Subscribe
Повечето образовани и културни европейци са чували за Волтер и Русо. Може би знаете, че те са двама изтъкнати философи на Просвещението от Франция. Може би знаете, че Волтер е вярвал в толерантността и че не е харесвал Католическата църква. Може би знаете, че Русо е бил малко по-оригинален в мисленето си, но че чрез малкото си, но въздействащи произведения е оказал почти неизмеримо влияние върху мисленето на потомците.
Колко образовани и исторически настроени европейци днес могат да назоват някои от идеологическите противници на Волтер и Русо? Колко от тях познават някои от интелектуалците, които са работили в църквата и в университетите през XVIII век и които са се противопоставяли на Просвещението?
За да можете да назовете някои от интелектуалните опоненти на Волтер и Русо, вероятно трябва да сте специалист по френския XVIII век. Волтер и Русо са останали в колективната ни памет, но не и техните опоненти. Те са отнесени от историята. Изчезнаха от паметта, тъй като изчезнаха от света и навлязоха в личното си мълчание. И все пак те бяха тези, които седяха на привилегировани позиции. Те бяха тези, които бяха епископи в църквата и професори в Сорбоната.
Историята невинаги помни хората на властта. Понякога тя по-скоро си спомня за онези писатели и мислители, които са се откроявали от тълпата и са се отличавали с това, че са придобивали силни опоненти в интелектуалния елит.
Културните и литературните историци често работят с перспективи. Те разделят историята на епохи и се опитват да определят кога една епоха преминава в друга. Пример за това е как във френската литературна история се говори за френския литературен „класицизъм“, а след това се говори за един доста кратък период между 1660 и 1680 г., когато група писатели – Молиер, Лафонтен, Расин и други – създават няколко забележителни произведения, в които могат да се открият общи теми и обща естетика.
Някои изследователи искат да прокарат дупки в тази картина, като посочват, че повечето писатели, които са били активни във Франция през тези години, изобщо не са споделяли естетиката и идеологията на ограничената група писатели, на които е било позволено да определят епохата. И тогава възниква въпросът дали нашето писане на история винаги е склонно да фалшифицира и опростява.
Това може би се отнася и за френския XVIII век и литературата на Просвещението, която днес възприемаме като толкова типична за този период. Наистина ли всички автори са писали литература на Просвещението? Не е ли имало и други течения? Не е ли имало голям колектив от автори, които са писали в съответствие с идеали, различни от тези на Волтер и Русо?
Този тип въпроси са интересни, когато се опитваме да разгледаме собственото си време. Изживяхме 25 години от новото хилядолетие. Как бъдещите историци ще опишат нашето време? Кои имена сред писателите и мислителите на нашето време ще останат живи? Кои имена от началото на XXI век образованите хора ще разпознаят след 300 години?
Помислих си за всичко това, когато прочетох статията на Ребека Керде в шведския всекидневник Dagens Nyheter за ролята на „звездните мислители“ в съвременния обществен живот. Статията е част от поредица статии, в които различни журналисти и критици обсъждат интелектуални звезди, които по някакъв начин могат да се разглеждат като представителни за нашето време. Идеята на поредицата от статии е, че в миналото изтъкнати и известни интелектуалци като Жан-Пол Сартр, Бертран Ръсел, Жак Дерида, Жак Лакан и Пиер Бурдийо са имали. Но днес? Има ли мислители, които се радват на някакъв обществен статус и които един ден могат да имат честта да определят нашата епоха?
Ребека Керде прави някои интересни разсъждения в статията си. Наред с другото тя пише, че желанието да се идеализира малък брой мъже, които по някакъв начин да представляват върха на интелектуалния корпус, е намаляло. Може би защото днес университетите се характеризират с повече жени, отколкото е било преди. Керде се изразява по следния начин: „Патриархалното обожествяване на някои интелектуалци през XX век за добро или лошо е заменено от една непрозрачна система. Едва ли е вярно, че йерархиите са се изравнили. Но те са станали по-трудно забележими, по-податливи на бърза промяна на формата.“
Йерархиите не са толкова ясни. Съществуват много повече университети и образователни институции. Повече предмети са били академизирани и може би властта на така наречения патриархат над нашите мисли е отслабнала.
Въпреки това Керде споменава няколко имена, които тя като хуманист и литературовед вижда като възможни претенденти за ролята на звездни интелектуалци на нашето време: „Литературната теоретичка Сиана Нгай, историкът на изкуството Жорж Диди-Хуберман, философът Маркус Габриел или отдавна утвърдени таланти като Ханс Улрих Гумбрехт, Марта Нусбаум и Джудит Бътлър“. Но все пак тя признава, че нито едно от тези имена не е Дерида или Фуко.
И какво ще кажете вие, скъпи читателю? Чели ли сте някой от тези мислители? Участвали ли сте в теориите на Марта Нусбаум за политическия феминизъм или правата на животните? Чели ли сте някое от произведенията на Джудит Бътлър, посветени на пола, феминизма и сексуалността? Може би сте го направили, ако сте изучавали социални или хуманитарни науки в обикновен европейски университет. Това безспорно са имена, които имат значение. Те са допринесли за определянето на левия интелектуализъм на нашето време. Така че няма съмнение, че те са значими. Но представляват ли те интелектуални авторитети за широката публика? Дали са сравними с Волтер или Русо, които изобщо не са работили в някой университет, а са писали за образованата публика, която е била уморена от педантизма и неуместността на университетите.
И ако се върнем към това, което казахме по-рано за историята и перспективата, често се е случвало интелектуалците, които въвеждат нещо ново и странно, които се отклоняват от диктата на властта и институциите, да бъдат възприемани от потомците като най-значими. От тази гледна точка едва ли Марта Нусбаум или Джудит Бътлър ще бъдат смятани от потомците за най-значимите обществени интелектуалци на нашето време. По-скоро това ще бъде някой съвсем друг.
В YouTube има видеоклипове на Джудит Бътлър с повече от милион и половина гледания. Това е впечатляващо за университетски преподавател. Джордан Питърсън има видеоклипове със 70 милиона гледания. 70 милиона. Това е още по-впечатляващо. Джордан Питърсън е интересен и с това, че е използвал новия инструмент, който интернет и особено YouTube предлагат, повече от всеки друг публичен интелектуалец. Когато пробива в края на 2010 г., той все още е активен в Университета на Торонто, но през 2020 г. решава да напусне традиционния университетски свят, за да се съсредоточи върху интернет и лекционните турнета. Традиционните интелектуалци – културни журналисти, университетски изследователи – не се поколебаха да изразят снизходителното си отношение към Джордан Питърсън. Преди всичко, защото той е избрал да предаде мисленето си под формата на книги за самопомощ. Но, разбира се, става дума и за неговия идеологически профил. Той е заклет противник на марксизма, будното мислене и съвременния феминизъм. Превърнал се е във фигурант на новата десница, той си позволява да мисли творчески, използвайки интелектуални източници от различни епохи. Така че той е повърхностен, съблазнителен и се интересува най-вече от популяризирането на себе си, се казва.
Би било интересно да се сравни какво казват днешните учени за Джордан Питърсън с това, което са казвали учените от XVIII в. за Волтер. Няма да е изненадващо, ако паралелите са очевидни.
Редки са случаите, в които мислителите на естаблишмънта остават в историята. Това не е било така през XVIII век, а вероятно не е така и днес. И може би ще се случи така, че както обикновените хора днес трудно могат да назоват някои от противниците на Волтер и Русо, така и бъдещите западни граждани ще могат да назоват някой от интелектуалците, които днес презират Джордан Питърсън. Най-вероятно вместо това те ще кажат, че Джордан Питърсън е мислителят, който от около 2015 г. нататък показа на целия Запад пътя към един нов начин на мислене. Това, че старият истаблишмънт се е съпротивлявал, не е по-странно от това, че Волтер е трябвало да избяга в Англия, когато е предизвикал недоволството на френския крал, или че му е било позволено да публикува книгите си в Холандия. Но това са книги, които хората все още четат. Противниците на Волтер са изчезнали завинаги.