Subscribe
Мигрантската криза в Испания поставя на изпитание новосъбуденото европейско центристко-дясно. Ще дадат ли те сериозен отговор на подкопаването на целостта на европейските граници от страна на испанското социалистическо правителство?
Фракцията на Европейските народни партии в Европейския парламент, която някога беше архитект на изключително либералната общоевропейска имиграционна политика, в опит да запази политическото си влияние се сближи с националистическите партии в парламента и прие знакови решения за започване на депортации и укрепване на границите. За националистите и консерваторите мандатът на Урсула фон дер Лайен като председател на Европейската комисия е имал много малко фактори, които да го легитимират, и затова е разбираемо, че и тя се е присъединила към по-строгите политики.
Беше необходимо обаче много, за да се принуди традиционното центристко-дясно крило на Европа да заеме тази позиция. В продължение на десетилетия много страни от Западна Европа преживяха огромни социални промени в резултат на масовата имиграция, както законна, така и нелегална. Това дори дестабилизира избирателните модели в тези страни; националистите набраха сила за сметка на традиционните десни партии, но дори и тогава никъде не се забелязваше готовност да се отговори на тревогите на консервативните избиратели.
Това донякъде се промени с миграционната криза от 2015 и 2016 г. Когато последствията от неконтролираната имиграция станаха прекалено тежки, много от тези центристки и десни партии започнаха да променят реториката си. Въпреки това им отне още няколко години, за да превърнат думите си в действия. Това са плодовете, които бяха пожънати, когато по-рано тази година беше сключено новото споразумение за миграцията, което улесни създаването на центрове за връщане в конкретни държави извън Европа за нелегални мигранти, включително и за легални мигранти, които са загубили разрешителните си поради престъпна дейност или други злоупотреби.
Членските партии на Европейската народна партия, както и сродните им центристки и десни партии, също се опитаха по различни начини да се съревнуват с националистите в съответните си страни. В повечето случаи обаче тези усилия изглеждат половинчати. Това не е изненада, като се има предвид, че те представляват политическа традиция, която трябва да носи като кръст своето съучастие в европейската миграционна катастрофа на 21-ви век. Много политици, които продължават да съставляват и оформят утвърдения европейски център-дясно, все още в сърцето си вярват в отворените граници и мултикултурализма.
Ще позволят ли Санчес да им се измъкне?
Испанското правителство, начело с Педро Санчес от Испанската социалистическа работническа партия, отдавна е под присталния поглед на Европа и през февруари тази година сериозно наруши политическата тенденция към по-строги миграционни политики, като амнистира половин милион нелегални мигранти. Санчес бързо беше обявен за злодей от националистите, но беше приветстван от европейската левица. Амнистията изпрати сигнали по целия свят, че Испания, а по-широко казано и Европа, все още може да възнаграждава нелегалната миграция с постоянни разрешения за работа и пребиваване.
За да се илюстрира сериозността на решението на Санчес, уместно е сравнението със Швеция – настоящия европейски шампион по масова имиграция от 2010-те години.
През 2018 г. шведското социалдемократическо правителство на Стефан Льофвен обяви условна амнистия за до 11 000 афганистански мигранти, пристигнали нелегално по време на миграционната криза. Ако завършат шведското средно образование (гимназия), те ще получат легален статут. Тази политика и до днес продължава да служи като пример за левичарска безразсъдност от страна на критиците от дясното, главно „Шведските демократи“, тъй като тя даде сигнал на други желаещи нелегални мигранти по целия свят, че политическият елит ще „им даде шанс“. Амнистията беше използвана и като пример за това как един контролиран от левицата парламент може да изготви и приеме изключително либерално законодателство на пръв поглед по прищявка, докато десницата трябва да се труди месеци или години наред, само за да въведе в закона повече контрол или по-строги изисквания. Амнистията за афганистанците беше истинска травма за шведските националисти.
Швеция има приблизително десет милиона жители. Амнистията, която остави дълбоки следи в шведската политика, засегна един промил от цялото население.
Испания, с нейните почти 50 милиона жители, беше принудена от правителството си да приеме амнистия за един процент от цялото си население. Според първоначалното намерение на правителството, в крайна сметка амнистията можеше да обхване почти един милион души, което би увеличило този дял до два процента. Мащабът на тази дългосрочна катастрофа не може да бъде подценяван. Амнистията на социалистите почти не правеше разлика; сигналът към останалия свят е почти безпрецедентен в сравнение с което и да е друго решение, взето през 2015 г.
Не е трудно да се направи връзка между амнистията и общото промиграционно настроение на правителството на Педро Санчес и „нашествието“ в испанската африканска анклава Сеута в края на юли. До 60 000 мигранти, предимно от марокански произход, заобиколиха граничните огради, често като ги преплуваха. Реакцията на Испания изглеждаше нерешителна. Вместо да осъди това престъпно нарушение и да даде ясно да се разбере, че нелегалната имиграция към Европейския съюз е неприемлива, Педро Санчес сякаш беше по-зает да отблъсква критиките от други европейски политици.
Правителствата на Дания и Италия, които често поемат водеща роля в новите инициативи на ЕС за предотвратяване на нелегалната миграция към Европа, отново поеха лидерството и открито призоваха за изключването на Испания от Шенгенската зона за свободно движение. Фактът, че двама европейски министър-председатели призоваха за подобно действие срещу друга държава-членка на ЕС на такива основания, е почти безпрецедентен, особено на фона на миграционните проблеми. Рядко се случва – и това е изключително добре дошло – европейските лидери да приемат заплахата от нелегалната имиграция толкова сериозно. Правителството на Санчес в Мадрид не само нанася огромна вреда на Испания, но и рискът, че неговата наивност по отношение на имиграцията ще подложи останалата част от Европа на още по-силен натиск, застрашава целия континент.
Въпреки тази очевидна опасност, досега малко официални гласове са отправили искания към Испания. Нека се върнем към проблема, че център-дясното не поема ангажимент за решаване на миграционния проблем в Европа.
Едно е да преглътнеш гордостта си в няколко случая и да позволиш на националистите да наложат волята си в парламента по въпрос, който, честно казано, е лесен за решаване – че нелегалните мигранти трябва да бъдат депортирани. Съвсем друго нещо е да поставяш под въпрос с думи и действия друго европейско правителство, когато то се ръководи от твои приятели. Да, политическият елит на Европа, обхващащ повечето от основните партии от център-ляво и център-дясно, които се познават и са се сближавали отвъд официалните политически граници в продължение на десетилетия, вероятно изпитва чувство на солидарност. За средностатистическия европейски политик от център-дясно социалистическата партия на Педро Санчес не е изгнаник. Те са „разумната“ и „уважаваната“ лява партия в Испания, а не някакви популистки новодошли. Тези политици са преговаряли, стискали ръце и се смеели заедно с предшествениците на Санчес.
Това мълчаливо споразумение за поведение, което съществува между утвърдените партии (но рядко се простира до партии, които сериозно оспорват упадъка и недостатъците на Европейския съюз), е причината, поради която вероятно няма да бъдат предприети сериозни мерки срещу Испания.
Проблемът с правителството на Педро Санчес е по-голям от 60 000-те мигранти, които нахлуха през границата в Сеута. Амнистията през февруари трябваше да предизвика тревога в европейските столици, но това не се случи. За политическия елит може би един милион нелегални мигранти, получили статут на постоянно пребиваване и право на работа в Испания, а по-широко – в цяла Европа, е „вътрешен въпрос“, по който чуждестранно правителство не бива да се изказва? Време е политиците в Европа да покажат, че подкрепата им за депортациите и трайното спиране на неконтролираната имиграция в нашия дом не е просто краткотрайна политическа мода, а истинско убеждение.