Европейците призовават за по-голям национален контрол върху границите

През последното десетилетие европейският дебат за миграцията премина през фази на остра идеологическа конфронтация, като често се колебаеше между реториката на постоянната извънредна ситуация и технократското успокояване. В началото на 2026 г. обаче се забелязва дълбока промяна, която надхвърля старите политически категории. Това не е инстинктивна реакция или отстъпление, продиктувано от страх, а по-скоро искане за реализъм, което идва от самото сърце на европейските общества. Управлението на миграционните потоци и защитата на външните граници вече не се възприемат като обикновени точки от бюрократичния дневен ред, а като съставни елементи на демократичната легитимност на държавите и на самата стабилност на европейския проект.

Смяна на фазата на европейския дебат: сигналът на европейското обществено мнение

Недвусмислен сигнал в това отношение идва от общественото мнение на континента. Според мащабно проучване, проведено върху извадка от над 11 700 граждани в 23 държави-членки, 71 % от европейците са съгласни, че Европейският съюз трябва да предостави на националните правителства значително по-голям контрол върху собствените им граници, за да управляват имиграцията по-ефективно. Това, което прави тези данни политически значими, е тяхната географска и политическа трансверсалност: консенсусът за по-голям суверенитет върху границите не е присъщ само на един регион, а е висок в страните от източната, северната, западната и южната част на континента. Това съвпадение предполага, че искането за контрол не е акт на противопоставяне на интеграцията, а по-скоро реакция на възприемането на централизирано управление, което е загубило връзка с оперативните нужди на място.

Цифрите: общ спад, концентриран натиск

Данните за миграционните потоци през 2025 г. осигуряват обективна рамка за това възприятие, разкривайки сложна реалност на частичен напредък и постоянен натиск. Въпреки че незаконните влизания в ЕС са намалели с около 25 % през първите единадесет месеца на годината до около 166 900 души, натискът не е изчезнал, а е станал по-концентриран. Централносредиземноморският маршрут продължава да бъде най-използваният коридор, на който се падат 40 % от общия брой влизания, а Либия е източникът на над 90 % от заминаванията по тази ос. Докато при някои маршрути, като например Западните Балкани, се наблюдава значителен спад, при други, като например Западното Средиземноморие, се наблюдава увеличение от 15 %. Тези цифри потвърждават, че миграцията е динамично явление, което изисква бърза и калибрирана реакция – функция, която националните органи изглеждат по-добре подготвени да изпълняват, отколкото наднационалната координация, която често се забавя от кръстосани вети и процедурни усложнения.

Когато контролът работи: ролята на политическия избор

В обществения дебат често се пренебрегва фактът, че цялостното намаляване на броя на незаконните преминавания не е резултат от спонтанна динамика, а от конкретни политически решения. Там, където ЕС и държавите-членки инвестираха в по-строг контрол, сътрудничество с транзитните държави и оперативни споразумения за ограничаване на заминаванията, потоците отбелязаха значителен спад. Това показва, че управлението на миграцията не е неконтролируемо явление, а променлива величина, която е чувствителна към политическата воля и способността за намеса. Обратно, когато реакциите остават разпокъсани или забавени, натискът по-скоро се измества, отколкото да намалява, което изостря напрежението между държавите членки.

Шенген под напрежение: кризата на взаимното доверие

Тази асиметрия между централизираните решения и последиците на местно ниво поставя Шенгенската система под безпрецедентен политически натиск. Въпреки че свободното движение остава незаменим стълб за повечето европейци, оцеляването му парадоксално зависи от способността да се възстанови доверието в сигурността на външните граници. Фактът, че от началото на 2025 г. дванадесет правителства са уведомили за временното възстановяване на контрола по вътрешните граници – осем от които изрично посочват миграцията като причина – не трябва да се тълкува като желание за премахване на пространството на свободно движение, а като механизъм за самозащита пред лицето на вторични потоци, които настоящите правила не са в състояние да овладеят. Когато контролът на вътрешните граници се превърне в стандартна практика, това е знак, че договорът за доверие, основан на споделена отговорност, е изпаднал в криза.

Европейският отговор и неговите структурни ограничения

В този контекст отговорът на европейските институции, който се изразява в новия Пакт за миграцията и убежището и споразуменията за „солидарния фонд“, представлява необходим, но все още непълен опит за справяне с проблема. Неотдавнашните реформи в областта на процедурите за връщане и списъците на „сигурни страни на произход“ са в правилната посока към по-голяма твърдост, но не решават основния въпрос за оперативната компетентност. За един европейски консерватор въпросът е ясен: политическата отговорност трябва да следва ефективната компетентност. Ако националните правителства са отговорни пред своите избиратели за обществената сигурност, социалното сближаване и устойчивостта на местните услуги, те трябва да запазят правото си да решават кой влиза и пребивава на тяхна територия. Ефективното европейско сътрудничество не трябва да се изразява в сляпо делегиране на правомощия на централизирани органи, а в субсидиарна подкрепа за държавите-членки, които управляват фронтовата линия на външните граници.

Суверенитет и договори: възможно възстановяване на баланса

Без да се поддаваме на полемични преувеличения, трябва да припомним, че настоящата структура на европейските договори не налага на държавите членки правно задължение да делегират всички свои правомощия в областта на граничния контрол и управлението на миграцията. По своята същност миграционната политика е област на споделена компетентност, в която ролята на Съюза следва да бъде да подкрепя и координира действията на държавите членки, а не да ги замества. Поради това тенденцията всяко искане за засилен национален контрол да се тълкува като нарушение на „европейския дух“ няма солидна правна основа, а по-скоро отразява широко политическо тълкуване, което в крайна сметка подхранва двусмислието и институционалното напрежение. В този смисъл искането за по-ясно изразена национална отговорност за оперативните решения не представлява скъсване с европейския ред, а по-скоро възможно възстановяване на баланса в него.

Контрол и хуманност: фалшива дихотомия

И накрая, има и човешко измерение, което изисква възстановяване на реда. Въпреки намаляването на броя на пристигащите, цената на човешкия живот в Средиземно море остава драматична, като само през 2025 г. са регистрирани над 1700 жертви. Морална грешка е контролът да се противопоставя на състраданието: безредието по границите само подхранва престъпния бизнес модел на трафикантите на хора, като насърчава опасни пътувания, основани на илюзията за система за убежище, която в твърде много случаи се е превърнала в неподходящ канал за икономическа миграция. Единствената реална предпоставка за хуманна миграционна политика, способна да защити онези, които наистина имат право на убежище, и да обезкуражи онези, които се опитват да заобиколят правилата, е стабилна, предвидима и основана на закона система за контрол.

Същността на демократичната легитимност

Именно в тази област днес е заложена на карта решаваща част от доверието в европейските институции. Когато голямо мнозинство от гражданите забелязват нарастваща дистанция между решенията, взети на наднационално равнище, и конкретните последици за местните общности, рискът е не само политически, но и демократичен. Искането за засилен контрол на националните граници не изразява носталгия по миналото, а по-скоро необходимостта от възстановяване на ясната връзка между вземането на решения, отговорността и консенсуса. Пренебрегването на този сигнал би засилило още повече разделението между гражданите и институциите, като последиците от това далеч надхвърлят само въпроса за миграцията.

Реформиране без разрушаване

В крайна сметка Европа не е изправена пред двоичен избор между изолация и откритост, а пред необходимостта да приведе управлението си в съответствие с реалността. Да се реформираш, без да нарушаваш, означава да приемеш, че националният суверенитет не е пречка за сътрудничеството, а основата, върху която то трябва да стъпи, за да бъде надеждно. Само ако се възстанови способността на държавите да действат и да защитават своите граждани, ще бъде възможно да се запази Шенген, а заедно с това и доверието на гражданите в една Европа, която най-накрая е готова да посрещне предизвикателствата на 21-ви век.