Ливан, прекратяването на огъня, което не е

Има един въпрос, който трябва да бъде изказан ясно и без двусмислици: Израел има пълното право да се защитава. Изправено пред заплахата, която представлява Хизбула – милиция, подкрепяна от Иран и структурно ангажирана с унищожаването на Израел – никое отговорно правителство не би могло да избере бездействието. Националната сигурност не подлежи на обсъждане, а Европа твърде дълго време възприемаше плах, често лицемерен подход към този въпрос.

Но признаването на този принцип не означава, че трябва да спрем да съдим за това, което се случва днес в Ливан. И точно тук доверието в Запада е заложено на карта: в способността му да прави разлика между законна самозащита и оперативно превишаване на правомощията.

Днес, докато дипломацията говори за преговори и дори за възможност за прекратяване на огъня, реалността на място е различна: Израелските бомбардировки продължават, засилват се и поразяват не само военни цели, но и цивилни райони. Това противоречие – позоваване на примирие, водене на война – прави ситуацията не само нестабилна, но и политически неустойчива.

Война, която надхвърля военния периметър

Израел твърди, че се цели в инфраструктурата на „Хизбула“: оръжейни складове, командни центрове, логистични мрежи. И е вероятно значителна част от тези цели наистина да са военни. Данните, събрани от международни наблюдатели и независими агенции, обаче сочат, че въздействието на тези удари е много по-широко.

Жилищни сгради, градски квартали, линейки, здравни заведения – театърът на действие се разшири. Това вече не е хирургическа война, а конфликт, който обхваща цялото гражданско общество. А това коренно променя политическата преценка.

Международното хуманитарно право не е техническа подробност: то е основата, която отличава демократичната държава от субекта, действащ без ограничения. Ако тази граница отслабне, отслабва и моралната легитимност на военните действия.

Числата: нация в движение

Цифрите са недвусмислени. От началото на последната ескалация в Ливан са загинали около 1700 души, а повече от един милион са разселени. В страна с малко над пет милиона жители това означава, че всеки пети човек е бил принуден да напусне дома си.

Това не е число, което може да се омаловажи. Това е системна криза.

Ливан, който и без това е опустошен от години на икономически срив, бясна инфлация и институционална парализа, сега е на ръба на пропастта. Болниците са подложени на изключителен натиск, медицинските консумативи са на изчерпване, а инфраструктурата е повредена или разрушена. Това не е просто война – това е потенциална точка на пречупване за ливанската държава.

И тук възниква друг политически въпрос: дестабилизиран Ливан не е победа за никого, дори за Израел. Това е вакуум, който други участници – преди всичко Иран – са готови да запълнят.

Инцидентът с ЮНИФИЛ: точка на пречупване с Италия

Ситуацията стана още по-деликатна след инцидент, в който пряко бяха замесени италиански войници, служещи в мисията на ЮНИФИЛ. Стрелба от израелски позиции попадна в близост до италиански конвой в оперативен контекст, който би трябвало да е под международна защита. Италианският министър на отбраната Гуидо Кросето определи епизода като „сериозен и неприемлив“, като поиска незабавни разяснения от Израел и подчерта, че силите на ООН не могат да бъдат третирани като второстепенен елемент на място. По същата линия министър-председателят Джорджия Мелони нарече инцидента „явно нарушение“ на международните правила и нареди да бъде извикан израелският посланик в Рим. Това е политически значим момент: когато са замесени италиански войници, въпросът вече не е чисто дипломатически – той става национален. Това означава по-нататъшно изостряне на отношенията между исторически съюзник и правителство, което, макар и да остава близко до Израел, не е склонно да толерира действия, които застрашават неговите въоръжени сили.

Позицията на Италия: твърдост и отговорност

В този контекст позицията на италианското правителство, ръководено от Джорджия Мелони, е една от най-ясните в Европа. Няма двусмислие относно правото на Израел на самозащита. Но няма и мълчание пред случващото се.

Мелони определи нападенията като „неприемливи“ и призова за незабавното им прекратяване, като подчерта, че броят на цивилните жертви и разселените лица вече е неустойчив. Това не е идеологически разрив, а позиция на политическа отговорност: да подкрепяш един съюзник не означава да приемаш всичко, което той прави.

В крайна сметка това е разликата между съюза и подчинението.

Италия, също и с оглед на военното си присъствие в мисията на ЮНИФИЛ, не може да си позволи двусмислие. Сигурността на Израел е интерес на Запада. Но също така и стабилността на Ливан и спазването на минималните правила за ангажиране.

Европейският риск: миграция и нестабилност

Тези, които смятат, че кризата е далечна, правят стратегическа грешка. Европа е пряко изложена на риск.

Един милион разселени лица в Ливан означава потенциален миграционен натиск. Това означава нови маршрути през Средиземно море, нови отпътувания, нови потоци, които е трудно да бъдат управлявани. Това не е теоретичен сценарий – това е модел, който вече сме виждали.

Съществува и друг елемент: Ливан е домакин на стотици хиляди бежанци, особено сирийци и палестинци. Ако системата се срине още повече, ще се преместят не само ливанските граждани, но и тези вече уязвими общности.

За пореден път кризата в Близкия изток се превръща в европейски проблем.

Рискът от ескалация: война, която може да се разшири

Основният въпрос сега е какво ще се случи през следващите седмици. Ливан не е изолиран фронт, а част от много по-широка регионална система. Хизбула е един от основните инструменти на стратегическата проекция на Иран и всяко отслабване – или неконтролирана реакция – може да въвлече Техеран директно в конфронтацията.

При този сценарий логиката на възпирането рискува да се провали: колкото повече Израел засилва ударите си, за да неутрализира заплахата, толкова по-голяма е вероятността от широкомащабен отговор. Тази динамика е наблюдавана и на други терени, но тук тя носи много по-голям взривоопасен потенциал.

Една открита война между Израел и Хизбула, с пряко или косвено участие на Иран, вече няма да бъде местна криза, а регионален конфликт с глобални последици – от енергийните пазари до международната сигурност. И именно за да се избегне този сценарий, не може да се допусне дипломатическият прозорец, колкото и крехък и противоречив да е той, да се затвори напълно.

Крехко, може би илюзорно прекратяване на огъня

Парадоксът на тези дни е ясен. От една страна, се говори за преговори, за дипломатическо отваряне, дори за възможно прекратяване на огъня. От друга страна, бомбардировките продължават и се засилват.

Прекратяването на огъня не е декларация – то е факт. И днес в небето над Ливан то не се вижда никъде.

Истинският риск е дипломацията да се използва като политическо прикритие, докато реалността на място се движи в обратна посока. В такъв случай прозорецът за деескалация бързо ще се затвори, давайки път на далеч по-опасен сценарий: по-широка регионална война.

Политическият смисъл: подкрепа за Израел, без да се отказваме от присъдата

Ако европейската десница иска да бъде надеждна, тя трябва да излезе извън рамките на бинарното мислене. Тук не става въпрос за избор между Израел и Ливан, между сигурност и права, между съюз и критика.

Става дума за обединяване на две истини.

Първо: Израел има правото – и задължението – да се защитава срещу Хизбула и тероризма.

Второ: това право не е неограничено. Когато военни действия доведат до разселването на един милион души, нанасят удари по гражданската инфраструктура и рискуват да дестабилизират цяла страна, въпросът не може да бъде пренебрегнат.

Именно това е въпросът, повдигнат от Джорджия Мелони: не разрив, а призив за граници.

Защото силата на демокрацията не се крие само в способността й да удари врага си, но и в способността й да не загуби себе си в този процес.

А днес в Ливан тази граница изглежда все по-тънка.