Subscribe
На 30 октомври, докато международното внимание оставаше насочено към по-видими войни и дипломатически кризи, Китай обяви поредна серия от военни патрули в спорните води на Южнокитайско море. Южното командване на Народната освободителна армия потвърди, че военноморските и военновъздушните сили са провеждали патрули за проверка на бойна готовност около рифа Скарборо, район, върху който претенции имат както Пекин, така и Манила, като добави, че тези операции са се засилили през целия месец. Същевременно китайската брегова охрана обяви свои собствени патрули за поддържане на реда в околните води.
Това развитие, за което Ройтерс съобщи на 30 октомври и което бе разгледано в ситуационен доклад на геополитическата разузнавателна фирма RANE, може да изглежда като поредният епизод в дългогодишните напрежения в западната част на Тихия океан. Значението му обаче става по-ясно, когато се разглежда в по-широк стратегически контекст: международна конкуренция, в която контролът над моретата все повече се упражнява чрез комбинация от военно присъствие, правоприлагане в морската сфера, икономически натиск и постепенно оспорване на установените граници.
Това е конфликт, който засяга пряко Европа, дори когато се развива на хиляди мили от европейските брегове.
Скарбъроу Шол и стратегията за постоянен натиск
Скарбъроу Шоал отдавна е една от основните точки на конфликт между Китай и Филипините. Пекин поддържа де факто контрол над плитчината от 2012 г. насам, докато Манила продължава да оспорва китайските претенции и да защитава морските си права.
Спорът се разглежда в контекста на особено важна правна рамка. През юли 2016 г. арбитражен съд, създаден съгласно Конвенцията на ООН по морско право, постанови историческо решение относно Южнокитайско море, с което отхвърли правната основа на експанзивните претенции на Китай за исторически права в рамките на т.нар. „линия с девет черти“. Пекин отказа да признае решението, което обаче не определи териториалния суверенитет върху спорните морски обекти.
Десетилетие по-късно разминаването между международното право и ефективния контрол в морето остава очевидно.
Според оценката на RANE от 30 октомври най-значимото стратегическо развитие е все по-тясната интеграция между дейностите на бреговата охрана, инструментите за т.нар. принуда в „сивата зона“ и операциите, в които участват редовните въоръжени сили.
Операциите в „сивата зона“ включват принудителни действия, целящи да осигурят стратегически предимства, като в същото време, където е възможно, се остава под прага на открит въоръжен конфликт. В морето те могат да включват постоянни патрули, възпрепятстване на плавателни съдове, операции на морската милиция и форми на натиск, които затрудняват разграничаването между рутинно правоприлагане, умишлена провокация и военна агресия.
В района на плитчината „Скарборо“ обаче все по-осезаемото присъствие на военни кораби и бойни самолети придава ново измерение на ситуацията.
RANE оценява, че това развитие би могло да доведе до увеличаване на честотата на преките сблъсъци между китайските и филипинските въоръжени сили, като по този начин се повиши вероятността от ескалация, дори и когато никоя от страните първоначално не възнамерява да встъпи в по-широк конфликт.
Политическото значение е значително. Пекин не е задължително да завземе нови територии чрез мащабна военна операция, за да промени регионалния баланс на силите. Вместо това той може да се опита да укрепи присъствието си постепенно, да го превърне в рутина и да трансформира това, което някога е било изключение, в общоприета оперативна реалност.
Опасността се състои не само в евентуална конфронтация, но и в кумулативния ефект от натиска, който става все по-трудно да се обърне.
Рискът от криза, засягаща Вашингтон
Стратегическото положение на Филипините прави този процес особено деликатен.
Манила не е просто една от няколкото държави, въвлечени в споровете в Южнокитайско море. Тя е и договорна съюзничка на Съединените щати съгласно Договора за взаимна отбрана от 1951 г.
На 28 март 2025 г., по време на посещението на американския министър на отбраната Пит Хегсет във Филипините, Вашингтон и Манила потвърдиха, че договорът обхваща въоръжени нападения срещу въоръжените сили, въздухоплавателните средства и държавните кораби на всяка от двете страни, включително корабите на бреговата охрана, навсякъде в Южнокитайско море.
Това не означава, че всяко сблъскване или инцидент в морското пространство автоматично би довело до американска военна интервенция. Означава обаче, че една на пръв поглед локална конфронтация би могла бързо да придобие международни последствия.
Именно това е рискът, на който обръща внимание RANE: по-прякото военно присъствие на Китай увеличава вероятността даден инцидент да бъде тълкуван като заплаха, изискваща въоръжен отговор.
За Пекин натискът върху Филипините може да се превърне в средство за укрепване на регионалната му позиция. За Вашингтон достоверността на гаранциите за сигурност, предоставени на съюзниците му, остава съществен елемент от стратегията за възпиране в Тихоокеанския регион.
Между тези две стратегически цели остава все по-малко място за грешки.
Последиците надхвърлят рамките на двустранните отношения. Всяка сериозна конфронтация, в която участват американски и китайски сили, би поставила трудни въпроси пред другите регионални сили, включително Япония и Австралия, като същевременно би разкрила крехкостта на една международна система, в която икономическата взаимозависимост не е премахнала военното съперничество.
Тайван и контролът върху морските пътища
Спорът за плитчината „Скарборо“ не бива да се разглежда като идентичен с въпроса за Тайван. Двете ситуации се различават по своите политически, правни и военни характеристики.
Въпреки това те споделят една важна стратегическа характеристика: усилията на Китай да разшири способността си да оказва влияние върху корабоплаването и достъпа в морски райони от значителна геополитическа важност.
В статия, публикувана във вестник „The Telegraph“ на 1 ноември, Винсент Чин-Сян Яо, представител на Тайван в Обединеното кралство, обърна внимание на принудителните морски действия на Пекин и предупреди, че постепенното подкопаване на международните правила може да застраши сигурността на демократичните държави.
Неговата теза естествено отразява дипломатическата гледна точка на Тайван. Въпреки това тя повдига въпрос, чийто обхват се простира далеч отвъд Тайванския пролив.
Една евентуална морска блокада на Тайван би имала последствия, които далеч надхвърлят рамките на политическото противопоставяне между Пекин и Тайпе. Островът заема централно място в световното производство на съвременни полупроводници, а морските пътища в Източна Азия остават от ключово значение за международната търговия.
За европейските икономики, които са дълбоко интегрирани в глобалните вериги на доставки, свободата на корабоплаването в Тихия океан далеч не е някакъв отдалечен проблем.
Това засяга достъпа до промишлени компоненти, функционирането на технологичните вериги за доставки, международния транспорт и в крайна сметка способността на европейските предприятия да осъществяват дейността си, без да бъдат изложени на последствията от военна криза в Азия.
Нарушение в производството на съвременни полупроводници би могло да засегне европейските автомобилни производители, производителите на промишлено оборудване, телекомуникационните компании и отбранителната промишленост. Последиците не биха се ограничили непременно до секторите, които поддържат преки търговски връзки с Тайван: съвременните производствени системи разчитат на сложни мрежи от доставчици, чиито уязвимости често е трудно да се идентифицират, докато не възникне прекъсване.
Морската сигурност и икономическата сигурност стават все по-неразделни.
Европа не може да твърди, че се стреми към стратегическа автономност, като в същото време пренебрегва международните транспортни маршрути и технологичните зависимости, на които се основава голяма част от нейния промишлен капацитет.
От Тихия океан до Балтийско море: уязвимостта на самата Европа
Би било грешка обаче да се разглеждат тези събития като проблем, засягащ изключително Азия.
В Европа поредица от инциденти, засягащи подводната инфраструктура в Балтийско море, вече показа уязвимостта на мрежите, които са от съществено значение за съвременния икономически живот.
Телекомуникационните кабели, енергийните връзки и друга подводна инфраструктура образуват стратегическа мрежа, която често остава извън обществения дебат, докато не възникне някаква аварийна ситуация.
Отговорността за отделните инциденти, разбира се, трябва да се установи въз основа на доказателства. Наличието на чужд кораб в близост до повреден кабел не доказва автоматично саботаж, нито оправдава приписването на враждебни намерения на екипажа му без провеждането на надлежно разследване.
И все пак самата трудност да се направи разграничение между инцидент и умишлен враждебен акт представлява проблем за сигурността.
Тази несигурност създава възможности за принуда. Правителствата трябва да решат как да реагират, понякога още преди наличните доказателства да позволяват окончателно заключение. Прекомерното колебание може да насърчи по-нататъшен натиск, докато необоснованото обвинение рискува да предизвика дипломатическа криза.
НАТО призна сериозността на предизвикателството на 14 януари 2025 г., когато обяви стартирането на „Baltic Sentry“ – военна операция, целяща да засили защитата на критичната подводна инфраструктура в Балтийско море.
Инициативата включва военноморски кораби, самолети за морско патрулиране и разширени възможности за наблюдение, включително безпилотни системи. Тя също така има за цел по-тясно сътрудничество между националните ресурси за наблюдение и структурите на НАТО.
Това решение отразяваше конкретна стратегическа реалност: защитата на морската инфраструктура не може да зависи изцяло от способността за намеса, след като вече е настъпила щета. Тя изисква постоянна наблюдение, надеждно възпиращо въздействие и способност за разпознаване на подозрително поведение, преди то да доведе до сериозни последствия.
Съществуват ясни разлики между китайските операции в Южнокитайско море и заплахите за европейската подводна инфраструктура. Би било неточно да ги опишем като доказани елементи на една единствена координирана стратегия.
Въпреки това те разкриват сходна стратегическа слабост: трудността, с която се сблъскват демократичните правителства, когато трябва да реагират на двусмислени, постепенни и потенциално враждебни действия, преди техните кумулативни последствия да станат необратими.
Това предизвикателство е от особено значение за европейските държави, чиято икономическа сигурност зависи в голяма степен от морската търговия, взаимосвързаните енергийни системи и надеждна цифрова инфраструктура.
Реакцията на Европа не може да се ограничи само до декларации
Европейският съюз вече е заел важни политически и правни позиции.
На 11 юли 2026 г., по повод десетата годишнина от арбитражното решение по спора за Южнокитайско море, Съветът на Европейския съюз отново потвърди, че решението от 2016 г. е окончателно и правно обвързващо за страните. В изявлението отново беше подчертана важността на Конвенцията на Организацията на обединените нации по морското право, свободата на корабоплаването и мирното уреждане на морските спорове.
Тя изрази също така загриженост относно нарастващото напрежение и опасните инциденти в Южнокитайско море, като същевременно се обяви против едностранните действия, които застрашават регионалната стабилност.
Значението на тази европейска позиция не бива да се подценява. Тя потвърждава, че Брюксел разглежда стабилността в Индо-Тихоокеанския регион като важен елемент от по-широкия международен ред.
Но подкрепата за международното право и разполагането с практически средства за защита на интересите, които то гарантира, са две различни неща.
Следователно реакцията на Европа трябва да се оценява не само въз основа на дипломатическите изявления, но и въз основа на оперативните ѝ възможности и инвестициите в устойчивостта.
На 5 февруари 2026 г. Европейската комисия обяви нов пакет от мерки, насочени към подобряване на сигурността на подводните кабели, придружен от отпускането на 347 милиона евро за стратегически проекти.
Пакетът включваше нов набор от инструменти за сигурност на кабелните мрежи, списък с кабелни проекти от европейски интерес и покана за кандидатстване за финансиране в размер на 20 милиона евро с цел укрепване на капацитета за ремонт на подводни кабели.
Това са конкретни мерки. Те отразяват необходимостта да се премине от оценката на риска към постигане на по-голяма устойчивост и по-бързо възстановяване след прекъсвания.
Все пак един по-широк политически въпрос остава нерешен: каква роля трябва да поемат европейските нации в защитата на морските пътища и инфраструктурата, от които зависи тяхното благоденствие?
Отговорът не може да се състои единствено в разширяване на правомощията на европейските институции или в увеличаване на броя на регулаторните инструменти.
Морската сигурност изисква оперативен капацитет, инвестиции в технологии, сътрудничество в областта на разузнаването, координация между националните органи, ефективно взаимодействие с НАТО и политическа отговорност.
Националните правителства продължават да играят централна роля в тези усилия, тъй като те командват въоръжените сили, упражняват правомощия за поддържане на реда и разполагат с основните инструменти, необходими за реагиране на заплахите срещу тяхната сигурност.
Европейското сътрудничество следва да укрепи тези способности, а не да ги замести с институционални структури, които не разполагат с необходимите оперативни ресурси за действие.
Именно тук политическата визия, основана на националния суверенитет, може да даде конструктивен принос към европейския дебат.
Суверенитетът не изисква от европейските нации да се затворят в изолация. Напротив, той придава по-ясна цел на сътрудничеството: държавите работят заедно, защото признават общите си стратегически интереси, като същевременно запазват отговорността за защитата на своите граждани, инфраструктурата и националната си сигурност.
Една ефективна европейска политика за морска сигурност трябва да се основава именно на това практическо разбиране.
Суверенитетът започва и в морето
Европа е изградила голяма част от своето благоденствие върху отворените пазари, международната търговия и достъпа до основните морски пътища в света.
В продължение на много години тези условия се разглеждаха като относително стабилни характеристики на международната икономика.
Съвременната стратегическа конкуренция показва, че те вече не могат да се приемат за даденост.
Силата, способна да контролира морски проход, да прекъсне подводна връзка или да ограничи достъпа до стратегически важен регион, разполага с инструмент за оказване на натиск, способен да доведе до политически последствия, без непременно да се прибягва до обявяване на война.
По тази причина защитата на свободата на корабоплаването не е просто военен въпрос. Това е и въпрос на икономически суверенитет и политическа независимост.
Европейските държави не е необходимо да се ангажират пряко във всеки териториален спор в Азия. Те обаче трябва да осъзнаят, че отслабването на морските правила, нормализирането на принудителните операции и нарастващата уязвимост на критичната инфраструктура могат да засегнат пряко техните интереси.
Една Европа, която разчита на сигурни морски пътища, но не разполага с подходящи средства за тяхната защита, неизбежно ще се сблъска с ограничения в политическите си възможности, наложени от решения, взети другаде.
Надигащата се морска конфронтация не налага на Европа да избира между дипломатична предпазливост и надеждно възпиращо въздействие. Тя прави развитието и на двете все по-необходимо.
Дипломацията е по-ефективна, когато се подкрепя от реални отбранителни способности. Международното сътрудничество е по-устойчиво, когато участващите държави са готови да поемат отговорност за собствената си сигурност.
Китайските патрули около рифа „Скарборо“, натискът върху Тайван и уязвимостите, които се проявиха в Балтийско море, не представляват една и съща криза. Те обаче разкриват обща промяна в стратегическата обстановка, в която Европа трябва да защитава своите интереси.
Предизвикателството, пред което са изправени европейските демокрации, вече не се състои просто в запазването на международните правила, които гарантират свободата на моретата. То се състои в това да се демонстрира политическата воля и практическата способност да се предотврати постепенното обезсмисляне на тези правила.