Subscribe
Пристигането на Петер Магяр отваря нова глава за Брюксел, като дава на Европейския съюз шанс да възстанови темпото на развитие по отношение на Украйна, Западните Балкани и демократичното сближаване
В продължение на повече от десетилетие дискусиите около разширяването на Европейския съюз често бяха засенчвани от една повтаряща се пречка: все по-конфронтационната позиция на Унгария спрямо Брюксел под ръководството на Виктор Орбан. От политиката на санкции до Украйна и Западните Балкани, Будапеща често се позиционираше като най-трудния партньор на Съюза в преговорите, забавяйки колективните решения и разкривайки границите на единодушието в системата на ЕС.
Сега, когато дългогодишната политическа ера на Орбан очевидно е към своя край, а новото правителство, ръководено от Петер Магяр, започва да променя ролята на Унгария в Европа, Брюксел предпазливо проучва какво може да означава този преход за бъдещето на самия Съюз.
Значението на политическата промяна в Будапеща далеч надхвърля рамките на вътрешната унгарска политика. За ЕС тя представлява потенциална стратегическа повратна точка в момент, в който разширяването отново се превърна в един от основните геополитически приоритети на блока.
През последните три години Европейският съюз все повече се отнася към разширяването не само като към бюрократичен процес на присъединяване, но и като към по-широк проект за сигурност и стабилност. Нахлуването на Русия в Украйна промени из основи начина, по който много европейски лидери възприемат границите на Съюза и неговото съседство. Държавите, които някога бяха считани за политически отдалечени от членството – особено Украйна и Молдова – изведнъж станаха централни за дългосрочната стратегическа визия на ЕС.
В този контекст предишното обструкционизъм на Унгария предизвика нарастващо разочарование както сред европейските институции, така и сред държавите членки. Правителството на Орбан многократно отлагаше решения, свързани с финансовата подкрепа за Киев, пакетите от санкции и преговорите за присъединяване, като често се аргументираше, че Брюксел действа твърде бързо или против унгарските национални интереси.
Появата на Magyar не означава непременно драматична идеологическа революция в унгарската външна политика. Малко вероятно е Унгария да изостави акцента върху суверенитета или да се присъедини безусловно към всяка инициатива, идваща от Брюксел. Първите сигнали обаче сочат далеч по-малко конфронтационен подход, който се основава повече на преговори, отколкото на системно налагане на вето.
Само тази разлика би могла значително да подобри способността на Европейския съюз да действа съгласувано.
Украйна вероятно ще бъде първото голямо изпитание на тези нови отношения. Европейските официални лица се надяват, че Будапеща ще престане да действа като постоянна спирачка на процеса на присъединяване на Киев, което ще позволи преговорите да напреднат при по-голяма политическа стабилност. Макар че важни въпроси все още не са решени – включително правата на малцинствата и двустранното напрежение между Унгария и Украйна – атмосферата около дискусиите в Брюксел вече се промени осезаемо.
За институциите на ЕС това е от огромно значение. Разширяването към Украйна вече не се разглежда само като символичен политически жест. То се обвърза с по-широката амбиция на Европа да демонстрира устойчивост, единство и геополитическа надеждност пред лицето на руската агресия.
Последиците се простират отвъд Източна Европа. Орбан прекара години в култивиране на близки отношения с националистически и нелиберални актьори в Западните Балкани, като често подкрепяше лидери, обвинявани от Брюксел в отстъпление от демокрацията. Сръбският лидер Александър Вучич и лидерът на босненските сърби Милорад Додик се възползваха по-специално от това, че имаха мощен съюзник в Европейския съвет, способен да смекчи критиките и да забави натиска от страна на институциите на ЕС.
Едно по-малко идеологически мотивирано унгарско правителство може да промени този баланс. Брюксел може да получи по-голяма свобода да насърчава демократичните реформи и стандартите за върховенство на закона на Балканите, без да среща постоянна съпротива от страна на Будапеща. Това не означава, че проблемите на региона ще изчезнат за една нощ, но би могло постепенно да засили влиянието на ЕС в преговорите за присъединяване.
Грузия илюстрира и по-широките последици от трансформацията на Унгария. При управлението на Орбан Унгария често защитава грузинското ръководство въпреки нарастващата загриженост на Европа за демократичния регрес и авторитарните тенденции. След като Будапеща може да промени позицията си, проевропейските сили в Грузия може да се почувстват окуражени, докато управляващата върхушка може да загуби един от най-надеждните си поддръжници в рамките на Съюза.
Но унгарският преход разкрива и един по-дълбок институционален дебат, който Европа вече не може да избегне: въпросът за единодушието.
В продължение на години външната политика на ЕС неведнъж е била забавяна от възможността на отделни държави членки да налагат вето на колективни решения. Унгария се превърна в най-видимия пример за този проблем, но много европейски дипломати признават, че други правителства често са се криели зад опозицията на Будапеща, за да избегнат открито заемане на противоречиви позиции.
Ето защо в настоящия момент се подновяват дискусиите относно гласуването с квалифицирано мнозинство, особено по въпросите на външната политика и разширяването. Поддръжниците твърдят, че Съюзът, който се подготвя за бъдещо разширяване, не може да остане структурно уязвим от вътрешен паралич. Критиците обаче се опасяват, че отказът от правото на вето може да отслаби националния суверенитет и да създаде напрежение между по-големите и по-малките държави-членки.
Дори когато Орбан вече не доминира в унгарската политика, тези разделения няма да изчезнат. Държави като Франция, Нидерландия и Гърция все още имат сериозни резерви към бързото разширяване, особено когато става дума за миграция, институционална реформа и икономическа интеграция.
Въпреки това политическата промяна в Будапеща променя атмосферата в Европа.
За пръв път от години Европейският съюз може да си представи реалистично бъдеще, в което дебатите за разширяването ще се водят не толкова от постоянна вътрешна конфронтация, колкото от стратегически изчисления. Дали тази възможност в крайна сметка ще доведе до трайни реформи, ще зависи не само от новото ръководство на Унгария, но и от готовността на самия ЕС да се адаптира към бързо променящия се геополитически пейзаж.
Алесандро Фиорентино