Бунтът на класиците

В епоха, доминирана от динамичния цифров консумеризъм и моралистичното пренаписване на миналото, връщането към великите книги не е носталгично убежище. Това е най-радикалният акт на свобода.

Има една странна и увлекателна ирония в факта, че ерата, която е най-свързана, технологично най-напреднала и най-информирана в човешката история, е и тази, която страда от най-тежък хроничен дефицит на внимание. Днес консумираме идеи, новини и културни тенденции със същата скорост, с която плъзгаме екрана на смартфона си: Всичко е програмирано да ни забавлява за няколко секунди, след което да се изпари в нищото. Живеем във вечно настояще – огромен супермаркет на мисленето за еднократна употреба, където стойността на дадено произведение или мнение изглежда се измерва единствено според неговата непосредствена дата на годност. И все пак, под повърхността на този цифров конформизъм, се заражда тиха и изключително интересна бунтарска вълна. Въпреки всички прогнози на технократите и гурутата от Силициевата долина, значителна част от по-младото поколение преоткрива класиците на литературата и философията. Не поради училищни задължения или академични изисквания, а като форма на здравословно неподчинение срещу еднообразието и тривиализацията на съвременността.

От десетилетия насам социологията на потреблението ни обяснява, че прогресът неумолимо ще тласка човека към все по-непосредствени, достъпни и безпроблемни форми на изразяване. И наистина, културната индустрия с готовност се приспособи към тази икономическа догма, превръщайки се в нещо като гигантски „фастфуд за душата“. Съвременното художествено съдържание, за да има успех пред публиката и на пазара, трябва да бъде плавно, лесно усвоимо и, преди всичко, да не предизвиква никакъв когнитивен или морален дискомфорт у зрителя. Така се роди културата на абсолютната хипер-опростяване, в която дори великите романи на ХХ век или историческите приказки периодично се „пречистват“ от комисии от редакционни експерти, за да се предотврати читателят да се натъкне на неудобни думи, сложни концепции или светогледи, които не са напълно съгласувани с идеологическата чувствителност на момента.

Но тази обсебеност от лабораторната инклузивност и премахването на всякакво интелектуално усилие в крайна сметка доведе, като реакция, до обратния ефект: дълбоко чувство на скука, празнота и неудовлетвореност. Премахването на сложността от един разказ не означава извисяване на публиката, а нейното инфантилизиране, свеждане на четенето до обикновено нарцистично огледало, в което да се търси само потвърждение на вече измисленото. Класиците на нашата цивилизация са устояли векове наред не защото са били защитени от някакъв благосклонен алгоритъм или защитен балон, а защото са издържали най-безмилостния, безпристрастен и демократичен тест от всички: този на времето. Когато едно момче реши да се откъсне от непрестанните известия в социалните мрежи и отвори „Одисеята“, един платонически диалог или шекспирова драма, то извършва акт на пълно разкъсване с бързата мода на днешната култура. Търси нещо, което трае, солидна котва, изтънчена рокля за духа, способна да устои на преходните моди на следващия сезон.

Истинската причина, поради която хиперпрогресивната култура или пробудените идеологически течения често гледат с подозрение, ако не и с открита враждебност, към класиците, се крие във факта, че те по своята същност са неудобни огледала. Една велика книга от миналото няма намерение да ви угажда, нито се интересува да потвърди вашите лични социално-политически убеждения или моралните догми на XXI век. Класиците показват човека във цялата му трагична, величествена, възвишена и противоречива реалност, без терапевтични филтри. Омир не смекчава жестокостта, отмъщението и гордостта на героите си под стените на Троя; Данте не пренебрегва политическите и моралните беди на своето време, като хвърля папи и властници в ада; Достоевски се спуска в най-тъмните и най-тревожни меандри на човешката психика, без да предлага лесни утешения или захаросани щастливи края.

В културните произведения, създавани днес зад бюрата на маркетинговите отдели или чрез алгоритми за стрийминг, героите често се свеждат до твърди стереотипи, служещи на определена идеологическа теза, и се разделят на „добри“ и „лоши“ според етичните канони на текущата година. Помислете, за да дадем един скорошен и изключително символичен пример, за дискусиите, възникнали около най-новите филмови адаптации на „Одисеята“, където сложната, двусмислена и понякога свирепа архаична психология на героите редовно се затъпява или, още по-лошо, се пренаписва, в опит да се приспособи хомеровският мит към актуалните идеологически чувствителности или успокояващите съвременни терапевтични канони. В класиката, напротив, вината, честта, предателството, съдбата, свещеното и изкуплението са представени с такава суровост и истина, че разтърсват и поставят под дълбок въпрос съвременния читател. Класиката те принуждава да се изправиш пред най-радикалната другост, задължава те да влезеш в диалог с умове, които са живели в далечни епохи и които са възприемали света, справедливостта и божественото по начин, коренно различен от твоя. И именно това здравословно „неудобство“ ни служи като въздух, за да излезем от „ехокамерата“ на днешния публичен дебат – едно задушаващо място, където всеки повтаря едни и същи лозунги от страх да не бъде изолиран от групата или цензуриран от „съда“ на интернет.

Освен това загубата на връзка с класиците съвпада с драматично обедняване на езика. Намаляването на речниковия запас, което се забелязва в цифровата комуникация, доминирана от туитове и мигновени съобщения, неизбежно води до намаляване на способността за мислене. Тези, които не разполагат с думите, необходими за определяне на нюансите на реалността, не могат да упражняват ясно изразено критично мислене. Великите текстове от миналото са златни резерви от думи, метафори и логически структури, които възвръщат дълбочината на нашите умове. Четенето им означава да си възвърнем инструментите, необходими за разшифроване на пропагандата и опростяващата реторика на технократичната власт.

Консервативната европейска мисъл, в най-висшия, най-благороден и философски смисъл, винаги е разглеждала предаването и продължителността на културата като основен стълб на стабилността и свободата на една цивилизация. Философи и интелектуалци като Роджър Скрутън ни напомнят, че истинският консерватизъм не се състои в сляпата, носталгична и неподвижна защита на пепелта от миналото, а в мъдрото пазене на живия му огън: Това е онова дълбоко чувство на благодарност, уважение и отговорност за духовното и интелектуалното наследство, което ни е било оставено като зестра от онези, които са ни предшествали. Четенето на класиците означава точно това: да седнем на една идеална трапеза с нашите предци и да открием, с трепет на истинско учудване, че техните най-съкровени съмнения, страховете им пред лицето на смъртта, изблиците им на любов, екзистенциалните им кризи и неуморното им търсене на истината са точно същите като нашите.

Съвременната култура, за съжаление, страда от хронична патология, която бихме могли да наречем „хроноцентризъм“: наивната, арогантна и самонадеяна илюзия, че живеещите в настоящето са по природа по-интелигентни, по-морални, по-толерантни и по-развити само защото се намират по-напред във времевата линия. Това е митът за технологичния прогрес, погрешно приложен към съзнанието и човешката природа. Редовното запознаване с класиците разбива тази съвременна гордост. То ни напомня смирено, че не сме първите, които страдат, които поставят под въпрос смисъла на държавата, границите на властта, ценността на семейството или непостижимата тайна на свещеното. Тя ни свързва с хилядолетна общност на мисълта, предлагайки ни дълбоки корени, които ни предпазват от това да бъдем отнесени от първия идеологически вятър, от пропагандата на момента или от преходната мода на момента. Тези, чиито гърбове са защитени от гигантите на западната история, едва ли се поддават на манипулация от преходните лозунги на настоящето.

В заключение, това преоткриване не бива да се разглежда като призив към връщане към миналото, който ни кара да се откажем от модерността, да изгорим нашите цифрови устройства или да потърсим убежище в носталгична и безплодна монашеска изолация. Технологията и скоростта са изключителни инструменти за управление на ежедневието и материалното развитие, но те се превръщат в катастрофа, ако се опитаме да приложим техните френетични и комерсиални ритми към дълбокото развитие на душата и интелекта ни. Трябва да отстояваме със сила и гордост правото на бавност, учение и вертикалност, като насърчаваме истинска култура на бавността срещу диктатурата на мигновеността.

Повторното откриване на класиците следователно не е прашно занимание за отегчени академици или вечни естети. То е ключът към това да останем истински свободни хора и граждани в епоха, която би ни сведела до пасивни потребители на готови отговори, стандартизирани от алгоритъм. Да пазим миналото и да продължаваме да го четем с ентусиазъм не означава да обърнем гръб на утрешния ден, а точно обратното: това означава да въоръжим умовете на бъдещите поколения с единствените критични инструменти, способни да им гарантират истинска, автономна и суверенна свобода на преценката. Днес истинската авангардна позиция започва с поглед назад.