Subscribe
В продължение на повече от десетилетие Европейският съюз подхождаше към Арктика предимно през призмата на нормативната уредба: пространство за управляемо сътрудничество, климатична лаборатория, област на многостранно управление, която трябва да се управлява, а не да се осигурява.
Това не беше наивност, а последователен израз на политическа култура, формирана след Втората световна война, основана на убеждението, че силата може постепенно да бъде заменена с правила, процедури и взаимозависимост.
Днес този подход показва ясни граници. Не защото европейските ценности са се провалили, а защото глобалната стратегическа среда се развива по-бързо от способността на Европа да коригира стратегическите си допускания. Сега Арктика е един от регионите, в които разминаването между нормативното представяне и стратегическата реалност става все по-трудно за преодоляване.
Гренландия като опорна точка на Западна Арктика
Неотдавнашен задълбочен доклад на POLITICO привлече отново вниманието към въпрос, който дълго време се разглеждаше като второстепенен в европейския дебат: ролята на Гренландия в западната архитектура на комуникациите и космическите способности.
Брюксел засилва присъствието си на острова, за да защити сателитната инфраструктура, която е все по-изложена на смущения, саботаж и хибридни заплахи.
Въпросът обаче не е технически. Той е стратегически.
Спътниковите комуникации са в основата на съвременната европейска сигурност: планиране на отбраната, събиране на разузнавателна информация, военна навигация и устойчивост на критичната инфраструктура. По географски причини Арктика е неизбежен възел в тази архитектура.
В този контекст Гренландия не е отдалечена периферия, а централен елемент в сигурността на Западна Арктика.
Признаването на тази реалност не е равносилно на „милитаризиране“ на Европа. То просто признава, че Европа вече е вградена в оспорвана стратегическа среда, дори когато предпочита да я описва с неутрални или административни термини.
Съревнованието за власт и стратегическата двусмисленост на Европа
Подновеното централно място на Арктика отразява по-широка промяна: завръщането на съперничеството между силите като структурна характеристика на международната система.
Русия систематично инвестира в региона, интегрирайки го във военната си позиция и в по-широките си стратегически разчети. Китай, въпреки че не е арктическа държава, постепенно включи Далечния север в своя икономически, технологичен и инфраструктурен обсег.
Изправен пред тази динамика, Европейският съюз често е заемал двусмислена позиция. Той показва, че е наясно с променящата се среда, но се бори да превърне това разбиране в последователна стратегическа позиция. Пречката не е в аналитичния капацитет, а в политическата, културната и институционалната съпротива срещу разглеждането на сигурността, възпирането и силата като неразделни компоненти на европейския проект.
Това е основното противоречие: ЕС не е сгрешил, като е разчитал на правилата. Той сгреши, като предположи, че само правилата могат да издържат без надеждна рамка за сигурност, която да ги подкрепя.
Тръмп, Гренландия и европейският стрес тест
Изявленията на Доналд Тръмп относно Гренландия трябва да се разглеждат на този фон.
Когато американският президент твърди – както съобщи Би Би Си – че Съединените щати „се нуждаят от Гренландия“ от съображения за национална сигурност, европейските реакции инстинктивно се фокусират върху правните принципи и символичните граници.
Подобни реакции са разбираеми, но непълни.
Методите на Тръмп не са модел за Европа. Унилатерализмът, дипломатическата принуда и транзакционната логика са несъвместими с европейския начин на водене на международни отношения. Въпреки това отхвърлянето на забележките му като обикновена провокация би било също толкова погрешно.
Това, което тези изявления правят, умишлено или не, е да изложат на показ един въпрос, който Европа отдавна предпочита да държи встрани: стратегическото централно място на Арктика за западната сигурност и конкретната роля на Гренландия в тази рамка. В този смисъл този епизод не е толкова тест за трансатлантическия съюз, колкото за способността на Европа да формулира собствена зряла стратегическа визия.
НАТО и европейска отговорност
След като дебатът за Арктика бъде формулиран по-скоро от гледна точка на отговорността, отколкото на символиката, е трудно да се избегне един извод: атлантическото измерение остава незаменимо.
Както отбелязва Corriere della Sera, неотдавнашната позиция на Италия относно Гренландия определя НАТО като подходяща рамка за решаване на проблемите на арктическата сигурност, като същевременно напълно зачита датския суверенитет.
Това не е въпрос на подчинение, а на стратегически реализъм.
НАТО не замества Европа, а дава възможност за нейната сигурност. А без сигурност нито една европейска амбиция – индустриална, екологична или политическа – не може да бъде поддържана във времето.
В продължение на години едно от направленията на европейското консервативно мислене последователно изтъкваше тази теза: укрепването на Европа означава засилване на нейната стратегическа надеждност в рамките на Запада, а не изграждане на абстрактни понятия за автономия, отделена от съществуващите съюзи.
От информираност към стратегия
Критиките към арктическата позиция на Европа не са породени от антиевропейски настроения, а от необходимостта от стратегическа зрялост. Европейският съюз е доказал способността си да изгражда правила, пазари и рамки за сътрудничество. Сега той трябва да демонстрира същия капацитет за действие в конкурентна стратегическа среда.
Арктика е показателен пример за това. Тя не позволява продължителна двусмисленост, нито пък отделяне на ценностите от властта. Пренебрегването на измерението на властта не прави Европа по-принципна, а я прави по-малко последователна.
Езикът на Тръмп беше рязък. Основната стратегическа реалност обаче е очевидна от известно време. Въпросът, пред който сега е изправен Европейският съюз, е дали може да превърне дългогодишното осъзнаване в последователна стратегия.
Реалността не чака – но все пак оставя възможност за избор.