Subscribe
Тази седмица Politico разкри, че няколко европейски клиенти вече са започнали да отменят поръчки от украински производители на стомана заради очакваните разходи, свързани с новата въглеродна гранична система на Европейския съюз.
На пръв поглед механизмът, който стои зад тези решения, е сравнително прост. Брюксел иска вносните стоки, които влизат на европейския пазар, да бъдат изправени пред екологични разходи, сравними с тези, които се налагат на европейските индустрии съгласно рамката на ЕС за климата.
Но геополитиката рядко остава „на хартия“.
Случаят с Украйна разкрива противоречие, което европейските политици все по-трудно ще пренебрегват: Европейският съюз се опитва едновременно да ускори прехода към зелена индустрия, като същевременно политически, финансово и стратегически закрепва Украйна към европейската сфера.
Тези две цели не са непременно несъвместими. Но те вече не са и автоматично съгласувани.
В продължение на години политиката в областта на климата в Брюксел се обсъждаше предимно като регулаторен и екологичен въпрос. Днес обаче Европа функционира в съвсем различна стратегическа среда. Войната се завърна на континента. Енергийната зависимост се превърна в проблем на националната сигурност. Промишленото производство отново се разглежда през призмата на устойчивостта и суверенитета.
При тези условия мерки, които обикновено се разглеждат като технически търговски корекции, неизбежно придобиват геополитически последици.
Украйна е особено уязвима, тъй като икономиката й все още зависи в голяма степен от големи промишлени сектори, които изискват огромно потребление на енергия, включително производството на стомана. Тези отрасли са важни не само от икономическа гледна точка. Те са част от капацитета на страната да запази заетостта, да поддържа износа и да поддържа държавните приходи по време на война.
Това променя политическия смисъл на дебата.
В една стабилна икономика адаптацията към околната среда може да бъде постепенна и предвидима. В страна, която води продължителна война, дори относително ограничени търговски смущения могат да създадат по-широк стратегически натиск.
Въпросът не е просто дали Украйна ще загуби част от достъпа си до европейския пазар. По-дълбокият въпрос е дали Европа рискува да създаде стимули, които бавно да пренасочат части от украинското промишлено производство другаде, точно докато Брюксел се опитва да засили дългосрочната икономическа интеграция с Киев.
Съществува и неизбежен проблем с политическото възприятие.
От 2022 г. насам европейските лидери последователно определят Украйна като част от бъдещето на Европа. Военната подкрепа, финансовата помощ и преговорите за присъединяване затвърдиха образа на една все по-интегрирана политическа общност.
В същото време обаче от украинските промишлени предприятия се изисква да поемат разходите за регулаторни системи, създадени от Съюза, към който те все още не са се присъединили.
Тази асиметрия може да е технически разбираема от гледна точка на Брюксел. От политическа гледна точка обаче има риск тя да се усложни с течение на времето.
Всичко това не означава, че Европейският съюз трябва да се откаже от целите в областта на климата или да изостави амбициите си в областта на околната среда. Европейските правителства са подложени на легитимен натиск да защитават конкурентоспособността на промишлеността и да избягват прехвърлянето на производството извън Европа, докато националните индустрии са изправени пред нарастващи екологични разходи.
Проблемът е, че Европа вече не може да си позволи да разглежда индустриалната политика, политиката за климата и геополитическата стратегия като отделни области.
Войната в Украйна промени из основи връзката между икономиката и сигурността. Индустриалният капацитет, енергийните системи и веригите за доставки вече не се разглеждат просто като компоненти на световната търговия. Те все повече се възприемат като стратегически активи, свързани пряко с националната устойчивост и политическото влияние.
Ето защо дебатът около политиката на ЕС за въглеродните граници е от значение далеч отвъд отчитането на емисиите.
Европа навлиза в епоха, в която всяко важно икономическо решение има геополитически последици. Предизвикателството пред Брюксел няма да бъде да избира между амбициите в областта на климата и стратегическата надеждност, а да гарантира, че те ще се развиват заедно, а не в противоположни посоки.