По-силна европейска отбрана – но обвързана с НАТО и реалността

Дебатът в Европейския парламент относно укрепването на отбранителните способности на Европа се провежда в момент, когато сигурността вече не е абстрактна област на политиката, а ежедневна стратегическа грижа. Залогът не е създаването на нови лозунги или институционални етикети, а способността на Европа да реагира надеждно на все по-нестабилната международна среда. Дебатът за отбраната в Европа се развива на фона на нарастващ стратегически натиск, който се простира далеч отвъд бойното поле. През последните дни Европейският съюз засили дискусиите за затягане на икономическите и логистичните ограничения срещу Русия, включително мерки, насочени към морските услуги, свързани с износа на енергия, като същевременно се бори с нарастващата несигурност в трансатлантическите отношения и подновената нестабилност в столиците на ключови съюзници. В същото време гъстата поредица от дипломатически срещи и срещи на високо равнище по въпросите на сигурността разкри едно споделено в Европа съзнание: възпирането днес вече не е въпрос от една област, а тест за военна готовност, икономическа устойчивост и политическо сближаване заедно. Европа не обсъжда отбраната абстрактно. Тя го прави, докато основите на архитектурата на сигурността след Студената война видимо се променят – в политически, военен и стратегически план. Тази стратегическа промяна не се ограничава до разполагането на войски или военни доктрини. Тя все повече включва икономически натиск, контрол върху логистиката и устойчивост на критичните вериги за доставки. Решенията, взети на равнище ЕС относно санкциите, морските услуги и енергийните потоци, сега са част от по-широко уравнение на сигурността, което размива границата между икономическата политика и отбранителната стратегия и засилва необходимостта от съгласуваност между тях.

Въпросът за НАТО вече не е теоретичен

За европейските консерватори отправната точка остава непроменена: една по-силна европейска отбрана трябва да подсили НАТО, а не да се конкурира с него. Всяка европейска инициатива, която дублира командни структури, отслабва оперативната съвместимост или създава паралелни стратегически вериги, би била контрапродуктивна.

Неотдавнашните събития само потвърждават тази логика. В цяла Европа този подновен фокус върху отбраната отразява по-скоро атмосфера на стратегическа преоценка, отколкото едно-единствено събитие. Правителствата преразглеждат допускания, които в продължение на десетилетия са били приемани за даденост, често в отговор на кумулативни сигнали за несигурност, а не на ясни политически прекъсвания. Рискът на този етап е да се допусне краткосрочните реакции да засенчат дългосрочната стратегическа съгласуваност.

Според POLITICO, няколко европейски държави – включително Швеция, Германия, Нидерландия и Норвегия – открито са започнали да обсъждат идеята за европейска ядрена възпираща сила, изградена на базата на френския и британския потенциал, като форма на „застраховка“ срещу Русия. Тези разговори бяха ускорени от подновените съмнения относно надеждността на американския чадър за сигурност, след конфронтационната позиция на президента Доналд Тръмп спрямо съюзниците и противоречивата му позиция относно Гренландия.

Този дебат е показателен, но и опасен, ако не бъде разбран правилно. Ядреното възпиране не може да бъде импровизирано, нито пък може да бъде отделено от НАТО без сериозни стратегически разходи. Франция и Обединеното кралство притежават ядрени арсенали, но техните доктрини, способности и политически ограничения не са предназначени да заменят трансатлантическата рамка. Както отбелязват няколко експерти, цитирани от “ Политико“, разширяването на подобно възпиране би било бавно, скъпо и политически разединяващо – като същевременно рискува ескалация, а не стабилност.

С други думи, самата дискусия е симптом на несигурността, а не решение.

Доверието в отбраната се гради върху способности, а не върху лозунги

Ето защо ЕКР настоява на принцип, който често се пренебрегва в Брюксел: доверието в отбраната не идва от декларациите, а от конкретните способности.

Истинските слабости на Европа не са ядрените. Те са конвенционални, логистични и индустриални.

Военната мобилност на континента продължава да бъде разпокъсана. Критичната инфраструктура – от пристанищата до енергийните мрежи – все още е неравномерно защитена. Обществените поръчки в областта на отбраната са бавни, неефективни и често изкривени от прекомерна централизация.

Предстоящата „голяма седмица на кризисната дипломация“ в Брюксел и Мюнхен, описана отново от POLITICO, добре илюстрира проблема. Лидерите на ЕС ще обсъждат Украйна, конкурентоспособността, стратегическата автономия и трансатлантическите отношения в бърза последователност. И все пак без надеждни военни способности тези дискусии рискуват да останат откъснати от оперативната реалност.

В Европа не липсват срещи. Липсва й готовност. Готовността обаче не се изгражда за една нощ. Тя изисква устойчива политическа воля, предвидими инвестиции и ясна йерархия на приоритетите. В продължение на години европейската отбрана страдаше от разпокъсано планиране и циклично внимание, с моменти на спешност, последвани от дълги фази на инерция. Преобръщането на този модел изисква не само по-високи разходи, но и приемственост и дисциплина в разпределението на ресурсите и развитието на способностите.

Индустриална сила, а не бюрократична централизация

По-силната европейска отбрана изисква конкурентоспособна и иновативна индустриална база. Това означава да се подкрепят големите отбранителни компании, но също така да се гарантира, че малките и средните предприятия и стартиращите фирми могат да играят значима роля – особено в областта на киберсигурността, космическите технологии и технологиите с двойна употреба.

Това обаче не може да бъде постигнато чрез прекомерна централизация на равнище ЕС. Иновациите в областта на отбраната процъфтяват там, където вземането на решения е близо до оперативните нужди. Прекаленото разстояние между тези, които определят изискванията, и тези, които разгръщат способностите, рискува да забави иновациите и да размие отговорността. Ето защо запазването на националната отговорност при подобряване на координацията не е противоречие, а предпоставка за ефективна интеграция в областта на отбраната.

Неотдавнашните дебати относно санкциите срещу Русия предлагат полезен паралел. Както съобщава Euronews, Европейската комисия обмисля забрана на морските услуги, свързани с руския петрол, в координация с Г-7. Макар че целта – засилване на натиска върху Москва – е ясна, процесът още веднъж подчертава ограниченията на една система, която изисква единодушие, сложна координация и постоянни политически преговори. Този опит подчертава едно повтарящо се структурно предизвикателство за Европа: разминаването между стратегическите намерения и оперативното изпълнение. Когато вземането на решения стане прекалено процедурно, дори добре обоснованите цели рискуват да загубят ефективността си. В среда на сигурност, която се определя от бързината и адаптивността, забавеното изпълнение може да се превърне в стратегическа уязвимост.

Политиката в областта на отбраната би пострадала още повече от подобна твърдост. Оперативната ефективност зависи от бързината, гъвкавостта и националната отговорност, а не от бавните и тежки структури.

Британският фактор и трансатлантическото равновесие

Нестабилността в Обединеното кралство добавя още едно ниво на несигурност. Политическата криза в Лондон, предизвикана от аферата „Манделсон“ и последвалия натиск върху министър-председателя Киър Стармър, рискува да отслаби един от основните европейски стълбове на НАТО в деликатен момент.

Една разсеяна или обърната навътре Великобритания не само ще повлияе на вътрешния баланс в НАТО, но и ще усложни стратегическите изчисления на Европа – особено като се има предвид, че Лондон остава една от двете ядрени сили на континента и централен военен фактор.

Точно затова укрепването на сплотеността на НАТО е по-важно от всякога. Фрагментацията в Европа, съчетана с трансатлантическо напрежение, би била от полза единствено за противниците. Стратегическите конкуренти неведнъж са демонстрирали способността си да се възползват от политическата нерешителност, институционалната фрагментация и забавените реакции. В този контекст възпирането не е просто функция на военните средства, а на доверието във времето. Последователността на политическите сигнали и последващите действия при изпълнението им остават основни компоненти на всяка ефективна отбранителна позиция.

Реалистична европейска отбранителна програма

Позицията на ЕКР често е окачествявана като предпазлива или консервативна. В действителност тя е прагматична.

Европа трябва да отделя повече средства за отбрана – и то по-добри средства. Тя трябва да укрепи индустриалната си база, да подобри военната мобилност и да защити критичната инфраструктура. И трябва да поеме по-голяма отговорност за собствената си сигурност.

Но трябва да го прави без илюзии.

Извън НАТО няма надеждна европейска отбрана. Няма пряк път чрез институционално дублиране. И няма сигурност без обвързване на стратегията с политическата реалност.

Дебатът в Европейския парламент трябва да започне от тази проста истина: силата на Европа не е в това да претендира да замени Атлантическия съюз, а да го направи по-силен – чрез реализъм, способности и отговорност.