Subscribe
Последният път, когато в Швеция се проведоха извънредни избори, беше през 1958 г. Това може да се повтори през 2026 г.
Парламентарните норми в Швеция бяха подложени на безпрецедентно напрежение след парламентарните избори на 13 септември. Лявата опозиция – социалдемократите, Лявата партия, Партията на зелените и Центристката партия – едва успя да изпревари управляващата дясна коалиция – Умерените, Шведските демократи, Християндемократите и Либералите. Когато бяха обявени окончателните резултати, левицата получи 49,57 процента, а десницата – 48,84 процента. Близката надпревара илюстрира нестабилността на съвременната шведска политика, която се усложнява допълнително от липсата на сплотеност в редиците на левицата.
Колко лошо е положението всъщност? Е, шведската левица е толкова несъгласувана, че вече може да се спори дали наличието на парламентарно мнозинство изобщо означава победа. Преди да се разбере парламентарната дилема, пред която е изправена Швеция, е необходимо да се обяснят политическите конфликти, които в момента държат страната в плен.
Към момента на написването на този текст са минали 33 дни от приключването на изборите, но все още не е сформирано правителство. Застойът в преговорите между „победилите“ червено-зелени партии се дължи на твърдите позиции на Центристката партия и Левата партия, които в много отношения са диаметрално противоположни, въпреки че са част от един и същ политически блок. Сред въпросите, които се обсъждат, има може би два, които ги обединяват: премахването на строгата имиграционна система, създадена от дясното правителство на Тидо, и подкрепата за лидера на Социалдемократите Магдалена Андерсон като министър-председател на Швеция. Различията им се свеждат до класическите напрежения между социалисти и привърженици на свободния пазар – да, шведската левица включва едни от най-ревностните капиталисти в страната.
Може ли революцията да бъде спряна на прага?
Но най-шумният политически конфликт в лявото крило на шведската политика е свързан със състоянието на „Лявата партия“. След като повече от век беше пасивен партньор за подкрепа и доверие на доминиращите социалдемократи, „Лявата партия“ под ръководството на настоящия си лидер Нуши Дадгостар възприе по-офанзивна стратегия, насочена към министерски постове. Това би било огромен напредък за „Лявата партия“, която, с изключение на „Шведските демократи“, е единствената голяма партия в Швеция, която никога не е заемала министерски пост.
В съответствие с демократичния принцип партия, която се ползва с прилична подкрепа от избирателите (Лявата партия има 8,4 процента от гласовете), не трябва произволно да бъде изключвана от важни постове, ако е част от управляващата коалиция. Затова е лесно да се разберат и да се съчувства на мотивите на Лявата партия, които всъщност са доста сходни с тези на Шведските демократи – националистическата партия. И двете партии, макар и с коренно различни произход, история и идеологии, са „черните овце“ на съответните си блокове, които са били посрещани с пренебрежение и избягване от страна на политическия елит и традиционните медии.
Исканията на „Лявата партия“ за признаване като член на правителството срещат остра съпротива от страна на „Центристката партия“. Както бе посочено по-рано, идеологическият конфликт между тези две партии играе значителна роля в това премерване на сили, но не е единственият фактор, който оказва влияние. Партията на центъра олицетворява „буржоазната“ приличие и затова се възмущава сериозно от постоянните проблеми на Лявата партия, свързани със симпатиите към терористи сред нейните представители. Палестинската кауза е станала толкова важна за политическия успех на Лявата партия, че на местно ниво (а все по-често и на по-високи нива) партията често се състои от активисти, които повече или по-малко явно подкрепят насилието и пропагандират антизападни и третосветски светогледи.
Противопоставянето на Центристката партия срещу този вид политика, която заема някои от най-високите постове в страната, е разбираемо и заслужава похвала. Но отговорността, разбира се, лежи върху Центристката партия за това, че е довела тази партия до прага на властта, дори и да се опитва да държи вратата затворена. Партията на центъра, исторически свързана с останалата част от традиционния „буржоазен“ блок, включващ Умерените, Християндемократите и Либералите, се откъсна от шведската десница през 2010-те години поради своето недоволство от националистическата партия „Шведските демократи“. Това вероятно е резултат от нейната избирателна база, която почти единодушно споделя тези недоволства. Но Центристката партия активно избра да не премине през процес на трансформация, чрез който потенциалните конструктивни отношения с „Шведските демократи“ биха могли да се нормализират.
Либералите, които някога бяха изключително неохотен член на правителството на Тидо, успешно се преобразуваха отгоре-надолу в периода 2022–2026 г. в съюзник на „Шведските демократи“ и се ценят от много избиратели от център-дясното като либерално допълнение към консервативните националисти. Защо Партията на центъра не може да направи същото, за да не се налага да сътрудничи с криптокомунистите и социалистите от Лявата партия? Каква полза има за тях или за избирателите им да основават политическите си решения на повърхностно недоволство от национализма, вместо на това как могат да помогнат на шведските предприятия и индустрии да процъфтяват?
Вместо това Партията на центъра полага големи усилия да изгради мостове към Лявата партия. В началото на октомври червено-зелените партии се събраха на семинар по покана на лидера на Партията на центъра Елизабет Танд Рингквист. Събитието получи широк отзвук и беше обект на политически анализи. За първи път четиримата партийни лидери на тази еклектична коалиция бяха заснети заедно, което много коментатори определиха като значителна крачка напред, само три седмици след изборите. Ситуацията в „победителската“ част на шведската политика със сигурност е лесна за осмиване, а често реалността е по-абсурдна от шегите.
Къде е вероятната министър-председателка?
На фона на вниманието, насочено към „Лявата партия“ и „Центристката партия“, въпросът, разбира се, е: къде е Магдалена Андерсон? Цялата предизборна кампания на социалдемократите се основаваше на предполагаемата привлекателност на лидерката им за избирателите и на ролята ѝ като обединяваща сила в лявото (това впоследствие се превърна в повод за критики срещу нея в партията, където тя беше възприемана така, сякаш лично „се кандидатира за президент“ на Съединените щати повече от всичко друго).
Тази къща от карти се срути бързо, може би дори преди да бъдат затворени избирателните секции, тъй като още дни преди 13 септември рейтингът ѝ в проучванията се срина драстично. Въпреки че през цялото време, прекарано в опозиция, тя беше безспорно най-добре възприеманият партиен лидер в страната, тя падна под нивото както на министър-председателя Улф Кристерсон от Умерените, така и на Еба Буш от Християндемократите, приблизително по същото време, когато прогнозираният висок изборен резултат на Социалдемократите започна да се изпарява. На 14 септември стана ясно, че Магдалена Андерсон е донесла на Социалдемократите най-лошия им резултат от 1908 г. насам, с едва 28 процента от гласовете. Тя се представи по-зле от своя предшественик Стефан Льофвен през 2018 г., а всичко това беше в полза на по-малките партии в нейната въображаема коалиция. По-специално „Лявата партия“ се оказа голям победител от провала на социалдемократите, което ѝ позволи да настоява много твърдо за участие в правителството.
Днес, един месец след триумфалната си реч след победата, Магдалена Андерсон остава почти незабележима и почти не коментира публично напредъка (а още по-малко липсата на такъв) в сформирането на правителството. Вместо това изглежда, че именно Партията на центъра и Партията на левицата са тези, които направляват процеса, макар и в много различни посоки. Фактът, че Андерсон веднага се оказа неспособна да изпълни основното си предизборно обещание – бързо, стабилно и предсказуемо правителство – беше огромен удар по личния ѝ престиж. Това, че тя дори не е на преден план в политическите събития след изборите, е още един удар. Вероятно сме свидетели на негативна спирала, в която неуспехите ѝ на множество фронтове биха могли да ускорят падането ѝ. Мнозина коментатори изразиха мнение, че изобщо не е малко вероятно Андерсон да бъде принудена да подаде оставка в близко бъдеще – било то поради неуспех да бъде утвърдена от парламента като министър-председател, или в случай на насрочване на предсрочни избори, при които доверието към нея вероятно ще бъде изчерпано.
Пътят към предсрочни избори
На 15 октомври Риксдагът най-накрая гласува да отхвърли кандидатурата на Магдалена Андерсон за министър-председател. Както се очакваше, единствената партия, която подкрепи нейните амбиции, беше нейната собствена – Социалдемократите. Процедурата беше предшествана от изказвания на парламентарните секретари на всяка от парламентарните партии, които изложиха своите позиции; Партията на левицата и Центристката партия не скриха отхвърлянето си на Андерсон. Но тя ще има още един шанс след няколко седмици, поради начина, по който функционира шведският парламент.
Изборът на шведския министър-председател е в ръцете на Риксдага, чиято първа задача след изборите е да избере свой председател, който след това ще се обърне към подходящ кандидат измежду партийните лидери, на когото ще бъде възложено да сформира правителство. При отхвърляне се избира нов кандидат и този цикъл продължава до четири кръга, след което трябва да бъдат насрочени предсрочни избори. Това е потенциалният сценарий, по който Швеция се движи в момента.
Председателят на Риксдага изпълнява само водеща административна функция, но въпреки това тази длъжност е натоварена със символика. По традиция председателят се избира от най-голямата партия в управляващата коалиция, като тримата заместник-председатели обикновено (с някои изключения) се избират съответно от най-голямата опозиционна партия, втората по големина управляваща партия и четвъртата по големина партия в парламента.
Още при избора на председател на парламента през септември възникнаха сериозни напрежения в рамките на червено-зеления лагер. Партията на левицата, в отговор на това, че социалдемократите не ѝ бяха обещали министерски постове, изневери на очаквания изход и не подкрепи кандидата на социалдемократите за поста на председател на парламента. Когато стана ясно, че парламентарните норми са в процес на промяна, партиите от коалицията „Тидо“ успяха да удължат мандата на действащия председател от Умерената партия, Андреас Норлен, с помощта на „Лявата партия“. Естествено, лишаването от символичното им представителство като председател на парламента заби клин между социалдемократите и „Лявата партия“. Посланието на „Лявата партия“ обаче със сигурност беше разбрано – за първи път от повече от век насам те нямаше да бъдат изтривалката на Магдалена Андерсон.
Председателят на парламента, който формално е неутрален, но по очевидни причини все пак по един или друг начин действа в полза на Умерените, а не на Социалдемократите, възложи на Магдалена Андерсон задачата да проучи възможностите за сформиране на правителство. Резултатът от опитите ѝ да договори приемлива правителствена програма, която да задоволи както „Лявата партия“, така и „Центристката партия“, беше предвидим: три седмици след назначаването ѝ Магдалена Андерсон беше принудена да признае пред председателя на парламента, че не е успяла да преодолее различията между двете партии.
Отхвърлянето от Риксдага е чиста формалност. Предстои следващата задача за търсене на решение да бъде възложена на действащия министър-председател Улф Кристерсон (който от 14 септември оглавява само преходно правителство), който има възможност да преговаря с Партията на центъра и „Шведските демократи“, за да се опита да постигне задоволителна програма, която да включва и двете партии. Това, предвид споменатото по-горе отвращение на Центристката партия към „Шведските демократи“, също е обречено на провал.
Следователно, какъв е естественият ход на събитията? Когато Риксдагът навлезе в третия си кръг на преговори, натискът върху препятствията пред формирането на червено-зелено правителство вероятно ще започне да отслабва. Мнозина анализатори са съгласни, че патовата ситуация между левицата и центъра ще се разпадне, когато те се изправят пред крайния избор да преочертаят съответните си „червени линии“ или да се изправят пред избирателите на първите предсрочни избори в шведската демокрация от близо 70 години насам. По естествени причини Магдалена Андерсон ще бъде следващата в реда след Кристерсон, а шансовете ѝ да постигне споразумение ще бъдат значително по-големи, отколкото преди.
Това не означава, че всичко вече е казано и решено. Може би има смисъл „Лявата партия“ да доведе искането си за включване в правителството до естествения му край, тъй като тя има новопридобита убеденост по този въпрос. Вероятно тя може да влезе в нов предизборен цикъл с вятър в платната, тъй като исканията за представителство в кабинета са демократично обосновани. За „Лявата партия“ наближаването на предсрочни избори вероятно е окуражаващо. За социалдемократите, които вече се борят с най-лошите си резултати от повече от век и със слаб и осмиван лидер, предсрочните избори биха били кошмар.
А какво да кажем за Партията на центъра, която може би е най-големият препятстващ фактор в политическия процес? Те нямат особено солидни аргументи в подкрепа на своето упорство, колкото и политически приемливо да изглежда то за повечето десни. Да основават цялото си участие в лявата част на политическия спектър на минимизирането на влиянието на Лявата партия е странен мотив. За повечето избиратели би било много по-естествено Центристката партия просто да приеме влиянието на „Шведските демократи“ и да се задоволи с естествен съюз с останалите центристко-десни партии. Разбира се, с изключение на избирателите на Центристката партия.
В неотдавнашно проучване за това как избирателите на всяка партия възприемат правителствената безизходица, избирателите на Центристката партия се открояват – те настояват за правителство, в което да не участват нито „Лявата партия“, нито „Шведските демократи“, като по този начин олицетворяват скрития центристки блок в шведската политика. И „Умерените“, и социалдемократите се възприемат като реалистични коалиционни партньори. Тази перспектива не се среща никъде другаде в шведската политика и представлява едновременно благословия и проклятие за „Центъра“. Това е единствената партия, която представлява рядката истинска центристка позиция (в действителност социално-либерална и центристка само в фискално отношение), но това е и група с вероятно много променлива лоялност. Когато бъдат принудени да избират, е много вероятно избирателите на „Център“ да предпочетат ляво правителство, вместо да се придържат към принципите си – този модел е наблюдаван в ситуации, подобни на шведската, като например във Франция, където либералните избиратели последователно подкрепят социалистическите кандидати, когато те се изправят срещу националистическите кандидати във втория тур.
Повечето наблюдатели са съгласни, че по този начин е много по-вероятно Партията на центъра да оттегли възраженията си, отколкото Партията на левицата. Вече има някои признаци, че това се случва. Мотивите на партията да откаже министерски постове на Партията на левицата постепенно се преориентираха от морални възражения, свързани със симпатии към терористите и антисемитизъм, към въпроси, свързани единствено с икономическата политика. Икономиката все още е основна пречка между социалист и капиталист, но поне е предмет на преговори.
Към момента на написването на този текст следващото развитие вероятно ще настъпи най-малко след една седмица. Председателят на Риксдага явно не бърза – той дава почивка през уикенда на очакващите шведски избиратели и медиите, докато в понеделник официално възложи на Улф Кристерсон задачата за сформиране на правителство.