Subscribe
Има една Европа, която застарява. Виждаме го в статистиките, в демографските прогнози, в пенсионните бюджети. Но има и нещо друго, което трябва да се научим да забелязваме: това, което възрастните хора продължават да правят за европейското общество.
Защото възрастният човек не е просто някой, който получава пенсия, ползва здравни услуги или се нуждае от помощ. Често той е и човек, който издържа семейството си, грижи се за внуците си, помага на децата си, консумира, пътува, ползва услуги и продължава да участва в икономическия и социалния живот по начини, които се различават от традиционната заетост.
Те са част от богатството на Европа, което до голяма степен остава невидимо.
Представете си една обикновена ситуация. Двамата родители работят. Детето трябва да бъде заведено на училище, някой трябва да приготви обяд, да го заведе на тренировка, да остане с него, когато е болно. Често този „някой“ е някой от бабите и дядовците. Те не получават заплата, не издават фактури и не фигурират в статистиките за производителността. И все пак тяхната работа дава възможност на родителите да работят, намалява разходите на семейството и допринася конкретно за стабилността на семейството.
Според Eurofound около 45 % от населението на Европейския съюз предоставя някаква форма на безвъзмездна грижа. А в страните, където семейството продължава да играе по-важна централна роля, приносът на бабите и дядовците може да бъде дори още по-значителен: в Италия, Гърция и Кипър, например, бабите и дядовците участват в грижите за повече от една четвърт от децата на възраст между една и две години поне десет часа седмично.
Това е икономика, дори и да не я наричаме така.
Всъщност има огромно количество работа, която поддържа сплотеността на семействата, без да минава през пазара. В тази неформална икономика възрастните хора заемат решаващо място: те помагат при отглеждането на децата, осигуряват финансова подкрепа на децата си и, когато могат, прехвърлят ресурси на следващото поколение.
Дори пенсиите, които често се разглеждат единствено като разход от държавния бюджет, представляват доход, който се връща в икономиката: той се изразходва в магазини, ресторанти, за транспорт, културни дейности, пътувания и услуги.
Европейската комисия оценява в момента „сребърната икономика“ на Европа на около 5,7 трилиона евро, като се очаква ръст от приблизително 5 % годишно в периода 2015–2025 г. Този пазар обхваща здравеопазването, туризма, транспорта, хранителната промишленост, технологиите, образованието и личните услуги.
Но да сведем всичко до потреблението би било още една грешка.
Стойността на възрастните хора се изразява преди всичко в междуличностните отношения. В много семейства именно те са тези, които осигуряват стабилност, когато животът на децата им става по-несигурен. Те отделят време, когато то е оскъдно, споделят опита си, когато решенията са трудни, и са до нас, когато разстоянията се превръщат в тежест.
И най-вече – те предават.
Семейството не предава ценностите си само чрез формалното образование. То ги предава чрез повтарящи се жестове, истории, навици и ежедневни задължения. Детето, което расте заедно с някой от своите баби и дядовци, може, почти без да го осъзнава, чрез анекдоти, поговорки и детски стихотворения да придобие разбиране за труда, саможертвата, спазването на дадената дума, грижата за другите и уважението към собствената си история.
В този смисъл възрастните хора са живи носители на междупоколенческото предаване.
Те не предават само спомени. Те предават принципи и начини за възприемане на света.
И именно тази функция рискуваме да загубим, когато разглеждаме старостта просто като етап на нарастваща зависимост.
Разбира се, когато говорим за ценността на възрастните хора, това не означава да пренебрегваме болестите, самотата или зависимостта. Това обаче означава да отхвърлим уравнението, според което старостта е равнозначна на пасивност.
Един мъж или една жена не престават да допринасят за обществото в деня, в който спрат да работят. Приносът им просто приема друга форма.
Поради тази причина Европа трябва да насърчава не само по-дълъг живот в напреднала възраст, но и по-активен, независим и съвременен такъв.
Възрастният човек, който продължава да учи, е възрастен човек, който продължава да участва в обществения живот.
Културата на ученето през целия живот трябва да се превърне в естествена част от политиките за възрастните хора: курсове, университети за третата възраст, дигитални умения, езици, култура, нови технологии и професионално обучение за онези, които желаят да продължат да работят. Не за да се принуждават възрастните хора да останат продуктивни на всяка цена, а за да им се даде възможност да останат любознателни, независими и в крак с времето.
Европейската комисия счита, че ученето през целия живот и придобиването на нови умения са важни инструменти за поддържане на активността на възрастните хора на пазара на труда и в обществото, наред с тяхното цифрово включване.
Това представлява важна културна промяна. Твърде дълго сме си представяли живота като строга последователност: първо учиш, после работиш и накрая се пенсионираш. Но нарастващата продължителност на живота прави това разделение на строго отделени етапи все по-малко убедително.
Човек може да продължи да се учи и след навършване на шестдесет години. Може да продължи да пътува, да работи, да преподава, да участва в различни дейности, да изгражда взаимоотношения и дори да придобива съвсем нови умения.
Следователно дълголетието не бива просто да добавя години към живота. То трябва да вдъхва живот в тези години.
Тази гледна точка придобива особено значение в Европа, която се сблъсква с демографска криза. С намаляването на раждаемостта и постепенното свиване на населението в трудоспособна възраст семейните връзки стават все по-ценни и, в същото време, все по-крехки. По-малките семейства, децата, които живеят далеч от дома, двамата родители, които работят – всичко това прави все по-трудна спонтанната солидарност, която някога можеше да се приема за даденост.
В този контекст семейната солидарност не е остатък от миналото. Тя е ресурс за бъдещето.
И точно тук въпросът за възрастните хора придобива ясно изразена консервативна насоченост.
Консервативният поглед върху обществото не бива да се ограничава до въпроса колко струва поддържането на застаряващото население. Той трябва да поставя и въпроса колко стойност създава по-възрастното поколение, когато остава интегрирано в семейството, общността и икономиката.
Защото опазването не означава просто да се защитава това, което принадлежи на миналото. То означава да се признае стойността на институциите и връзките, които са доказали способността си да сплотяват обществото.
Семейството е една от тези институции. Взаимността между поколенията е една от тези форми на солидарност. Предаването на опит е една от тези форми на богатство.
Векове наред общественият живот се градеше около една проста идея: да се получи нещо от предишното поколение, да се изгради нещо през собствения си живот и да се предаде нещо на следващото поколение. Съвременността направи тази верига по-сложна, но не я направи по-малко необходима.
Напротив, в едно демографски уязвимо общество разрушаването му може да се окаже опасно.
Следователно възрастните хора не са просто онези, които се нуждаят от подкрепата на младите. Те са и онези, които много често подкрепят младите. Те не са само получатели на солидарност: те са и нейни главни участници.
Приносът им е не само икономически, но и образователен, емоционален и културен. Те съхраняват семейните истории, традиции, умения и спомени. И ако останат активни, любознателни и отворени към промените, могат да предадат миналото, без да станат негови затворници.
Европа се нуждае от повече млади хора, повече деца и семейства, които могат да си позволят да имат деца. Но именно защото е изправена пред това предизвикателство, тя не може да си позволи да разглежда дълголетието единствено като проблем.
Тя трябва да осъзнае богатството, с което вече разполага.
Милиони мъже и жени, които след цял живот, прекаран в работа, продължават да пътуват, да се наслаждават на живота, да помагат, да се грижат за другите, да се учат, да предават спомени и да поддържат сплотеността на семействата си.
Богатство, което не винаги фигурира в балансите.
Работа, за която не се плаща.
Присъствие, което не попада в новините.
И все пак, без тяхното присъствие много европейски семейства биха разбрали колко крехко всъщност е обществото, което сме изградили.
Възрастните хора не са в периферията на бъдещата Европа. Те са част от нейните основи: пазители на паметта, опора на настоящето и, когато остават активни и отворени към света, спътници по пътя към бъдещето.