Гренландия, Европа и границите на властта

Защо Договорът за ЕС е толкова важен, колкото и НАТО, за защитата на арктическата територия на Дания

В продължение на пет века Гренландия не е била нищо повече от замръзнал аванпост на арктическата треска. Отдалечен, негостоприемен и рядко населен, най-големият остров в света е в периферията на европейската власт. И все пак историята има свойството да превръща периферията в стратегически център. Днес Гренландия стои на кръстопътя на геополитиката, изменението на климата и съперничеството между великите сили, напомняйки на Европа и на Съединените щати, че суверенитетът в Арктика не е въпрос на импровизация или реторика.

Съвременната история на Гренландия започва като част от някогашното могъщо Кралство Дания. В началото на XIX в. Дания управлява обширно северноатлантическо царство, което включва Норвегия, Исландия, Фарьорските острови и самата Гренландия. Това могъщество се срива, след като Копенхаген прави фаталната грешка да застане на страната на Наполеон. През 1814 г. цената е жестока: Дания губи Норвегия в полза на Швеция, като запазва само Гренландия, Исландия и Фарьорските острови. Арктическият остров остава датски, периферен, но със символично значение.

Втората световна война бележи още една повратна точка. През 1944 г. Исландия обявява независимост, а Гренландия е окупирана от Съединените щати, за да се попречи на нацистка Германия да се закрепи в Северния Атлантик. След войната Дания си възвръща контрола над Гренландия, но официализира американското участие чрез споразумение за отбрана от 1951 г. Този договор поставя Гренландия твърдо в стратегическата рамка на НАТО, признавайки значението ѝ за трансатлантическата сигурност, системите за ранно предупреждение и арктическата отбрана.

Днес Гренландия остава част от Кралство Дания, но политическият ѝ статут е резултат от десетилетия на еволюция. Отбраната и външната политика се управляват от Копенхаген, докато почти всички вътрешни работи се решават на местно ниво от 56 000 жители на острова в рамките на широк режим на автономия. Тази система, която широко се възприема като напредничава и прогресивна, рязко контрастира с колониалното минало, особено с дългогодишната маргинализация на инуитското население. На практика Гренландия се самоуправлява сама, въпреки че според международното право не е суверенна държава.

Отношенията ѝ с Европа са също толкова сложни. Когато Дания се присъединява към Европейската икономическа общност през 1973 г., Гренландия се присъединява заедно с нея. По-малко от десетилетие по-късно обаче гренландците гласуват за напускане на общия пазар, опасявайки се от външен контрол върху риболова и ресурсите. Въпреки това островът никога не прекъсва напълно европейските си връзки. През 1992 г., с влизането на Дания в Европейския съюз, Гренландия отново се присъединява към него като „асоциирана територия“, получавайки достъп до единния пазар, без да поема пълни задължения. От съществено значение е, че Гренландия не може да подписва самостоятелно договори; международният ѝ статут остава обвързан с Дания.

Тази правна и политическа реалност прави неотдавнашната американска реторика толкова важна. Изявленията, които предполагат, че Съединените щати биха могли да се стремят към контрол над Гренландия – изразени най-вече по време на президентството на Доналд Тръмп и подсилени от изказвания на личности като Джей Ди Ванс – предизвикаха тревога в Европа. Прехвърлянето на суверенитет просто не е опция. Гренландия не се продава, нито пък Дания може да я предаде законно, без да разруши основите на европейския и трансатлантическия ред.

По-вероятно е Вашингтон да се стреми към разширяване на споразуменията за експлоатация на ресурси и стратегически достъп, като използва минералите, редкоземните елементи и географското положение на Гренландия. Тази амбиция обаче има ясни граници. Всяко насилствено действие срещу Дания би предизвикало не просто дипломатическа криза, а системна криза.

Член 5 на НАТО често се цитира като крайъгълен камък на колективната отбрана, но той не е единствената линия на защита. Съгласно член 42 от Договора за Европейския съюз нападение срещу държава членка задължава останалите да предоставят помощ и съдействие с всички средства, които са в тяхна власт. С други думи, самият ЕС съдържа обвързваща клауза за колективна отбрана. Нападение срещу датския суверенитет в Гренландия би активирало не само НАТО, но и собствените механизми за сигурност на Европейския съюз.

Тази двойна рамка изпраща ясно послание. Европа не е беззащитна, нито пък нейната сигурност е поверена единствено на Атлантическия съюз. Историята на Гренландия – от риболов на треска през аванпост по време на Студената война до стратегическа награда през XXI век – показва как правото, договорите и съюзите ограничават политиката на силата. За Вашингтон смелостта може да е добра за вътрешната политика, но правната и политическата реалност е недвусмислена. В Арктика, както и навсякъде другаде, суверенитетът се защитава не чрез лозунги, а чрез обвързващи ангажименти.

Алесандро Фиорентино