Subscribe
Медийният пейзаж в Ирландия остава един от най-политически подчинените на правителството в цяла Европа. От наследените най-строги закони за клевета в Европа, които ограничават правото на публикуване на ирландската преса, до отпускането на държавни субсидии, поддържащи на повърхността нерентабилните медии – в резултат на това ирландските медии са некритични и подкупни. Редица други фактори, като държавното финансиране на пресата, левите институционални пристрастия в тази сфера и, разбира се, „въртящата се врата“ между правителството и медиите, също поставят под сериозно съмнение достоверността на ирландските вестници.
Вестниците, финансирани от държавата, ще критикуват държавата по отношение на политики, които са допустими, на основания, които техните „мандарински“ репортери са преценили като непровокативни и следователно малко вероятно да застрашат държавните им субсидии. Въпреки това много вестници систематично избягват да отразяват осезаемите и дълбоко непопулярни кризи, пред които е изправена страната, независимо дали става дума за миграцията, жилищния проблем или неустойчивата икономическа политика на страната в областта на преките чуждестранни инвестиции.
Проблемът не е само в държавните субсидии, но и в силно ляво ориентиране – държавната телевизия RTE съобщи през 2023 г., че мнозинството от ирландските журналисти, анкетирани от Дъблинския градски университет, са се самоопределили като левоориентирани. 61,5 % от тях се самоопределят като левоориентирани, в сравнение с едва 8,5 % журналисти с десни възгледи. По този начин в политическата ориентация на много ирландски медии съществува вграден дисбаланс, който поставя в неравностойно положение консервативните политически възгледи, а в някои случаи е направо враждебен към тях.
„Въртящата се врата“ между държавните институции и частния бизнес е добре познато и широко обсъждано явление. По-малко забелязано обаче е активното преминаване на журналисти към държавни постове. Например, миналата година Gript Media съобщи, че журналистът Хю О’Конъл е бил назначен за заместник-прессекретар на правителството, като критиците го обвиняваха в пристрастност към партията „Fine Gael“. Но това не беше всичко – човекът, когото той замести на тази длъжност, беше радиоводещият от Newstalk Крис О’Донохоу. Разбира се, не е изненадващо, че прессекретарят може да е бивш журналист – двете професии са функционално свързани. Но когато погледнем към това явление в по-широк план, моделът става очевиден. Хелън МакЕнти нае преди това репортера на „Айриш Таймс“ Фиач Кели, а Саймън Харис е наемал репортери от „Айриш Таймс“ и „Айриш Екзаминатор“.
Правителството финансира и създава „спин-доктори“ в сектора на обществените медии, а след това ги назначава като свои вътрешни съветници, след като политическата им стойност е достигнала зрялост. Нека вземем например и факта, че министър Патрик О’Донован избухна в гняв, след като изрази загриженост, че протестите срещу цените на горивата през април тази година са били отразявани от медиите по начин, който е бил пристрастен срещу правителството.
Тук се наблюдава неудобно противоречие, което ирландската политическа класа никога няма да признае. В един дъх те възхваляват значението на свободната преса и ценностите на свободата на словото, а след това остракват всички медии, които дръзват да ги критикуват публично. Да не говорим за факта, че с нарастващите държавни разходи за медиите – бизнес модел, който става все по-нерентабилен – вестниците в някои случаи са станали напълно зависими от държавните субсидии.
Всъщност се твърди, че министър О’Донован е провел таен телефонен разговор с органа за медийна цензура на ирландското правителство, Coimisiun na Mean, вследствие на отразяването от RTE на протестите срещу цените на горивата, с което той не е бил доволен. Твърди се също, че той е помолил един служител в „Coimisiun na Mean“ да проучи „дали в законодателството съществува механизъм, който позволява на министъра да поиска проверка на излъчванията“, свързани с тези събития.
Подобно поведение би трябвало да изглежда странно за една западна демокрация като Ирландия, и министърът беше основателно критикуван за това си поведение. Но, отново, тази критика беше отправена по такъв начин, че да не разклати лодката на държавното финансиране. Медиите отразиха темата, но не се осмелиха да направят естественото заключение, че министърът и колегите му нарушават основните принципи на демократичното и прозрачно управление. Тези заключения никога не бяха направени именно поради факта, че това би изложило на риск държавното финансиране за вестниците и би могло да навреди на бъдещите кариерни амбиции на ирландските журналисти в държавната администрация.
Този проблем е толкова широко известен, че един представител на изпитваща затруднения радиостанция в Ирландия заяви, че местните медии прилагат самоцензура, за да предотвратят загубата на държавни средства, необходими за поддържането на станцията.
Тъй като медийните комисари все по-често отпускат суми в размер на милиони всяка година, зависимостта на обществените медии от държавата само се задълбочи, като този път акцентът е върху борбата с дезинформацията.
Стана ясно, че през 2025 г. вестник „Irish Independent“ е получил около 330 000 евро от Coimisiun na Mean, а вестниците „The Journal“ и „Irish Examiner“ – по приблизително 130 000 евро всеки. Тези схеми за финансиране се отнасяха не само за вестници с национална аудитория, но и за по-малки местни издания като „Connacht Tribune“, „Mayo News“, „The Kerryman“ и „Westmeath Examiner“, както и за редица други регионални издания с политическо значение. Тези медии трябва да бъдат отбелязани като значими за местното медийно отразяване в силно локализираната предизборна среда в Ирландия, където постоянното присъствие в такива вестници е, може би, по-забележимо за избирателите, отколкото националните новини. На практика това функционира като своеобразно купуване на влияние, осъществявано не само от ирландското правителство, но и от определен вид ляв политически режим, който се маскира като центристки и глас на разума, въпреки ескалиращото обществено презрение към правителствените партии и политическата левица.
Най-скандален е фактът, че регулаторният орган за медиите и правителството, което го е създало, дори не са се опитали да прикрият следите си. „Coimisuin na Mean“ обяви тази година, че ще прикани за подаване на предложения за фонд която насърчаваше медийната грамотност в борбата срещу дезинформацията в интернет. За пореден път се проявява позорната идеологическа насоченост на ирландската политическа система, в която неласкателните публикации или репортажите, противоречащи на интересите на правителството, се етикетират като дезинформация. За да се справят с нарастващата популярност на подобни репортажи или медийно съдържание сред обществеността, те открито призовават за представяне на планове за превъзпитание на обществото, като се внушава, че правителството знае по-добре от самите граждани.
Именно поради тези причини медийният пейзаж в Ирландия е структурно дефектен. От една страна правителството отпуска средства, а от друга – цензурира медиите, които са станали финансово зависими или идеологически подчинени. Арогантното самочувствие на подобни инициативи не познава граници, като дебатът около цензурата в Ирландия се поставя на самия олтар на демокрацията. Лицемерието на подобни маневри убягва на ирландската политическа класа, тъй като тя рутинно подкопава авторитета на държавните ни институции и позволява те да попаднат под влиянието на идеологически и социални картели.
Всякакви опити за реформиране на ирландската администрация ще изискват пълно преосмисляне на отношенията на държавата със средствата за масова информация. Всяко държавно финансиране на медиите трябва да бъде незабавно прекратено. Независимите източници на новини трябва да бъдат възнаграждавани според икономическата си жизнеспособност като продукт или услуга, която обществото действително проявява интерес да подкрепи. В дигиталната ера, в която социалните медии предлагат тази информация безплатно при незабавно търсене, често с по-остри коментари дори от национални вестници с противоречиви мнения като „Ириш Таймс“.