Има ли полза консерваторите да превръщат църквата в бойно поле?

Религията често може да бъде политически инструмент, а политиката – религиозен инструмент. Осъзнаването на този факт е една от движещите причини за отделянето на църквата от държавата на Запад. В Швеция, една от най-светските страни в света, традиционната Лутеранска църква е официално разформирована като държавна църква едва през 2000 г., въпреки че, разбира се, век и половина други актове на секуларизация са предшествали това развитие.

Макар че Шведската църква е официално отделена от държавата, това за съжаление не я е освободило от политическо влияние. Напротив, след отделянето политическото влияние на духовенството и на църковната платформа изглежда се е ускорило. Днес Църквата организира събрание на политически избрани представители, а през септември 2025 г. е време за избори, на които имат право да гласуват повече от петте милиона членове на Църквата. Списъкът на участващите партии, или официално „номинационни групи“, повече или по-малко отразява пейзажа на политическите партии в страната, макар и може би с малко повече вариации.

Реалното влияние, което тази политическа асамблея оказва върху дейността на Църквата и нейните религиозни възгледи, е ограничено. Но то е израз на незабележимата политизация, която религиозният живот в Швеция е претърпял през последния половин век и която може би се споделя от повечето протестантски култури – повечето основни национални или бивши национални църкви имат дълбоко ляв уклон в богословието си и в прилагането на вярата си в ежедневието.

Как християнството стана толкова ляво?

Движението за модернизация в западния свят постави изисквания към религиозните организации да възприемат по-светски ценности и да се демократизират. Подобно на модерното световно управление, църквите също трябва да зачитат равенството на всички граждани и да не правят морално разграничение между тези с „добра вяра“ и тези с „лоша вяра“, за разлика от това, което винаги е била историческата роля на Църквата. Всякакви остатъци от пазене на вратата, които в миналото са били централни за ролята на Църквата в обществото, са обявени за отживелица за съвременния свят.

Вероятно има нещо вярно в убеждението, че очакванията на широката общественост за Църквата отпреди модернизацията са непривлекателни днес. За да не загубят своята значимост и да не избледнеят, църквите, включително Католическата църква, трябва да се адаптират към прогресивния дух и да приемат същите ценности, които се изповядват от по-доминиращите институции като училищата, медиите и правителството. Това до голяма степен се е случило и в Католическата църква и е естествена последица от смяната на властта между тези институции. Когато все по-малко хора се придържат към традиционното християнство, църквите трябва да се адаптират, за да останат конкурентоспособни по отношение на другите граждански организации.

Това, разбира се, е вечно променящо се и различните църкви се адаптират към модерността по различни начини. Една обща тенденция в момента е, че християните, особено католиците, все повече насаждат повече консерватизъм в религиозния си живот. Все повече хора поставят под въпрос откритото застъпничество на църквите за миграцията, нетрадиционните семейни ценности и привидно безусловното общение с исляма.

Политическа инфилтрация…?

В много протестантски църкви обаче преобладават левите пристрастия. Църковният ляв завой е труден за обяснение и е възможно да са налице множество причини, които да обяснят как християнството от бастион на консерватизма срещу прогресизма се превръща във въплъщение на прогресивните ценности, сякаш те са единствената му кауза.

През първата половина на ХХ век, когато в обществото се води битка между традиционното общество и прогресивния модернизъм, Църквата обикновено е причислявана към консервативния естаблишмънт, заедно със земевладелците, буржоазията и аристокрацията. Марксистките социалисти изрисуваха Църквата, независимо дали е католическата, или съответната национална протестантска църква, като един от своите антагонисти.

Така, когато започва „дългият поход на левицата през институциите“, когато социалдемокрацията и либерализмът печелят битката на идеите, църковната сфера се превръща в разумна цел за прогресивно побутване. Университетите произвеждаха все по-ляво настроени преподаватели по богословие, които можеха да управляват новата лява Църква отгоре, докато светската демократична политика на местно ниво побутваше Църквата наляво отдолу.

Това не може да бъде окончателното обяснение за трансформацията на Църквата, но то добре съвпада с институционалните трансформации, които се наблюдават по същото време. Разбира се, не може да се приеме, че всеки духовник от новото поколение е отдаден ляв активист, който е влязъл в Църквата само по политически причини. Съвременната култура постави левите идеи на преден план във всеки аспект на обществения живот, а църквите на западното християнство са само една от многото институции, които бяха драматично променени от това. Но може би християнската сфера е по-податлива на прогресивния разказ, отколкото много други институции, поради своите морални ценности?

… Или логични библейски заключения?

Християнското учение за толерантността, „обръщането на другата буза“ и приемането на жертвата е полезно за целите на левицата. Използвайки различни прогресивни интерпретации на посланието на Исус Христос, много идеолози до голяма степен успяха да убедят западните граждани, че истинската същност на християнството се състои в приемането на различни видове малцинства в обществото, включително сексуални, както и в щедростта към мигрантите – и особено в това да не се прави разлика между християнски и нехристиянски мигранти. Фактът, че в Библията може да се намери косвена подкрепа за тези настроения, несъмнено допринесе за бързото завладяване на църквите от консервативните им пазители от страна на политическата левица.

Според някои социологически оценки прогресивната лява идеология може сама по себе си да е екстраполация на християнските постулати. Може би левичарството е това, което се случва, когато с помощта на просвещенската рационалност някои библейски учения се деконтекстуализират, секуларизират и прилагат в утилитарен смисъл. По-дълбоките библейски прочити за насърчаване на семейните ценности и сигурността на националните общности се пренебрегват.

Християнските мисии, които някога са идвали от Запада, са заменени от идеологически кампании, които насърчават не вярата в Христос като спасител, а глобалната справедливост на „потиснатите“ срещу „потисниците“. Някогашните монашески ордени бяха заменени от неправителствени и други международни лобистки организации.

От тази гледна точка сливането на радикалните леви идеи и организираното християнство може да се съчетае като ръкавица. Но това също така означава, че същността на църквите може би изобщо не се е променила. Те все още имат висша цел, която изисква някакъв вид жертва от страна на техните последователи, точно както е било в миналото. Само че през XXI век тази жертва не е строгата икономия, интелектуалното подчинение и конформизмът, а комфортът на собствения им живот; кръстът, който християните на Запад трябва да понесат, е да видят как собственото им традиционно общество приключва, а народите им се превръщат в нещо неузнаваемо под ръководството на нехристиянския чужденец, на когото трябва да се гледа като на равен.

Трябва ли тогава Църквата да отвори вратите си за политиците?

От гледна точка на един традиционен християнин Шведската църква определено е компрометирана. Повечето църковни националисти и консерватори биха се съгласили, че институцията е манипулирана от социалдемократите и други леви организации, с които църквата често изразява симпатии или си сътрудничи.

Но в дясното пространство се води дискусия за това дали е правилно или неправилно да се противопоставяме на тези грешки по политически път – или пък Църквата ще се спаси най-добре в дългосрочен план, като не се намесва в политиката. Аргументът е да не се прави политизирането по-лошо, отколкото вече е.

Това изисква значителна степен на дисциплина, която е рядкост в силно поляризирани времена като сегашните. Трябва ли десницата да седи безучастно, докато левицата запазва идеологическата си и институционална (социалдемократите са далеч най-голямата партия в църковното представително събрание) власт в националната църква? Някои твърдят, че съпротивата на левицата вътре в Църквата може само да се затвърди пред лицето на една ясно изразена консервативна офанзива и следователно би било контрапродуктивно да се опитваме да завладеем Църквата чрез изборна политика.

Това, което дава основание за този подход, е, че Църквата, както и по-голямата част от обществото, е подложена на културни колебания, които надхвърлят политиката. Именно тези естествени културни промени формират на първо място политиката, а не обратното. Когато сегашното поколение духовници, породено от контракултурата на 60-те години на ХХ век, си отиде, на негово място ще дойде ново контракултурно духовенство. И вероятно то ще бъде консервативно, тъй като натам се насочва общото обществено развитие. Дотогава консервативните християни в Църквата на Швеция, а може би и в прогресивно настроените протестантски църкви навсякъде по света, биха направили добре да изчакат времето си – да обърнат другата буза, ако щете.