Subscribe
Принципното споразумение, постигнато в Брюксел на 12 юни 2026 г. за отблокиране на преговорите за присъединяване на Украйна и Молдова, бележи геополитически поврат, който европейските консерватори не могат и не трябва да пренебрегват. Приветстването на откриването на първия преговорен клъстер по „основни принципи“ означава признаване, че границата на Европа не е просто географска линия, а периметър на цивилизацията. Предвид империализма и хибридния натиск на Москва подкрепата за суверенитета и самоопределението на Киев и Кишинев е стратегически императив.
Въпреки това истинската битка за еврореалистичната десница в момента се води в самите институции на ЕС. Брюкселският елит, верен на вековния си рефлекс да използва всяка криза за централизиране на властта, вече използва разширяването като троянски кон за разграждане на Договорите. Федералистката теза е еднозначна: Съюз с над тридесет членове би бил напълно неуправляем без премахване на националното вето.
В тази статия се анализира рискът от институционална капан, която, в името на външната солидарност, има за цел трайно да отслаби суверенитета на съществуващите нации. За групата на ЕКР отговорът не може да бъде централизирана супердържава, а конфедерация от свободни нации, в която единодушният консенсус и строгите критерии за заслуги остават единствените стълбове на политическата легитимност.
Решението на ЕС да възобнови преговорите за присъединяване с Украйна и Молдова е геополитическа необходимост. Но то не трябва да се превърне във федералистическа засада срещу суверенитета на съществуващите европейски нации.
На 12 юни 2026 г. Европейският съюз премина важен праг. Двадесет и седемте държави-членки постигнаха споразумение за започване на първия етап от преговорите за присъединяване с Украйна и Молдова – основополагащата фаза, известна просто като „Основни принципи“. С официалната стъпка, насрочена за средата на юни в Люксембург, този пробив представлява значителна промяна в ориентацията на континента. От решаващо значение е, че дипломатическият застой беше преодолян едва след като Унгария оттегли ветото си, след като бяха дадени конкретни гаранции за защита на правата на малцинствата и беше изготвен изменен план за действие, договорен между Будапеща и Киев.
За Украйна, която все още оказва яростна съпротива срещу имперската изтощителна война на Русия, и за Молдова, която постоянно е изложена на хибридния натиск от страна на Москва, това е много повече от технически етап. Това е силен стратегически сигнал, че границата на Европа е цивилизационна, а не само географска. Нациите, които избират суверенитет, конституционно управление и ориентация към Запада, не могат да бъдат оставени да загниват в геополитическите сиви зони, които Кремъл така силно желае.
Въпреки това консерваторите трябва да запазят трезва преценка. Европейската солидарност с Киев и Кишинев не означава, че трябва да се откажем от критичното си мислене. Процесът на разширяване трябва да бъде сериозен, взискателен и строго основан на заслуги. Най-важното е, че то не трябва да бъде използвано от институционалните централисти в Брюксел като удобен претекст да лишат държавите-членки от правото им на вето, да отслабят националния суверенитет и да прокарат през задната врата федерализирана европейска супердържава.
Заслуги, а не сантименталност: влизане през входната врата
Европейската десница никога не се е колебала да заяви една очевидна истина: борбата на Украйна е европейска борба. Киев не защитава абстрактен бюрократичен лозунг; той защитава фундаменталното право на една нация да съществува, да защити границите си и да отхвърли подчинението на чужда империя. По същия начин пътят на Молдова представлява смел избор на една малка нация, търсеща структурни реформи и институционално укрепване в регион, исторически измъчван от подкрепяни от Москва замразени конфликти.
Въпреки това моралната яснота не бива да се бърка с институционалната прибързаност. Членството в Европейския съюз не е награда за цялостен принос и смелост; то представлява правна, икономическа и конституционна структура с огромно значение.
В този контекст решението да се започне изцяло с групата „Основни принципи“ е победа на здравия разум над емоциите. Копенхагенските критерии — установени с цел да се гарантира, че всяка страна кандидатка разполага със стабилни институции, осигуряващи демокрация, върховенство на закона и функционираща пазарна икономика — остават абсолютната отправна точка.
Консервативният принцип: Съюз, който приема нови членове без железни гаранции за върховенството на закона, внася трайна нестабилност в собствената си институционална система. Разглеждането на икономическата готовност или защитата на малцинствата като предмет на преговори и компромиси е предателство спрямо самите ценности, които Съюзът твърди, че защитава.
Пътят пред нас остава дълъг – той обхваща шест тематични групи и 33 сложни глави. Като гарантираха, че стартирането на тази първа група не означава изкуствено „ускоряване“, държавите-членки защитиха целостта на процеса. Украйна и Молдова ще напредват, защото провеждат реформи, а не защото елитите в Брюксел се нуждаят от символичен заглавен материал за вечерните новини.
Капанът на федералистите: Атаката срещу националното вето
По-опасната политическа битка в момента се води в самата Съюза. Брюкселският елит страда от хроничен рефлекс: всяка историческа криза се разглежда като аргумент за по-централизирана власт. Сега разширяването се използва като основно средство за институционална революция.
Федералистката теза е предсказуемо еднообразна: Съюз с над тридесет членки, както се твърди, не може да функционира при принципа на единодушието; следователно държавите трябва да се откажат от правото си на вето – особено в областта на външната политика и сигурността – и да приемат налагането на гласуването с квалифицирано мнозинство (QMV). С прости думи, националните правителства биха могли да бъдат прегласувани по екзистенциални въпроси, засягащи дипломацията, санкциите, граничния контрол и стратегическите енергийни съюзи.
Коментарите на председателя на Европейския съвет Антонио Коста сочат ясно в тази посока, като се предполага, че изискването за единодушие следва да се заобикаля при откриването на преговорни глави, а да се запазва само за окончателното им приключване.
Това не е техническа промяна, а коренна промяна в баланса на силите. Премахването на изискването за консенсус в началния етап на практика лишава държавите-членки от възможността да защитят жизненоважни национални интереси, преди бюрократичната машина да набере неудържима инерция.
Както групата на Европейските консерватори и реформисти (ЕКР) неведнъж е предупреждавала, използването на разширяването като фалшив претекст за създаването на изкуствена супердържава само ще дестабилизира Европа. Единодушието не е пречка за ефективността; то е конституционната гаранция, която осигурява, че нациите преговарят като равни.
Никой консерватор не бива да приема тезата, че защитата на независимостта на Украйна в чужбина изисква да се жертва демократичният суверенитет у дома. Би било трагична ирония да се защитава правото на самоопределение на една нация, докато то се подкопава трайно в останалата част от континента.
Консенсусът работи: провалът на „двустепенна“ Европа
Компромисът, постигнат с Будапеща, е изключително неудобен за федералистите. В продължение на години критиците осъждаха националното вето като двигател на пълна парализа. Този епизод обаче доказва точно обратното: ветото не съсипа процеса, а наложи истинска дипломация на високо равнище.
Пробивът стана възможен, защото законните искания на Унгария относно правата на националните малцинства бяха взети на сериозно, което доведе до изготвянето на конкретна и обвързваща пътна карта. Ако Европа наистина цени плурализма, правата на историческите малцинства не могат да бъдат отхвърляни като националистична пречка. Правилото за единодушие гарантира, че тези общности не бяха просто прегласувани и забравени.
По същата причина консерваторите трябва да приветстват дълбокия скептицизъм на Съвета по отношение на алтернативни, експериментални структури – като концепциите за „асоциирано членство“, които се обсъждат в Берлин и Париж. Предложенията, насочени към създаването на Европа с различни скорости, в която държавите кандидатки се ползват с частичен институционален достъп без пълни права на глас, рискуват да установят постоянна йерархия.
Европа няма нужда от слънчева система, в която Париж и Берлин заемат централно място, а по-малките държави се въртят около тях в различна степен на зависимост. Украйна, Молдова и държавите от Западните Балкани заслужават честност: пълноправно членство, когато са напълно готови, и никакъв имперски статут на втора класа дотогава.
Конфедерация на нациите
Споразумението от 12 юни 2026 г. е акт на геополитически реализъм. То дава ясно да се разбере на Москва, че Източна Европа не е постоянна постсъветска арена, и осигурява на реформаторите в Киев и Кишинев ясен и стабилен политически хоризонт.
Но цената за една по-широка Европа не може да бъде централизирана Европа.
По-силен Съюз няма да се постигне, като се преструваме, че националният суверенитет е остарял. Суверенитетът е именно това, за което украинците се борят на бойното поле, това, което молдовците защитават срещу хибридните подривни действия, и това, което гражданите във всички настоящи държави-членки очакват от своите правителства да защитят. Бъдещето принадлежи на по-широка конфедерация от суверенни нации, равни по достойнство и обвързани с договори — а не на бюрократична империя с ненаситен апетит за централизирана власт.