Subscribe
Интервенциите в Близкия изток – от Багдад до Газа – дават основен урок: военният успех не е равнозначен на укрепване на траен мир. Изходът от въоръжения конфликт представлява само началото на едно сложно предизвикателство: това на следвоенния период. В иранския случай, след евентуалната абдикация на Али Хаменей и падането на режима, може да се стигне до сценарий, при който политическата стабилизация, укрепването на институциите и развитието на гражданското общество трябва да бъдат подкрепени от дългосрочна стратегия. При отсъствието на тези фактори съществува риск вакуумът във властта да бъде зает от недържавни участници, клиентелистки мрежи или екстремистки групи, което да компрометира демократичните стремежи на населението и да подхрани нестабилността дори извън националните граници. Ирак след управлението на Саддам Хюсеин например се превърна в провал на изграждането на нацията. По подобен начин оттеглянето от Газа, насърчавано по онова време от Ариел Шарон, беше последвано от политически вакуум, който благоприятстваше радикализацията и възхода на Хамас. И в двата случая грешката беше, че се отказахме да управляваме ситуацията, породена от рухването на предишния ред. Липсата на институционална подкрепа попречи на изграждането на легитимни и стабилни механизми за управление, като благоприятстваше фрагментацията на властта и разрастването на конфликтите. Без конкретен ангажимент за изграждане на институции и насърчаване на политическия плурализъм всяка промяна рискува да бъде ефимерна.
ИРАН: КРЕХКА И РЕШАВАЩА ВЪЗМОЖНОСТ
В случая с Иран рискът да се повторят грешките, допуснати при други сценарии за преход, е много голям. Теократичният режим показа забележителна способност за съпротива, включително благодарение на репресивната си система, на силата на Пасдаран и на идеологическата реторика, съсредоточена върху религиозни и антизападни принципи. Под тази авторитарна структура обаче се развива динамично, урбанизирано и образовано общество. Мобилизацията на жените, художествените и литературните прояви, както и младежките бунтове са осезаеми признаци на демократичен потенциал. Въпреки това тази жизненост изисква благоприятен политико-институционален контекст, за да се превърне в процес на трансформация. Без международна рамка, която да подкрепя прехода и да гарантира пространства за политическо действие, дори най-истинските импулси рискуват да бъдат неутрализирани или използвани от нов авторитаризъм. Ако иранският преход се извърши със стратегическа визия, постепенно и при пълно зачитане на самоопределението на народа, той може да представлява епохална повратна точка за целия регион. Един демократичен и стабилен Иран, интегриран в международната общност, би представлявал не само край на политическата, икономическата и военната подкрепа за въоръжените групировки в Ливан, Ирак, Газа и Йемен, но и конкретна възможност за възобновяване на преговорния процес по израелско-палестинския въпрос. Осъществяването на този сценарий обаче изисква многостранна координация и споделена визия, които понастоящем са недостатъчни: Организацията на обединените нации се ползва с формална легитимност, но не разполага с необходимите инструменти за принуда; Европейският съюз поддържа силен дипломатически ангажимент, но има ограничена геополитическа тежест; Съединените щати, въпреки че разполагат с ресурси и влияние, страдат от нарастваща загуба на доверие от страна на арабското и световното обществено мнение. При липсата на последователна международна насока, разполагаща с адекватни ресурси, всяко предложение за стабилизиране рискува да остане в сферата на спекулациите.
УКРАЙНА КАТО СЪПЪТСТВАЩА ЖЕРТВА НА НОВИЯ РЕГИОНАЛЕН РЕД
В този бързо развиващ се геополитически контекст, характеризиращ се с многобройни едновременни напрежения, съществува реална опасност войната в Украйна да бъде изместена на заден план по отношение на стратегическата централна роля на Близкия изток. Изглежда, че вниманието на Съединените щати постепенно се ориентира към шахматната дъска на Персийския залив и към управлението (по един или друг начин) на иранското досие, в резултат на което украинският конфликт е изтласкан на второ място в международния дневен ред. Стратегията на магната е конфигурирана като израз на радикален политически реализъм, при който традиционните западни демократични ценности са взаимозаменяеми и функционални спрямо концепция за външна политика, основана на преследването на американските интереси. Този подход не само компрометира съгласуваността на западните действия, но и излага на риск доверието на европейските партньори и нововъзникващите демокрации в способността на Съединените щати да действат като гарант на международния ред, основан на общи правила. Идеята да се възложи на Владимир Путин посредническа роля в тази криза изглежда като опит да се възстанови максималната стойност на руските позиции по отношение на международната легитимност. Възлагането на преговорна роля на човек, който насърчаваше въоръжената агресия срещу Украйна и допринесе за дестабилизирането на европейския ред, би довело до нормализиране на руския геополитически ревизионизъм. Това решение има редица сложности, особено ако го наблюдаваме във връзка с поведението на американската администрация по отношение на незаинтересоваността към Г-7 и нежеланието да се прилагат допълнителни санкции срещу Москва. Тази комбинация от фактори подчертава непоследователността в американската външна политика. Тези сигнали, разчетени заедно, подхранват усещането за постепенното отдръпване на Запада от украинската кауза, която рискува да бъде маргинализирана в зависимост от новите стратегически приоритети. Подобна еволюция би имала сериозни последици за доверието в международния ред, основан на териториалната цялост и осъждането на агресията.
ЕРОЗИЯТА НА КОНЦЕПЦИЯТА ЗА ЗАПАДА
Отношението, възприето от новото ръководство на САЩ, сигнализира за постепенното отслабване на концепцията за Запада като сплотена общност, основана на споделени ценности, демократични принципи и общи цели. Потенциалното разграничаване от украинския конфликт и примирителното отношение към авторитарните сили (като Русия) представляват опасно прекъсване по отношение на традиционната американска позиция. Тази стратегическа промяна рискува да компрометира геополитическата ефективност на Запада, благоприятствайки фрагментацията на Атлантическия съюз. При липсата на лидерство и споделена визия Западът може да се превърне в дезинтегрирана коалиция, в която всеки участник действа според националната си логика, изоставяйки идеята за международен ред, основан на определени правила. Този сценарий би представлявал крачка назад в изграждането на глобална система, основана на сътрудничество и защита на свободата. За Европа постепенното оттегляне на Съединените щати принуждава континента да поеме по-тежка роля в управлението на собствената си сигурност. Възможността вече да не може да разчита на американския чадър, който в продължение на десетилетия гарантираше стабилност и възпиране, изисква задълбочен размисъл за необходимостта от развиване на автономен отбранителен капацитет. Въпреки това, при липсата на обща стратегия и ефективни оперативни инструменти, Европейският съюз рискува да остане непълноценен участник, уязвим на външен натиск и неспособен да влияе на световните баланси. Притисната между системните кризи, хибридните заплахи и все по-фрагментираното в стратегическата си визия НАТО, Европа сега е изправена пред предизвикателството да предефинира геополитическата си идентичност и континенталната си сигурност под страх от маргинализация на международната сцена.
ВОЙНАТА И СЛЕДВОЕННИЯ ПЕРИОД: ИСТИНСКОТО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО Е ПОЛИТИЧЕСКОТО
Едновременността на конфликтите в Иран и Украйна изисква дълбоко и радикално преосмисляне на международната политика. Управлението на следвоенния преход не може да бъде оставено на случайността или ограничено до военни операции; вместо това то изисква глобална и далновидна политическа визия. Тази визия трябва да е в състояние да насърчава регионалната стабилност, укрепването на демократичните институции и защитата на правата на човека, като избягва неоколониални отклонения, които биха компрометирали легитимността на самите интервенции. В същото време Западът е призован да постави решаващ въпрос относно своето стратегическо и ценностно бъдеще: възможно ли е да се запази сплотеността, основана на споделени принципи, или ще станем свидетели на постепенното подчинение на циничната и прагматична логика на властта? Отговорът ще повлияе не само на изхода от настоящите кризи, но и ще определи решително съдбата и оцеляването на международния либерален ред в дългосрочен план, като последиците ще надхвърлят регионалните граници и ще засегнат глобалната стабилност.