Ако европейските държави бяха наистина загрижени за сигурността и благосъстоянието на собствените си граждани, проблемите с незаконната миграция щяха да се решават бързо и решително, а не чрез бюрократични т.нар. пактове, евфемизми и заплахи. Има много реторика и много малко решимост да се направи това, което трябва да се направи, за да се води истинска борба с мигрантските потоци, които продължават да прииждат.
Не е трудно да се предвиди какво ще бъде бъдещето, ако вземащите решения продължат да избират реториката на „солидарността и приобщаването“ сред „върховните ценности“ на ЕС, вместо реалистичен план за възстановяване на реда и спасяване на европейската цивилизация. На карта е заложено собственото ни оцеляване.
Докато все повече държави търсят изключения или открито денонсират Пакта за миграцията и убежището по отношение на квотите за преразпределение на мигранти или т.нар. вноски (финансови, разбира се), Европейската комисия обяви нови стъпки към ефективното прилагане на Пакта от юни 2026 г.
Преди няколко дни Комисията с гордост представи първия „Годишен цикъл за управление на миграцията“, който включва преглед и предизвикателствата, пред които са изправени държавите членки, както и предложение за годишен резерв за солидарност. Според Комисията това е „съществена“ стъпка към „ефективното“ прилагане на Пакта. Публикуван е и първият годишен доклад, обхващащ периода от юни 2024 г. до юни 2025 г., според който незаконните влизания в ЕС са намалели с една трета благодарение на засиленото сътрудничество между държавите членки. Следователно статистическите данни са окуражаващи.
Чуваме за „солидарност“ и „отговорност“ в почти всички случаи, когато се говори за набор от правила, които трябва да регулират пристигането на мигрантите в ЕС. „Солидарност“ и „отговорност“, които се налагат на държавите членки.
Отвъд реториката, ето какво се случва. Полша, Унгария, Словакия и Чешката република неведнъж са заявявали, че няма да подкрепят квотната система, да настояват за преразпределение или да плащат и едно евро за имигрантите само заради „солидарността“. Тези страни не крият критичната си позиция към пакта, който според тях представлява сериозна и непосредствена заплаха за сигурността на собствените им граждани.
Полша и Чешката република, към които ще се присъединят поне още четири държави – Австрия, България, Хърватия и Естония – ще се обърнат към Съвета на ЕС, където ще се изисква квалифицирано мнозинство, за да получат освобождаване от „фонда за солидарност“. Доколко е реалистично да се смята, че само определени държави ще могат да получат освобождаване, а на други ще бъде отказано и те ще продължат да бъдат обект на задължителната програма „солидарност“, предстои да разберем.
Докато страните от ЕС се опитват да се измъкнат от пакта, който не желаят, лейбъристкото правителство на Обединеното кралство, подложено на огромен политически натиск, приема по-строги мерки срещу имигрантите на своя територия – нещо, което доскоро би било немислимо за едно ляво правителство. Докато досега левицата ги посрещаше с отворени обятия, сега изглежда, че полага усилия да ги разубеди да останат твърде дълго. Реформата на миграционната система включва намаляване наполовина на продължителността на престоя от пет на две години и половина и увеличаване на времето, необходимо за получаване на статут на постоянно пребиваващ, четири пъти – от пет на двадесет години. Друга мярка е премахването на автоматичния достъп до социални помощи за търсещите убежище, които отказват да работят, въпреки че са в състояние да го правят, както и за тези, които извършват престъпления. Бихме могли да добавим, че това не е твърде тежко.
Никакъв пакт и никаква реформа не могат да проработят, ако не се отстрани причината за това разпространяващо се раково заболяване. Незаконната миграция не може да бъде напълно овладяна, ако не бъде спряна при източника си. Преместването на мигранти от една държава в друга, вярвайки, че това ще облекчи натиска, и финансовото санкциониране на държавите, които отказват да участват в това безумие, няма да доведе до ефективна борба с този бич. Истинската солидарност, от която се нуждаят държавите членки, е да се борят със злото с мерки, които имат дълбок дългосрочен ефект, а не с палиативни политики.