Subscribe
Преди няколко години подобна история вероятно щеше да остане скрита някъде в бизнес страниците.
Чуждестранна индустриална група купува фабрика във Великобритания. Конкурентите се оплакват. Адвокатите обсъждат тарифите, търговските правила и достъпа до пазара. Брюксел отваря досие, може би започва разследване и въпросът изчезва в механизма на европейското регулиране.
Днес атмосферата е съвсем различна.
Според Euronews няколко европейски производители на химикали са поискали от Европейската комисия да проучи възможните последици от опита на китайска компания да придобие промишлени активи в Обединеното кралство. На хартия въпросът се отнася до химическия сектор. От политическа гледна точка обаче той засяга много по-чувствителен нерв в Европа: нарастващите подозрения, че континентът е станал опасно наивен по отношение на индустриалната мощ.
Това, което се промени, не е просто световната икономика. Промяната е в усещането на Европа за уязвимост.
През по-голямата част от последните тридесет години много европейски правителства подхождаха към икономиката със забележително оптимистично предположение: ако пазарите станат достатъчно взаимосвързани, геополитическите напрежения постепенно ще загубят значението си. Предполагаше се, че търговията ще смекчи съперничеството. Предполагаше се, че индустриалната интеграция ще направи конфликтите ирационални, а сътрудничеството – печелившо.
Това убеждение оформи цяло поколение европейски политици.
Фабриките се преместват в чужбина. Производствените вериги се разпростряха на различни континенти. Правителствата започнаха да зависят от външни доставчици на енергия, промишлени компоненти и стратегически материали. Ефективността е по-важна от близостта. Разходите бяха по-важни от контрола.
След това реалността се намеси.
Първо дойде пандемията, която разкри колко крехки могат да станат производствените мрежи на големи разстояния в моменти на извънредна ситуация. Изведнъж европейските правителства откриха, че основното медицинско оборудване, промишлените компоненти и критичните доставки вече не са лесно достъпни, когато глобалната логистика спре да функционира нормално.
След това дойде войната в Украйна.
Енергийният шок, последвал руското нахлуване, принуди Европа да осъзнае едно неприятно нещо: зависимостта може много бързо да се превърне в политически натиск. Това, което преди изглеждаше като обикновена търговска взаимозависимост, изведнъж се оказа много по-опасно, след като геополитическата конфронтация се завърна на континента.
В същото време напрежението между западните държави и Китай се засилва. Въпросите, свързани с индустриалните субсидии, технологичната конкуренция и стратегическото влияние, преминаха от специализираните дискусии в масовата политика.
Този по-широк контекст обяснява защо индустриалните придобивания днес предизвикват реакции, които само преди десетилетие биха изглеждали преувеличени.
Сегашният дебат около китайските инвестиции във Великобритания всъщност не е свързан с една-единствена фабрика. Нито пък само за един промишлен сектор. Става дума за несигурност. Европейските правителства все повече се опасяват, че са навлезли в епохата на геополитическа конкуренция, докато все още мислят с икономическите предположения от 90-те години на миналия век.
Brexit усложнява още повече тази картина.
Когато Великобритания официално напусна Европейския съюз, политическото разделение стана ясно. Икономическото разделение обаче остана далеч по-неясно. Веригите за доставки все още преминават през Ламанша. Промишленото производство във Великобритания продължава да взаимодейства с континенталните пазари. Търговската интеграция оцеля след Брекзит много повече, отколкото мнозина очакваха.
Това създава сиви зони, които сега изнервят европейските индустрии.
Ако компания, базирана извън Европа, придобие производствен капацитет във Великобритания, къде точно започва и свършва границата на европейското индустриално пространство? От политическа гледна точка отговорът вече не е толкова очевиден, колкото изглеждаше някога.
Безпокойството, което днес се наблюдава в Брюксел, отразява по-дълбока трансформация в самата европейска политика.
В продължение на години индустриалната политика често се разглеждаше като второстепенна в сравнение с финансовото регулиране, либерализацията на търговията и екологичните цели. Упадъкът на производството в някои региони често се приемаше като неизбежна последица от глобализацията.
Сега тонът се е променил.
В цяла Европа правителствата изведнъж заговориха за фабрики, суровини, полупроводници, индустриално преместване и вериги за доставки с език, който някога би звучал необичайно стратегически. Термини като „икономическа сигурност“ и „индустриален суверенитет“ се появяват постоянно в речите и официалните документи, тъй като политиците все повече се страхуват да загубят контрола върху сектори, считани за важни в периоди на нестабилност.
Това не означава, че Европа се отказва от свободната търговия или се подготвя за икономическа изолация. Континентът остава силно зависим от световната търговия. Самият европейски просперитет е изграден върху отвореността.
Но отвореността изглежда съвсем различно, когато правителствата започнат да се притесняват за зависимостта.
Това е истинското значение на настоящия спор.
Самият спор в крайна сметка може да изчезне от заглавията на вестниците. Друг опит за придобиване ще се появи на друго място. Може да последва друго разследване. Но политическият инстинкт, който движи тези реакции, едва ли ще изчезне.
Европа бавно преоткрива нещо, което години наред се опитваше да забрави: индустриалният капацитет не е само икономически. Той е също така въпрос на власт, политическа свобода и способност да се издържа на натиск в моменти на международно напрежение.
И когато правителствата отново започнат да мислят в тези термини, дори един на пръв поглед неясен спор в химическата промишленост започва да изглежда много по-важен, отколкото изглеждаше в началото.