Subscribe
В дебата за европейската отбрана пътищата обикновено се възприемат като средства за превоз в една посока: войски, бронирани превозни средства, гориво и боеприпаси към фронта. На североизточната граница на Европа обаче същият път може да се наложи да поеме едновременно движение и в обратната посока: цивилни граждани, напускащи застрашена зона.
Това е проблемът, с който Полша и Литва започнаха да се занимават, като разработват трансграничен евакуационен план, който в случай на сериозна криза или военна агресия би позволил на част от жителите на Литва, Латвия и Естония да достигнат полска територия. Все още не е изготвена окончателна оперативна схема. Варшава и Вилнюс оценяват процедурите, капацитета на инфраструктурата и логистичните изисквания в навечерието на споразумение между двете правителства. Самият факт обаче, че такова планиране е започнало, показва колко бързо се променя значението на военната готовност в Европа.
Инициативата възникна в момент, когато Литва провежда „Vyčio Skliautas 2026“– най-голямото си годишно учение за тестване на националната мобилизационна система. Сценарият включва постепенно влошаване на обстановката по отношение на сигурността, кибератаки и дезинформационни кампании, прекъсвания в енергоснабдяването и комуникациите, натиск върху жизненоважни услуги и пречки по транспортните коридори. Властите тестват също така регистрацията на евакуираните лица, използването на алтернативни маршрути и разделянето на гражданския и военния трафик.
Решаващият географски елемент е Сувалкският коридор – тясната ивица територия между Полша и Литва, която отделя руската ексклава Калининград от Беларус. Това е единствената сухопътна връзка между балтийските държави и останалата част от Атлантическия алианс. В случай на конфликт подкрепленията, предназначени за Литва, Латвия и Естония, ще трябва да преминат през него. В същото това пространство обаче биха могли да се придвижват на юг и хиляди семейства, автомобили, автобуси, линейки и спасителни превозни средства.
Път, претоварен с граждански превозни средства, не може да бъде свободно използван от военен конвой. Повреден мост, изчерпал се резервоар за гориво или извън строя система за комуникации могат да забавят евакуацията точно толкова ефективно, колкото и да забавят пристигането на съюзническите сили. Дори вълна от фалшива информация, умишлено разпространена с цел да провокира преждевременно и хаотично бягство, може да има военни последствия, без да бъде произведен нито един изстрел.
По тази причина Литва е предвидила, че евакуационните маршрути трябва да се съгласуват с въоръжените сили, полицията и териториалните военни командири. Одобреният през юли национален план предвижда, че около 75 % от населението би могло да се евакуира със собствени средства, като местните власти поемат отговорността за хората без личен транспорт и за най-уязвимите групи. Това е реалистично предположение, но и огромен проблем за координацията. Спонтанното придвижване на стотици хиляди хора не може просто да бъде оставено на индивидуалната импровизация.
Подготовката за евакуация не означава да се приеме, че войната е неизбежна, нито да се примири човек с идеята да напусне националната територия. Това означава да се предотврати паниката да се превърне в оръжие в ръцете на противника. Едно общество, което разбира процедурите, има достъп до надеждна информация и знае къде да отиде, е по-малко уязвимо към заплахи. Семействата могат да се защитят, без да парализират военния отговор, докато държавата запазва способността си да определя приоритети и да поддържа функционирането на основните услуги.
Това вече е част от стратегията за възпиране. Новите базови изисквания на НАТО за устойчивост, публикувани на 15 септември, призовават съюзниците да интегрират по-тясно гражданското и военното планиране. Противоречащите си нужди на националните сили, съюзническите подкрепления, бизнеса и гражданското население трябва да бъдат съгласувани, преди кризата да направи всяко решение по-трудно. Самите бойни подразделения не са достатъчни, ако железопътните линии, пристанищата, електроенергийните мрежи и държавната администрация не могат да подкрепят тяхното разгръщане.
Европейският съюз играе важна роля, стига тази роля да бъде правилно определена. Комисията си е поставила за цел да създаде до 2027 г. зона за военна мобилност в целия ЕС с по-хармонизирани правила и мрежа от сухопътни, морски и въздушни маршрути, които могат да се използват бързо. Нейната стратегия за съюза за готовност също признава необходимостта от инвестиции с двойно предназначение, гражданско-военно сътрудничество и по-добра готовност на обществото.
Брюксел може да финансира мостове, способни да поемат тежка военна техника, да премахне регулаторните пречки по националните граници, да подобри железопътните връзки и да насърчи оперативната съвместимост между системите за реагиране при извънредни ситуации. Той не може да замести познаването на територията, отговорността на националните и местните власти или приноса на организациите на гражданското общество. Моделът, който се очертава между Полша и Литва, не е този на абстрактно, централизирано командване. Той представлява сътрудничество между две суверенни държави, които подготвят практически отговор на споделен риск.
Урокът засяга цяла Европа, а не само балтийските държави. Отбраната на континента зависи от мрежа, която започва от западните и южните пристанища, преминава през железопътни линии, магистрали и логистични центрове и достига до източната граница. Всяка слабост по тази верига може да подкопае способността за реагиране на целия Алианс.
Коридорът Сувалки често се изобразява на военните карти като стратегически проход, който трябва да бъде защитен. Сега той трябва да се разглежда и като изпитание за способността на държавата да защити своите граждани, докато се бори за запазването на свободата на своята територия. Пътят през Сувалки трябва да позволява на съюзническите сили да влязат, без да се пречи на най-уязвимите цивилни да напуснат района. Ако Европа иска своята сила на възпиране да бъде надеждна, тя трябва да покаже, че може да управлява движението и в двете посоки.