Subscribe
Предложението на Комисията би засилило ролята на агенцията извън границите на ЕС. То бележи преориентиране към приоритети, за които отдавна се застъпва групата ECR, и които сега трябва да се превърнат в оперативен капацитет и резултати.
„Европа решава кой влиза в нашия Съюз и при какви условия.“ Думите на Урсула фон дер Лайен, изречени на 27 октомври във връзка с предложението за укрепване на „Фронтекс“, заслужават не по-малко внимание от самите мерки. В изявлението, публикувано от представителството на Европейската комисия във Франция, контролът върху влизането се представя като политическа отговорност, която трябва да се упражнява. За европейските консерватори, които превърнаха защитата на границите в приоритет, това е важно признание.
Предложението подкрепя това тълкуване. Комисията възнамерява да даде възможност на „Фронтекс“ да съдейства при връщането на лица от една държава извън ЕС в друга, чрез споразумения със съответните държави и при спазване на основните права. В него се предлага също така създаването на специален координационен център за връщане, сили за бързо реагиране и постепенно разширяване на постоянния корпус до 30 000 служители, включително резерв от 17 000 души. Парламентът и Съветът все още трябва да постигнат съгласие по новите разпоредби: би било преждевременно да се твърди, че тези правомощия вече са в сила.
Политическото значение обаче вече е очевидно. Комисията предлага да се предоставят на Съюза по-ефективни инструменти за прилагане на решенията в областта на миграцията. Именно това е областта, в която консерваторите отдавна твърдят, че трябва да се проверява институционалната надеждност: способността да се установяват правила и да се гарантира тяхното спазване.
Проблемът е очевиден и в проучването на Европейския парламент. В доклада му от юни 2026 г. относно центровете за връщане се цитират данни на Комисията, според които процентът на връщане за 2025 г. е 28 %. Самият документ съветва да се проявява предпазливост при тълкуването на този показател: многократните решения, отнасящи се до едно и също лице, и нерегистрираните доброволни заминавания могат да изкривят сравнението. Въпреки това остават значителни пречки – от установяването на самоличността на лицата до осигуряването на съгласието на техните страни на произход за повторно приемане.
За една демократична държава тази пропаст между вземането на решение и неговото изпълнение има последствия, които излизат извън рамките на администрацията. Когато дадена процедура установи, че дадено лице няма право да остане в страната, а произтичащата от това разпореждане няма практически ефект, става по-трудно да се обясни на гражданите каква е стойността на правилата. Пострадава и доверието в системата за закрила: за да се защити правото на убежище, са необходими институции, способни да правят разграничение между различните обстоятелства и да действат в съответствие с взетите решения.
Възниква и въпросът за справедливостта спрямо онези, които следват законните пътища. Миграционната система изисква от кандидатите да отговарят на определени условия, да представят документи и да приемат решенията. Нейната легитимност отслабва, когато спазването на правилата изглежда по избор, след като човек вече е физически на място. Консерваторите могат да изтъкнат този аргумент, без да третират всеки мигрант като заплаха за сигурността. Същественото разграничение се отнася до законните права и индивидуалното поведение. Поддържането на това разграничение е от съществено значение за една политика, която гражданите могат да разберат, а властите – да защитят.
Реформата на „Фронтекс“ се занимава с този проблем като част от по-широк процес. При представянето ѝ Комисията посочва новия регламент за връщането, който влезе в сила на 16 октомври. Укрепването на агенцията има за цел да подпомогне прилагането на тази правна рамка на практика, успоредно с дигитализацията на процедурите.
Разширяването на дейността към трети държави е най-значимата стъпка. В статия, публикувана от Euronews на 26 октомври, Винченцо Дженовезе описва две възможни приложения: подпомагане на правителствата на държави извън ЕС при връщането на лица, намиращи се на тяхна територия, и подкрепа на операции от външни центрове за връщане. Това са различни функции, обединени от намерението да се действа в географска зона, простираща се извън самите граници на Европа.
От политическа гледна точка това означава да се признае, че управлението на миграцията изисква споразумения и оперативен капацитет извън границите. За да бъде ефективен, този подход ще трябва да предлага на партньорите устойчиви ангажименти и ясно определени отговорности. Един център в чужбина сам по себе си не може да преодолее отказа на дадена страна на произход да приеме обратно един от своите граждани. Дипломацията и административното изпълнение ще продължат да бъдат от решаващо значение.
Сътрудничеството трябва да бъде организирано така, че да се гарантира политическа устойчивост. Споразумение, което зависи изцяло от добрата воля на едно чуждестранно правителство, може да стане уязвимо, когато отношенията се влошат. Европейските правителства следва следователно да настояват за ясни задължения, механизми за преглед и работещи алтернативи. Това е практически проблем за всяка външна миграционна политика: преместването на част от процеса в чужбина променя мястото, където се упражнява отговорността, но не премахва необходимостта от отчетност за решенията, разходите и резултатите.
Именно тук твърдението на консерваторите намира най-убедителната си основа. В своето изявление от 24 април 2024 г., с което обяви приемането на предизборната си програма, партията ECR определи като свои приоритети силни външни граници и всеобхватна стратегия за сигурност, обхващаща сухопътните, морските и въздушните входни точки. Тази позиция свързва управлението на миграционните потоци с националната отговорност и защитата на границите.
Продължителността е още по-ясно изразена по отношение на връщанията. На 9 март 2026 г., след гласуването в парламентарната комисия по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи, групата ECR подкрепи възможността за създаване на центрове в трети държави и подчерта разминаването между решенията за връщане и тяхното изпълнение. На 17 юни тя приветства одобрението на регламента от страна на Парламента като повратна точка към система, способна да дава резултати.
Тази поредица от събития подкрепя тезата, че консервативната позиция се оправдава. Това не доказва, че всяка разпоредба е изцяло заслуга на ЕКР, нито би било правдоподобно да се приписва целия законодателен процес на едно-единствено политическо семейство. То обаче показва сближаване към нейните приоритети: по-строгият контрол, принудителното връщане и сътрудничеството с трети държави придобиват все по-голямо значение в институционалния отговор на Европа.
За консерваторите укрепването на европейска агенция повдига и въпроса за това как трябва да функционира сътрудничеството. То е полезно, когато увеличава способността на държавите да изпълняват своите задължения. Общите ресурси, координацията и оперативната помощ могат да служат на тази цел, при условие че правомощията и отчетността останат ясно определени. Всяка оценка на реформата трябва да отчита и този баланс.
Това представлява конкретен тест за консервативната ориентация към една Европа, която се фокусира върху задачи, при които сътрудничеството носи добавена стойност. Натискът по границите засяга страните по различен начин, докато провалите могат да имат последствия за съседите им. Съвместната оперативна подкрепа може да спомогне за преодоляването на този дисбаланс. Нейната обосновка се основава на помощта, която тя оказва на националните власти. Разширяването на дадена институция трябва да остане средство за подобряване на ефективността, като бюджетите и персоналът се оценяват спрямо конкретни нужди.
Същото важи и за правните гаранции. Солидни споразумения, надлежно обосновани индивидуални решения и надежден надзор са необходими за изграждането на операции, които да са устойчиви и да издържат на съдебна проверка. Още през март 2025 г. ВКБООН посвети документ на необходимостта от ефективни системи за връщане и потенциалната роля на външните центрове в съответствие със стандартите за правата на човека. Следователно има място за практическа дискусия, в която ефективността и защитата на лицата се разглеждат заедно.
Предложението от 27 октомври дава възможност на консерваторите да отбележат важен политически напредък. То също така ги задължава да продължат да поставят високи изисквания по отношение на резултатите. По-големите ангажименти за набиране на персонал трябва да се превърнат в наличен персонал; споразуменията трябва да позволяват реалното осъществяване на дейностите; процедурите трябва да приключват в реалистични срокове.
Публичното отчитане трябва да направи тази оценка възможна. Правителствата трябва да обяснят кои пречки все още съществуват, дали споразуменията за сътрудничество функционират и в кои области допълнителните ресурси водят до измерими подобрения. Без такъв контрол институционалното разширяване рискува да се превърне в постижение, което се отбелязва предимно от самите институции. Една сериозна реформа трябва да дава възможност за проверка на резултатите от нейното изпълнение.
Промяната в подхода е очевидна в приоритетите, които Комисията е избрала да превърне в предложение. Нейната достоверност ще зависи от прилагането. За онези, които отдавна се застъпват за тези политики, задачата сега е да следят преговорите и да гарантират, че обявените амбициозни цели няма да бъдат загубени в компромиси или административни затруднения. Гражданите ще имат право да оценят тази промяна според нейните резултати.