Subscribe
Студентските протести, които периодично обхващат Франция, са част от дълбоко вкоренена политическа и културна традиция в европейската история. От поколения наред улиците на Париж служат едновременно като барометър и като трибуна за социалното недоволство, което кипи в останалата част на Европа. Въпреки това, на фона на последните мобилизации възникват два ключови въпроса: могат ли тези демонстрации наистина да се превърнат от временни изблици на недоволство в по-широк процес на революция и социална трансформация? И, преди всичко, ще успее ли европейската левица, жадна да овладее енергията на младите хора, за да мобилизира тълпите по целия континент, да насочи тази енергия към един надежден политически проект, който да надхвърли безцелните протести и епизодите на градско разрушение?
Франция заема уникална позиция в Западна Европа благодарение на способността си да превръща секторни или инициирани от младежта искания в пълномащабни институционални кризи. Независимо дали става дума за реформи в образованието, несигурност на работните места, бюджетни ограничения или политики за опазване на околната среда, френските студенти рядко протестират единствено за да защитят собствените си интереси. Училищата и университетите се възприемат като последните крепости на републиканския модел на социална интеграция. Когато този модел е подложен на натиск, студентските протести се превръщат в катализатор за много по-широко недоволство.
Днес по-младите поколения са изправени пред редица взаимосвързани предизвикателства. Преходът от образованието към пазара на труда все повече се характеризира с временни договори, стагниращи начални заплати и широко разпространеното усещане, че социалната мобилност намалява. В същото време достъпът до достойно жилище се е превърнал в почти непреодолимо препятствие за студентите в големите европейски градове. Тези трудности се утежняват от тревогата, свързана с климатичните промени, и от нарастващото недоверие към политическите институции, тъй като младите хора все повече смятат, че управляващите са неспособни да осъществят необходимите радикални промени. Когато тези фактори се съчетаят, младежките протести престават да бъдат временно явление, свързано с университетите, и се превръщат в по-широка критика към цялата социално-икономическа система.
Исторически погледнато, разпространението на френските протести из Европа се дължи на подражание и на общи структурни проблеми. Икономическите и социалните затруднения, които мотивират студентите в Париж, са до голяма степен същите като тези, с които се сблъскват техните връстници в Рим, Мадрид, Берлин и Атина. За европейските леви партии, и по-специално за по-радикалните им и ориентирани към обикновените хора фракции, студентските движения представляват безценен политически ресурс. В момент, когато традиционните канали за политическо участие, включително политическите партии, профсъюзите и другите посреднически институции, изпитват спад в членството и криза на представителството, младежките движения предлагат ентусиазъм, пряко участие и силно чувство за цел.
Въпреки това, възпроизвеждането на френския модел на протести в целия континент поставя редица предизвикателства. Франция има дългогодишна традиция в провеждането на силно конфронтационни и централизирано организирани демонстрации, целящи да окажат пряк натиск върху държавата. В останалата част от Европа протестите са по-раздробени, често остават на местно ниво или се фокусират върху конкретни проблеми. Във Франция студентските движения често сключват тактически съюзи с големи профсъюзи като CGT, докато в други европейски страни отношенията между младите протестиращи и традиционните профсъюзи често са по-дистанцирани или напрегнати. Освен това масовите демонстрации във Франция понякога са успявали да принудят правителствата да оттеглят законодателни реформи, докато в други части на Европа често се е оказвало по-трудно да се превърне мобилизацията по улиците в конкретни законодателни промени.
Истинското предизвикателство за левите и младежките движения обаче не се състои в способността им да организират демонстрации, а в това, което следва след това: изработването на цялостна политическа визия.
Съвременните протести твърде често попадат в капана на чисто реактивната опозиция, определяйки се като антиестаблишмент или просто като противници на конкретна реформа, без да успяват да очертаят жизнеспособна алтернатива. За да може едно движение да разработи политически проект, който да надхвърля рамките на временната конфронтация, то трябва да се заеме с три фундаментални въпроса.
Първото е отхвърлянето на насилието и разрушението. Сблъсъците в градовете, нанасянето на щети на обществената инфраструктура и унищожаването на търговски обекти представляват сериозно ограничение за всяко масово движение. Макар че изразителното насилие понякога се оправдава като отговор на системното насилие, политическите му последствия могат да бъдат пагубни. Вниманието на медиите се отклонява от причините, стоящи зад протестите, и се фокусира почти изцяло върху обществения ред. Средната класа може да се отчужди, оставяйки младежките движения изолирани, без подкрепата на семействата и работниците. Освен това инцидентите с насилие дават на правителствата политическо оправдание да приемат по-строги мерки за сигурност и да дискредитират протестното движение като цяло.
Второто предизвикателство е да се превърне протестът в жизнеспособна политическа програма. За да бъде достоверно, едно движение трябва да се ангажира със сложностите на изготвянето на политики. Не е достатъчно да се призовава за увеличаване на публичните разходи или за ценови контрол; трябва също така да се обясни как биха се финансирали такива мерки, как би се преразпределяло богатството и какви институционални реформи биха били необходими. Програма, насочена към подобряване на перспективите на по-младите поколения, трябва да включва жилищна политика, която да направи наемите по-достъпни, значителни инвестиции в научни изследвания, обществено образование и професионално обучение, както и инициативи за заетост, които гарантират стандарти за минимална работна заплата.
Третото предизвикателство е да се изгради солидарност между поколенията. Социалната революция не може да успее, ако просто се противопостави младото поколение на по-възрастните поколения. Напротив, тя изисква нов социален пакт, който да ги обедини. Младежките движения рискуват да останат елитарни и политически маргинални, освен ако не успеят да свържат своите искания с тези на служителите, работниците на средна възраст с несигурни работни места и пенсионерите.
Студентските протести във Франция показват, че силите, които подхранват социалните конфликти в Европа, далеч не са изчерпани. Структурните проблеми, които извеждат младите хора на улицата, са осезаеми, неотложни и дълбоко вкоренени в ежедневието им.
Историята обаче показва, че енергията на масовите демонстрации сама по себе си не може да доведе до трайни промени, освен ако не бъде насочена към организирани движения и институции, способни да постигнат конкретни политически резултати. Ако европейската левица просто експлоатира недоволството на младите хора за политически цели, използвайки уличните протести като реторично оръжие срещу управляващите правителства, неизбежните последствия ще бъдат разочарование, нарастваща въздържаност от гласуване на изборите и засилване на политиките, насочени към сигурността.
От друга страна, ако социалните движения и политическите партии успеят да съчетаят радикалния анализ с реалистични предложения, да отхвърлят използването на насилието като политически „кратък път“ и да приемат предизвикателството да управляват ефективно, настоящите протести биха могли да бележат началото на нова ера на социални реформи в целия континент.
Бъдещата легитимност на Европа зависи именно от тази способност: да превърне гнева, изразен по улиците, в нова визия за обществото.
Джузепе Арноне.