Subscribe
В Деня на испано-американците възстановяването на интелектуалното наследство на Испания означава да преоткрием един принцип, от който Западът се нуждае спешно: властта трябва да се подчинява на справедливостта.
Всяка година на 12 октомври Испания и по-широкият испаноязычен свят се сблъскват с добре познатия спор относно своето минало. За едни Денят на испаноязычния свят е повод за благодарност: празник на цивилизация, която е свързвала континенти, основавала градове и университети и е създала трайна общност, обединена от език, вяра и култура. За други той е покана да се върнат към несправедливостите на завоеванията. Твърде често дебатът се превръща в избор между безкритично възхваляване и безразборно осъждане. И двата подхода оставят нещо съществено неизследвано: интелектуалната традиция, чрез която испано-американската цивилизация е разглеждала собствената си власт.
Тази година ни предоставя особено подходяща възможност да възродим тази традиция. През 2026 г. се навършват петстотин години откакто Франсиско де Витория заема катедрата си в Университета в Саламанка – знаковата дата, около която се отбелязва юбилеят на „Школата от Саламанка“. В момент, когато Западът изглежда все по-несигурен относно своята идентичност и принципи, това наследство заслужава нещо повече от академично отбелязване. То заслужава място в нашите обществени дебати за свободата, суверенитета и легитимното упражняване на властта.
Традиционната генеалогия на западната политическа мисъл се простира от Йерусалим, Атина и Рим към Лондон и Филаделфия. Това е впечатляваща, но непълна история. Преди Лондон и Филаделфия е съществувала Саламанка. Признаването на този факт не означава омаловажаване на постиженията на английската конституционна традиция или на основаването на САЩ. Това изисква да се признае, че Западът се е развил чрез няколко взаимосвързани традиции и че испанският принос не може да се сведе само до откривателски пътувания, завоевания или управлението на империята. Испания също е допринесла за формулирането на въпросите, по които ще се съди политическата власт.
Мислителите, свързани със Саламанка, бяха част от по-широкото обновление на схоластичната мисъл, което се изправи пред зараждащия се модерен свят. Темите, които ги занимаваха, бяха изключително конкретни: междуконтиненталната търговия, паричните промени, данъчното облагане, войните и срещите с народи извън християнския свят. Теологията не беше бягство от тези проблеми. Тя предоставяше рамката, чрез която те ги разглеждаха. Тяхната отправна точка беше, че човешкото действие, включително действието на владетелите, остава подчинено на обективен морален ред. Нито политическият успех, нито материалната сила можеха сами по себе си да установят, че дадено действие е справедливо.
Основният им въпрос беше поразително прост: с какво право? С какво право един човек управлява друг? С какво право един принц събира данъци, води война или претендира за власт над далечен народ? Такива въпроси бяха неудобни именно защото лишаваха владетелите от удобството да третират притежаването на властта като достатъчно оправдание за нейното упражняване. Те изискваха обяснение за политическата власт: откъде идва, на какви цели служи и какви задължения я ограничават. Това изискване остава фундаментално за всяка цивилизация, която желае да разграничи управлението от господството.
В рамките на тази традиция политическата общност беше нещо повече от съвкупност от изолирани индивиди, а правителството – нещо повече от инструмент на волята на владетеля. Мислители като Франсиско Суарес разглеждаха политическата власт като част от общността и разбираха, че тя се предоставя на владетеля чрез човешки договорености. Техните аргументи се основаваха на естественото право и на християнското разбиране за социалния живот. Не бива да ги превръщаме ретроспективно в съвременни либерални демократи. Но не бива и да пренебрегваме техния принос към тезата, че политическата власт се нуждае от обосновка и че никой владетел не притежава неограничено естествено право да управлява.
Хуан де Мариана изрази тази загриженост по особено категоричен начин. В разсъжденията си за царската власт той разгледа добродетелите, които се изискват от един владетел, и опасностите от тиранията. Разграничението между управлението на политическа общност и третирането ѝ като лична собственост беше от решаващо значение. Един крал не можеше просто да разглежда имуществото на своите поданици като продължение на своята хазна. Нито пък публичната длъжност можеше да отмени изискванията на справедливостта. Актуалността на това е очевидна винаги, когато правителствата третират институциите като партийни притежания, публичните ресурси – като инструменти за лична изгода, а изборната победа – като разрешение да премахнат всяко препятствие пред своите амбиции.
Тук се съдържа и урок за свободата. За тези мислители свободата не можеше да се разбере адекватно като просто отсъствие на ограничения. Тя беше част от концепцията за човешкото процъфтяване, отговорността и общото благо. Свободата на човека имаше значение, защото хората бяха способни на рационални и морални действия. Следователно свободата носеше със себе си задължения, точно както и властта. Това е наследство, което консерваторите трябва да вземат на сериозно. Едно свободно общество зависи от граждани, способни да проявяват преценка и да поемат задължения, както и от институции, способни да предотвратяват злоупотребата с власт.
Международните последици бяха също толкова значителни. Анализът на Витория относно испанското присъствие в Америките оспори предположението, че религиозните различия лишават коренното население от законно право на собственост или политически статут. Неговите аргументи съдържаха и твърдения, които и до днес остават оспорвани, и те трябва да се разглеждат в контекста на тяхната историческа сложност. Въпреки това признанието му, че нехристиянските народи могат да притежават легитимна власт, наложи сериозно ограничение върху имперските амбиции. Различията не лишаваха собствеността на друг народ от собственик. Превъзходството на силата не решаваше въпроса за законната власт.
Дебатът във Валядолид, проведен през 1550 и 1551 г., превърна въпроса за легитимността на завоеванията в сблъсък между Бартоломе де лас Касас и Хуан Хинес де Сепулведа. Той не бива да се превръща в утешителна морална пиеса. Имперското минало на Испания е белязано от несправедливости, а самото съществуване на дебата не ги е предотвратило автоматично. Дебатът също така не е довел до еднозначно решение, което да разреши моралните проблеми на империята. Значението му се състои в това, че оправданието на имперското поведение само по себе си е могло да се превърне в предмет на разглеждане в рамките на институциите и интелектуалния живот на имперската сила.
Това разграничение е от значение за Деня на испано-американците. Зрелият патриотизъм може да признае както постиженията, така и простъпките, защото разполага със стандарти, по които да ги разграничава. Той не трябва да се преструва, че всяко действие, предприето от собствената му страна, е било достойно. Също така не трябва да приема, че простъпките обезсилват цялото цивилизационно наследство. Испано-американската традиция е породила аргументи, способни да съдят поведението на самите испано-американски владетели. Възстановяването на тези аргументи е акт на вярност към това наследство. То ни призовава да съхраним способността му за морална преценка, дори когато тази преценка става неудобна.
Това неудобство е особено очевидно в геополитиката. Всяка велика сила е изправена пред изкушението да обърка способността си да осигури определен резултат с правото си да го направи. Военното превъзходство, финансовото влияние и технологичното предимство могат да направят това объркване да изглежда практично, дори неизбежно. Но една цивилизация се отказва от нещо съществено, когато приеме, че справедливостта просто отразява предпочитанията на най-силните. Въпросът на Саламанка прекъсва тази логика. Едно правителство може да е в състояние да се намеси, да заплаши или да принуди. То все пак трябва да обясни основанията за действията си и границите, които признава.
Този принцип трябва да бъде от особено значение за консерваторите, които желаят да защитят Запада. Не можем убедително да отстояваме конституционното управление у дома, докато в същото време разглеждаме произволната власт в чужбина като достойна за възхищение, когато тя служи на приятелска държава. Нито пък можем да настояваме нашите опоненти да зачитат суверенитета, докато считаме суверенитета на по-слабите държави за нещо, с което може да се разполага по желание. Последователността не изисква да се преструваме, че всеки режим е морално равностоен. Тя изисква да приемем, че нашите собствени преценки трябва да се основават на принципи, които са задължителни както за нас, така и за другите. В противен случай езикът на цивилизацията се превръща в реторичен съпровод на властта.
Същото задължение важи и в рамките на националните граници. Изборите дават правомощия за управление в рамките на съществуващия конституционен ред. Те не прехвърлят собствеността върху държавата на спечелилата партия. Законодателните органи, съдилищата и публичните институции имат цели, които надхвърлят непосредствените интереси на тези, които заемат длъжности. Консерваторите разбират важността на наследените институции, защото те въплъщават опит, разпределят отговорността и ограничават амбициите. Затова те трябва да бъдат особено бдителни, когато лидерите представят институционалните ограничения като нелегитимни пречки просто защото тези ограничения им пречат да получат всичко, което искат.
Зад тези ограничения се крие един по-дълбок въпрос: защо властта би трябвало да признава някаква граница, която успешно може да заобиколи? Християнската традиция на естественото право даде отговор, коренящ се в природата и достойнството на човешката личност. Както владетелите, така и поданиците се намираха в рамките на морален ред, който не бяха създали. Политическата длъжност не можеше да освободи нейния титуляр от него. Днес хората не са единодушни относно тази основа, но основният проблем остава. Универсалните права стават несигурни, когато тяхната легитимност зависи изцяло от променящите се предпочитания на правителствата, мнозинствата или международните институции.
Затова Денят на испаноязычния свят трябва да бъде повод за интелектуално преосмисляне. Университетите, юристите и теолозите от испаноязычния свят са неразделна част от самоосъзнаването на Запада, наред с другите му велики традиции. Тяхната работа предоставя ресурси за изследване на данъчното облагане, политическото съгласие, войната и задълженията на правителството. Пет века след пристигането на Витория в Саламанка това наследство продължава да бъде изискващо. То изисква от управляващите да обосновават решенията си, от гражданите – да упражняват свободата си отговорно, а от нациите – да се оценяват по стандарти, по-високи от успеха. Да почетем „Испанидад“ на 12 октомври означава да приемем това изискване: властта трябва да се отчита пред справедливостта.