От енергетика към отбрана: Как консервативният реализъм променя европейското стратегическо мислене

През последното столетие Европа многократно е преминавала между моменти на стратегическо осъзнаване и фази на съзнателна амнезия. Стабилните периоди често са последвани от предположението, че политиката на сила е останала в миналото, за да бъде преоткрита, когато обстоятелствата наложат връщане към реалността.

Този модел оформи не само европейските институции, но и политическия език, използван за описание на отговорността, суверенитета и риска. За да разберем днешния избор, е необходимо да направим крачка назад и да признаем колко често Европа е трябвало да научава отново същите уроци под натиск.

Европейските дебати по въпросите на отбраната, енергетиката и индустриалната политика отдавна отразяват това напрежение. В продължение на много години сигурността се разглеждаше като абстрактен проблем, който се разглеждаше в стратегически документи, но в ежедневното разработване на политики акцентът оставаше върху регулирането, преразпределението и управлението на пазара. Стратегическите въпроси бяха отлагани, размивани или ограничавани до специализирани кръгове.

Сегашният момент се отличава не с появата на нови заплахи – Европа и преди е преживявала периоди на нестабилност – а с нарастващото осъзнаване, че самото отлагане се е превърнало в отговорност. Решенията, взети днес, ще определят способността на Европа да действа през следващите десетилетия. Това ще бъде жизненоважно за реагиране на военни кризи, осигуряване на критични вериги за доставки и запазване на политическата автономност в един конкурентен свят.

Тази редакционна статия няма за цел да възхвалява отделни законодателни актове или институционални мнозинства. Нейната цел е да разгледа една по-широка трансформация: постепенното връщане на стратегическото мислене в процеса на създаване на европейски политики. Готовността за отбрана, промишленият капацитет и енергийната сигурност вече не се разглеждат като маргинални или изключителни въпроси. Те все повече се признават като структурни елементи на политическата отговорност.

През по-голямата част от последните три десетилетия европейската интеграция се ръководеше от предположението, че стабилността може да бъде гарантирана чрез правила, пазари и взаимозависимост. Отбраната, енергийната сигурност и индустриалният капацитет се разглеждаха като второстепенни проблеми, останки от отминала епоха, които уж са заменени от глобализацията и институционалното управление.

Тази епоха вече е отминала.

Поредица от неотдавнашни решения, взети на равнище ЕС – относно готовността за отбрана, индустриалната политика и енергийната сигурност – свидетелстват за осезаема промяна в стратегическото мислене на Европа. Приемането на миниомнибуса за отбраната, напредъкът на Европейската програма за отбранителна промишленост (EDIP) и установяването на постоянна правна забрана за внос на руски газ не са изолирани събития. В своята съвкупност тези прозрения подчертават нарастващото разбиране, че сигурността не може да бъде импровизирана, възлагана на външни изпълнители или отлагана за неопределено време.

Тази промяна заслужава щателно проучване. Тази промяна не означава внезапно идеологическо обръщане, а по-скоро сближаване между политическата необходимост и идеите, които европейските консерватори изразяват от години.

Границите на една чисто регулаторна Европа

Европейският съюз отдавна е определян като регулаторна сила. Влиянието му е значително, като оформя пазарите, стандартите и правните рамки както във вътрешен, така и в световен мащаб. Този подход доведе до конкретни резултати в области като конкурентното право, защитата на потребителите и регулирането на околната среда.

Регулирането обаче има своите граници.

Кризите в областта на сигурността, военните конфликти и геополитическата принуда разкриха структурната неподготвеност на Съюза да действа извън гражданската сфера. Отбраната остана политически чувствителна, фрагментирана в националните системи и до голяма степен изключена от общите механизми за финансиране. Енергийната зависимост беше приета като икономически компромис, въпреки многократните предупреждения за стратегическите ѝ последици.

Консерваторите последователно твърдят, че този дисбаланс има своята цена. Политическите общности не могат да разчитат единствено на правна абстракция, когато са изправени пред материални заплахи. Индустриалният капацитет, енергийната независимост и отбранителната готовност не са незадължителни допълнения към управлението, а са сред основните му отговорности.

Сегашният момент представлява закъсняло признаване на тази реалност.

EDIP и завръщането на индустриалната логика в отбраната

Одобрението на Европейската програма за отбранителна промишленост бележи повратна точка в подхода на Европейския съюз към производството на отбранителни продукти. За първи път отбраната се разглежда като структурен индустриален проблем, а не като временен отговор на извънредни ситуации.

ЕПИВ има значение, защото признава една проста истина: военният потенциал зависи от производствения капацитет, веригите за доставки и дългосрочното планиране. Запасите от боеприпаси, съоръженията за поддръжка и технологичното развитие не могат да бъдат събрани в момента на кризата. Те изискват продължителни инвестиции, координация и политически ангажимент във времето.

Консервативната позиция по отношение на ЕПИВ е последователна. Подкрепата за укрепване на европейската отбранително-индустриална база винаги е вървяла ръка за ръка със скептицизма към неясните рамки, лишени от оперативна яснота. Ранните проекти на програмата бяха критикувани именно поради тази причина: те рискуваха да дадат приоритет на формата пред функцията.

Окончателният текст отразява няколко опасения на консерваторите. Той въвежда ограничения за неевропейските компоненти, признава необходимостта от устойчив вътрешен пазар за отбранителни стоки и интегрира украинската промишленост като стратегически партньор, а не като пасивен бенефициент. Тези елементи не гарантират успех, но доближават програмата до поставените цели.

Ето защо ЕПИВ не трябва да се възприема като крайно постижение, а като тест. Неговата значимост ще зависи от изпълнението, бързината и политическите действия.

Мини-омнибусът за отбраната и нормализирането на политиката в областта на отбраната

Приемането от Европейския парламент на мини-омнибуса за отбраната е по-малко видимо, но не по-малко значимо събитие. За разлика от ЕПИВ, тази мярка не създава нови потоци на финансиране и не поставя началото на големи инициативи. Вместо това тя коригира съществуващите програми на ЕС, така че да могат да се използват по-ефективно за целите на отбраната и двойната употреба.

Значението му се крие именно в скромния му вид.

В продължение на десетилетия отбраната беше негласно изключена от много инструменти за финансиране на ЕС. Програмите за научни изследвания, инфраструктура и цифрови технологии функционираха в съответствие с предположенията, оформени от средата след края на Студената война. Мини-омнибусът преразглежда тези допускания, като привежда съществуващите инструменти в съответствие с настоящите нужди в областта на сигурността, като същевременно остава неутрален по отношение на бюджета.

Тук се променя не мащабът на разходите, а логиката, която стои в основата им. Отбраната вече не се третира като аномалия, изискваща изключителна обосновка. Тя се превръща в интегрирано измерение на европейската политика, вписано в научните изследвания, инфраструктурата и технологичното развитие.

Тази еволюция отразява консервативното разбиране за управление: институциите трябва да се адаптират към обстоятелствата, а не да запазват остарели табута. Политическата рамка е ценна, доколкото обслужва реални нужди, а не защото остава изолирана от тях.

Енергийната сигурност като стратегически императив

Решението за въвеждане на постоянна правна забрана за внос на руски газ допълва тази по-широка картина. Енергийната политика често е определяна като технически или екологичен въпрос. Неотдавнашните събития принудиха политиците да се изправят срещу енергията като въпрос на сигурността.

За разлика от санкциите, които зависят от периодично подновяване и политически консенсус, постоянната правна забрана създава стабилност и предвидимост. Тя премахва ключов източник на приходи за враждебна сила, като същевременно намалява излагането на Европа на външен натиск.

В продължение на години опасенията за енергийната зависимост бяха отхвърляни в името на достъпността или пазарната ефективност. Зависимостта от един-единствен външен доставчик обаче винаги е била свързана със стратегически рискове. Консерваторите от известно време предупреждават за тези опасности, като се опират по-скоро на историческия опит, отколкото на идеологически рефлекс.

Превръщайки постепенното спиране на руския газ в структурна правна рамка, Европейският съюз признава, че енергийният избор определя геополитическите резултати. Пазарите не функционират във вакуум; те съществуват в рамките на политически реалности, които трябва да бъдат признати и управлявани.

Сближаване, обусловено от необходимостта

Би било подвеждащо тези събития да се определят като победа на консерваторите в партиен план. Не се наблюдава изрично утвърждаване на консервативната идеология от страна на центристките сили в Европа, нито цялостна преоценка на предишни политически предположения.

Вместо това се наблюдава сближаване, обусловено от събитията.

Войната по границите на Европа, насилствената дипломация и системната уязвимост стесниха пространството за абстракция. Политическите актьори, които някога се съпротивляваха на дискусиите за отбраната и суверенитета, сега са принудени да се ангажират с тях. Езикът се е развил, но по-важното е, че са се развили и инструментите.

Това сближаване потвърждава едно фундаментално консервативно разбиране: реализмът в крайна сметка надделява. Идеите, отхвърлени като немодерни или прекомерни, често се завръщат, когато обстоятелствата не оставят друга алтернатива.

Рискът от самодоволство

Признаването на напредъка не е основание за прекратяване на проверката. Европейската история предлага много примери за амбициозни инициативи, които са се провалили на етапа на изпълнение.

Отбранителните програми могат да бъдат забавени от процедурите за възлагане на обществени поръчки. Промишлените стратегии могат да бъдат размити от конкурентни интереси. Енергийната диверсификация може да се забави под икономическия натиск. Тези рискове не са изчезнали.

Задачата на консерваторите сега е да поддържат натиска за съгласуваност и резултати. Готовността за отбрана трябва да се превърне в измерима способност. Индустриалната политика трябва да подкрепя производството в целия Съюз, а не да концентрира ползите в няколко сектора. Енергийната независимост не може да бъде отлагана без последствия.

Бдителността е от значение именно защото посоката вече е правилна.

Въпросът за стратегията срещу процеса: европейска дилема

Ключово предизвикателство за европейското управление е тенденцията да се бърка процесът със стратегията. В политическата сфера често се акцентира върху процедурното завършване, а не върху стратегическия ефект. За това свидетелстват приемането на нормативни актове, установяването на рамки и създаването на механизми. Предполагаше се, че съгласуваността ще възникне автоматично от спазването на изискванията.

Стратегическата конкуренция не функционира в съответствие с тази логика. Важно е да се отбележи, че властта се упражнява най-добре чрез способности, време и устойчивост, а не чрез процедурно съвършенство. За да бъдат постигнати целите за отбранителна готовност, енергийна сигурност и индустриална автономия, е необходимо да се направи ясна приоритизация на тези цели и при необходимост да се направи политически избор между конкуриращи се цели.

Значението на неотдавнашните решения на ЕС се състои именно в това, че косвено оспорват този процедурен рефлекс. Като издига проблемите на сигурността в областите, които традиционно се управляват от технократски критерии, Европа започва отново да въвежда йерархия в процеса на формиране на политики. Важно е да се признае, че някои цели са по-важни от други. Важно е да се отбележи, че цената на закъсненията може да варира значително.

Способността на Съюза да премине от управление, основано на процеси, към истински стратегическа култура – култура, която приема компромиси, поема отговорност и признава, че не всички рискове могат да бъдат регулирани – ще бъде от ключово значение за това дали тази промяна ще продължи.

Стратегическата идентичност на Европа е застрашена

В основата си настоящата промяна поставя фундаментален въпрос за идентичността на Европа. Доволен ли е Европейският съюз да остане регулаторно пространство, влиятелно по отношение на нормите, но зависимо по отношение на властта? Или възнамерява да действа като стратегически актьор, способен да защитава своите интереси и ценности?

Цивилизацията се нуждае от защита – въпрос, който консерваторите отдавна са изтъкнали. Правата, просперитетът и откритостта зависят от сигурността, а не обратното. Нарастващото обединение около отбраната, промишлеността и енергетиката показва, че този аргумент печели почва извън традиционния си електорат.

Появяващата се яснота в Европа не е идеологически ентусиазъм. Тя е плод на необходимост. Предизвикателството сега е да се гарантира, че тази яснота ще стане постоянна и ще формира политиката не само в моменти на криза, но и като трайна ориентация.

Историята се върна в Европа. Въпросът е дали Европа ще продължи да внимава, когато спешността отмине.

Стратегическите промени в бизнеса не стават убедителни само чрез законодателството. Значението на тези събития се признава само когато политическите лидери поемат отговорност за резултатите от своите действия, а не за намеренията си. Европа често е демонстрирала умение да поставя амбициозни цели и същевременно да разпределя отговорността, като по този начин създава комфортна дистанция между решенията и техните последствия.

В настоящата фаза ще се провери способността за разчупване на този модел. Готовността за отбрана, енергийната сигурност и промишлената устойчивост налагат разходи, компромиси и политически риск. Те изискват ръководство, което да е в състояние да обясни на обществеността причините за тези решения, вместо да прибягва до избягване на отговорност, което често съпътства институционалната сложност.

В това отношение истинският показател за стратегическата зрялост на Европа няма да се намира в политическите документи, а в готовността й да поеме отговорност за последиците от своите действия – или бездействия – в една по-предизвикателна глобална среда.