действия не само като средство за определяне на минималната работна заплата.
- Манипулиране на европейската съдебна практика
В унисон със защитата на националната компетентност от страна на партията си срещу незаконно нахлуване от Брюксел, членът на VOX г-н Буксаде напомни на г-н Шмит, че член 153, параграф 5 от ДФЕС изрично изключва приписването на отговорност на Съюза по въпросите на заплащането.
Читателите на The Conservative Online са свикнали да гледат как Европейската комисия обвинява правителствата на Полша и Унгария, близки до позициите на партията ECR, както и на VOX, в предполагаемо постоянно нарушаване на принципите на правовата държава. Напротив, изглежда съвсем ясно, че в този случай по-скоро институциите на Съюза не спазват този принцип, като действат там, където не са компетентни.
В този случай отговорът на Schmit трансформира Договора, за да го накара да каже това, което не казва. Според люксембургския социалист Съюзът не може „пряко“ да регулира равнището на заплащане, но би могъл „да приема актове, които имат въздействие върху заплащането“.
Ето защо това, което беше защитавано, за да се избегне единодушието на Съвета поради материалния предмет на регулиране, сега се представя като нещо като непряк характер, който се засяга, но не чрез „пряко“ третиране.
Подобни нюанси могат да съществуват във въображението на комисар Шмит, но никъде в Договора, който изключва регулирането на заплатите, а не само „прякото“ регулиране на заплатите.
Такава малка магическа дума, която има всеобхватно действие в устата на Шмит, той привежда заедно с допълнителния авторитет на не кой да е, а на Съда на Европейския съюз.
В решението си по делото „Impact “ от 2008 г. съдът в Люксембург се произнася по преюдициално запитване, отправено от трудовото правораздаване в Република Ирландия, и по-конкретно по дело, по което профсъюз на държавните служители (Impact) се противопоставя на няколко органа на ирландската администрация по отношение на условията на труд и пенсиите.
В решението си Европейският съд потвърждава, че първичното право на Съюза „изключва определянето на нивата на заплатите чрез хармонизация“ (параграф 123), което е точно това, което предложението на Schmit цели – когато посочва, че минималните заплати не трябва да са по-ниски от 50 % от средните или 60 % от средните заплати в световен мащаб, съгласно съображение 21 от директивата.
В такава съдебна практика никога не се говори за „пряко“ определяне; това прилагателно е измислено само от социалистическия комисар в неговия отговор. Интересно е, че хармонизирането или определянето чрез необвързваща разпоредба, като тази, включена в съображение 21, се квалифицира като „непряко“ определяне или хармонизиране.
Но нека да анализираме допълнително „въздействието“ в неговата собствена терминология, за да получим още едно доказателство, че нито европейската съдебна практика, нито ДФЕС допускат непрякото определяне или хармонизиране на Schmit:
„Стандартизирането на всички или на част от съставните елементи на заплатите и/или на тяхното равнище в държавите-членки или въвеждането на минимална заплата в Общността би довело до пряка намеса на правото на Общността в определянето на възнагражденията в рамките на Общността“ (параграф 124).
По този начин Съдът на Европейския съюз изрично забранява всякаква глобална или частична стандартизация на равнището на заплащане в държавите членки, независимо дали тази стандартизация е пряка или непряка.
Заедно с магистратите в „Impact“ признаваме, че „не всеки въпрос, който има някакво отношение към възнаграждението“ (параграф 125), е автоматично изключен като компетентност на Съюза. Но създаването на закон за минималната работна заплата е нещо повече от това „да има някакво влияние“ върху възнагражденията.
И накрая, решението по делото „Impact“ е взето в контекста на дискриминация между работниците (параграф 126), което няма нищо общо с определянето на минимални заплати.
Ето защо можем да заключим, заедно с авторите на „Impact“, че „определянето на равнището на различните съставни елементи на възнаграждението на работника или служителя е извън компетентността на законодателя на Общността и безспорно остава в компетенциите на компетентните органи на различнитедържави-членки“ (параграф 129).
По време на парламентарната делегация на 20 септември в агенцията на Европейската комисия EU-OSHA, базирана в Билбао (Испания), авторът на тази статия стана свидетел как социалистическата евродепутатка Estrella Durà се похвали, че директивата за минималните заплати е пример за това как политическата власт може да замени договорните разпоредби. Наистина любопитно схващане за върховенството на закона, което със сигурност не се подкрепя от принципите на ЕКР.
[1] https://www.europarl.europa.eu/meetdocs/2014_2019/plmrep/COMMITTEES/EMPL/AG/2022/07-11/1258585EN.pdf
The text was translated by an automatic system