Напрежението върху демокрацията

Политическата левица често говори за важността на поддържането и съхранението на демокрацията. А ние, консерваторите, не можем да не се съгласим с това. Ние вярваме в Запада, вярваме в западната демокрация и вярваме в управлението от народа.

Може би най-трудният аспект на демокрацията е, че противопоставящите се политически лагери трябва да са в състояние да приемат, че техните опоненти могат да спечелят изборите. Нещо повече, тези опоненти могат да спечелят няколко избора подред. И все пак, ако те спечелят в съответствие с общоприетите правила на демократичната игра, няма какво да се направи по въпроса; такива са правилата на демокрацията. Избирателите сами решават на кои политици желаят да поведат властта.

В стабилните демокрации на Запада тази система като цяло е функционирала добре досега. Възможно изключение са президентските избори в САЩ през 2020 г., когато на много от привържениците на Тръмп им беше изключително трудно да приемат изборното поражение.

Това беше болезнено преживяване за много европейски консерватори. Проблемът се усложни от факта, че самият президент Тръмп заяви, че изборите са били откраднати чрез измама. Напускането на Тръмп от първия му мандат през януари 2021 г. не беше достойно. Дори като консерватори, за съжаление, трябва да признаем това.

В същото време трябва да се отбележи, че събитията в САЩ след изборите през 2020 г. са в основата си проява на дълбоко вкорененото недоверие, съществуващо между дясното и лявото в целия западен свят. Съвременното ляво представя западната демокрация като заплашена от авторитарното ново дясно. От своя страна десницата твърди, че левицата е отнела демокрацията, като контролира публичните институции и медиите и като набеждава опонентите си като недемократични. Може би разделенията, които в момента наблюдаваме в Запада между прогресивна левица и консервативна десница, произтичат от отказа на левицата да се вслуша в предупрежденията, които консерваторите отдавна отправят срещу бързите и необмислени промени в обществото.

От повече от двеста години консервативните мислители предупреждават за последствията от бързите и мащабни обществени промени. Още през 1790 г. Едмънд Бърк предсказа, че Френската революция – която тогава тепърва започваше – ще доведе до деспотизъм. И днес, 230 години по-късно, знаем, че нито една революция, проведена с цел създаване на ново и егалитарно общество, не е успяла дори и отчасти да реализира заявените си намерения. Точно обратното.

Вече не сме подложени на въоръжени революции. И все пак, на идеологическо и обществено равнище, лявата революция е в разгара си. Съвременната левица разглежда традиционното ни западно общество като дълбоко несправедливо. Следователно всичко трябва да бъде преустроено. Йерархиите трябва да бъдат оспорени. Националната и половата идентичност в идеалния случай трябва да бъдат премахнати. Биологичният мъж е точно толкова жена, колкото и биологичната жена – стига да твърди, че е такава…

Консерватизмът вярва в общността, но също така и в полезни йерархии и традиционни идентичности. Тези идентичности не трябва да ни ограничават. Жените и мъжете трябва да имат равни права и задължения; въпреки това консерваторите не виждат проблем в това да разглеждат жените и мъжете като две различни категории хора, нито в признаването на ролята, която биологията играе по отношение на нашия пол.

По този начин можем да кажем също, че консерватизмът застъпва уважението към естествения ред — към това, което е дадено от природата — както и към здравия разум и традицията. Това означава, че едно консервативно общество не оспорва фундаментално възприятието на хората за реалността. Може би твърде рядко обсъждаме колко радикални са някои части от левицата в критиката си към традиционните норми и йерархии. Левицата вече не се задоволява само с изравняването на икономическите неравенства; под въпрос се поставят и самите основи на нашето разбиране за човешката природа (като например фактът, че човешките същества са или мъже, или жени).

Масовата и често неконтролирана имиграция в западния свят също представлява сериозно предизвикателство за нашите западни общества. Защото, макар новодошлите да се интегрират и да станат френски, немски или може би шведски граждани, факт е, че много европейци смятат, че демографският състав на техните страни се променя прекалено бързо. Това означава, че нашите национални идентичности вече не са съвсем очевидни.

Вероятно в нашите западни общества ще има по-малко напрежение, ако се съгласим да ограничим и регулираме миграционните потоци. Разбира се, хората, които желаят да работят и да станат част от нашите общества, трябва да имат възможност да дойдат в Европа. Това обаче не изключва мнението на много европейци, че ще бъде по-лесно да се поддържа социалното сближаване и да се запазят нашите демокрации, ако хората, живеещи в техните страни, споделят едни и същи ценности и култура.

Консерватизмът ни учи да ценим нашата култура, идентичност и език, както и нашите училища, системи за здравеопазване и чувството ни за сигурност. Можем да добавим, че той ни учи и да поддържаме нашите демокрации. Мащабните обществени промени, които не успяват да спечелят подкрепата на всички граждани, неизбежно ще породят напрежение. Следователно трябва да избягваме да подлагаме на ненужно напрежение чувството за общност, на което се основава демокрацията.

От консервативна гледна точка е напълно основателно да се твърди, че радикализмът на прогресивната левица е основната причина за разединенията, с които нашите демокрации в момента се борят да се справят. Ако хората не усещат, че техните възгледи – относно това коя част от населението трябва да определя облика на Запада или относно определенията за „мъж“ и „жена“ – са подложени на съмнение, те ще се страхуват много по-малко да позволят на левицата да спечели изборите.