Неубедителната президентска надпревара в Ирландия

Докато Ирландия се приближава към своите 2025 президентски избори, състезанието за наследник на Майкъл Д. Хигинс като десети президент на републиката се очертава да бъде урок по политическа посредственост.

Това, което би трябвало да бъде динамично демократично упражнение за избор на церемониалния лидер на нацията, се превърна в хладна и невдъхновяваща афера, белязана от хаос сред независимите политици, кандидатура на Fine Gael, притисната от проблемите на партийния си лидер, и лидерство на Fianna Fáil, унижено от връзката си с опозорен бивш министър-председател.

Така конституционната роля на ирландския президент, призвана да олицетворява ценностите на нацията, рискува да бъде засенчена от този срамен спектакъл. Това състояние на нещата е не само разочароващо, но и тревожно отражение на раздробения политически пейзаж в Ирландия.

Досегашната президентска надпревара през 2025 г. имаше потенциала да се превърне в решаващ момент за Ирландия – първите избори след създаването на Избирателната комисия през 2023 г. и възможност да се начертае различен курс след 14-годишния (дълъг и на моменти уморителен) интервенционалистки мандат на Хигинс.

Въпреки това кампанията не успя да разпали общественото въображение. Социологическите проучвания, като например проучването на Irish Times/Ipsos B&A от юли 2025 г., показват, че обществото е до голяма степен неангажирано, като 20 % от анкетираните не са сигурни в избора си, а 18 % не намират нито един от кандидатите за привлекателен. Тази апатия не е безпричинна. Надпреварата не притежава харизмата и тежестта на предишните състезания, включително на оспорваните избори през 2011 г., на които победител стана Майкъл Д. Хигинс.

Липсата на завладяващ разказ е осезаема. Първоначалният лидер на Fine Gael, Mairead McGuinness, се оттегли по здравословни причини, което накара партията да се бори за възобновяване на номинациите.

Оттогава насам се кандидатират бившият министър на Fine Gael и велика дама Хедър Хъмфрис и евродепутатът Шон Кели, но нито един от тях не е завладял националния дух.

Sinn Féin, опасявайки се да не повтори провала си от 2018 г., когато Liadh Ní Riada събра едва 6%, в последния момент подкрепи кандидата за единство на левицата. Междувременно Fianna Fáil се колебаеше, като Мишел Мартин публично заяви, че партията ще подкрепи само кандидат, който се ползва с „широк консенсус“ или „значителен брой гласове“. Подобна позиция мирише на нерешителност и неминуемо доведе до избора на кандидат-звезда.

Резултатът е кампания, която прилича повече на бюрократична формалност, отколкото на състезание за най-високия пост в Ирландия.

Липсата на обединяваща фигура засилва тази безвкусна атмосфера. Колкото и да не сме съгласни с тях, поне предишните президенти като Макалис или Хигинс са създавали усещането за определена интелектуална сила или културен отзвук в тази роля.

Днешното поле обаче е смесица от второстепенни политици и търсещи публичност аутсайдери. Имена като Конор Макгрегър, чиято кандидатура се отхвърля като каскада, и Майкъл Флетли, бивша звезда от „Ривърданс“, придават циркаджийски характер на процедурата. Ирландската общественост заслужава нещо по-добро от този парад на егото и опортюнистите.

Един от най-очевидните провали на тези избори е неспособността на независимите политици да се обединят около един кандидат. В система, в която кандидатите се нуждаят от подкрепата на 20 членове на Ойреахта или на четири местни власти, независимите кандидати са изправени пред трудна битка. Въпреки това потенциалът за обединяваща фигура, която да оспори господството на основните партии (Fine Gael, Fianna Fáil и Sinn Féin), беше значителен. Вместо това независимите кандидати пропиляха тази възможност, като раздробиха усилията си и отслабиха въздействието си.

Независимата TD Катрин Конъли се очертава като ляв претендент, осигурявайки си подкрепата на левицата. Кампанията ѝ обаче продължава да се бори да набере популярност извън прогресивните кръгове, а липсата на национален профил пречи на привлекателността ѝ.

Това разединение отразява по-широко разпространено неразположение сред независимите политици в Ирландия. Вместо да се обединят около кандидат, който би могъл да олицетворява непартийна, консервативна визия, независимите досега са позволявали на личните амбиции и идеологическите различия да надделеят.

Резултатът е фрагментирано поле, което позволява на големите партии да доминират, което допълнително укрепва ирландския политически естаблишмънт. За консерваторите това е пропусната възможност да издигнат кандидат, който би могъл да оспори либералната ортодоксалност, която определяше председателството при интервенциониста Хигинс.

При все това ирландското председателство, както е определено в член 12 от Конституцията, е предимно церемониална роля с ограничени правомощия.

Президентът действа като пазител на Конституцията и има правомощията да сезира Върховния съд, да назначава министър-председателя и други министри (по предложение на Дайла) и да представлява Ирландия в страната и в чужбина. Това е позиция със символично значение, която трябва да олицетворява единството и ценностите на нацията. Въпреки това липсата на съдържание в настоящата кампания рискува да подкопае достойнството на тази роля.

Въпреки това конституционните ограничения на президентската институция на теория би трябвало да я превърнат в идеална платформа за издигане на почтена и сериозна личност над партийната политика. Вместо това надпреварата за 2025 г. се превърна в бойно поле за партийни маневри и лични вендети.

Липсата на сериозен дебат за ролята на президентството в една бързо променяща се Ирландия, в която въпроси като имиграцията, икономическото неравенство и културната идентичност заемат голямо място, е лоша услуга за тази длъжност.

Консервативната гледна точка настоява за президент, който защитава националния суверенитет, традиционните ценности и икономическата предпазливост, но нито един от кандидатите не е изразил ефективно такава визия. Предполагаемият кандидат на Fine Gael, вероятно Хедър Хъмфрис след оттеглянето на Макгинес, е изправен пред трудна битка, усложнена от политическите проблеми на лидера на партията и танаист Саймън Харис.

Харис, наричан някога „бебето на Дайла“, се бори да запази общественото доверие на фона на жилищната криза, високите наеми и икономическите предизвикателства, които съпътстват 14-годишния мандат на правителството на Fine Gael. Проучванията на общественото мнение показват, че Fine Gael е на опашката пред Fianna Fáil и Sinn Féin, а ръководството на Харис е критикувано за гафове и липса на сериозност.

Този багаж неминуемо ще натежи на кандидата на Fine Gael. Хъмфрис, бивш министър със силен селски апел, е смятан за неохотен кандидат, който се включи в надпреварата едва след оттеглянето на Макгинес.

Макар че нейната междупартийна привлекателност и визия за споделените острови могат да намерят отклик, връзката ѝ с буксуващата Fine Gael рискува да отблъсне избирателите. Неуспехът на партията да се справи с неотложни въпроси като жилищното настаняване, които бившият финансов министър на Fine Gael Майкъл Нунан определи като „проблеми на успеха“, подкопа общественото доверие.

Докато кандидатът на Fine Gael, независимо дали Хъмфрис или друг, няма да има друг избор, освен да се дистанцира от грешките на Харис. В противен случай кампанията им рискува да бъде засенчена от по-широките провали на партията.

Може би най-ужасяващият сюжет на тези избори беше изцяло предизвиканото от самия него затруднение на лидера на „Фиана Файл“ и министър-председател Мишел Мартин. Въпреки настояването на Мартин, че партията ще подкрепи само кандидат с широка привлекателност, значителна фракция във Fianna Fáil се обедини зад бившия таоизич Берти Ахърн, фигура, затънала в противоречия, свързани с трибунала в Махон и ролята му във финансовата криза в Ирландия. Ахърн, който се върна в партията през 2023 г., от години се закани да се кандидатира за президент, като проучванията показват известна подкрепа сред избирателите на Фиана Файл.

Мартин се противопоставя ясно на кандидатурата на Ахърн и публично изключва възможността да го подкрепи, а журналисти като Мик Клифърд се позовават на „прашните скелети на съда“, които биха изплували по време на кампанията.

И все пак фактът, че толкова много членове на партията подкрепиха Ахърн, беше унизителен упрек към лидерството на Мартин. Нерешителността на Fianna Fáil, илюстрирана от неясните изявления на Мартин за търсене на консенсусен кандидат, остави партията без кормило.

Бяха споменати имена като Мери Ханафин, Синтия Ни Мърчу и Колъм Истууд, но нито едно от тях не се наложи, което остави сянката на Ахърн да витае в пространството. За партията, която не е издигала кандидат за президент от победата на Макалис през 1997 г., тези вътрешни разногласия са смущаващ спектакъл, който подкопава авторитета на Мартин и доверието във Фиана Файл.

С наближаването на крайния срок за провеждане на тези избори – 11 ноември 2025 г. – настоящото състояние на президентската надпревара е ярко напомняне за необходимостта от принципно лидерство. Онези, които са с консервативни убеждения, се опитаха да гарантират, че ще бъде избран кандидат, който може да възстанови достойнството на длъжността, да се бори за национално единство и да отхвърли популистките и прогресивни ексцесии, които характеризираха мандата на Хигин; те не успяха да постигнат тази цел.

Както беше отбелязано по-горе, неуспехът на независимите да се обединят, багажът на кандидата на Fine Gael и флиртът на Fianna Fáil с опозорена фигура като Ахърн показват по-дълбоко неразположение в ирландската политика.