Да умреш на 23 години: Куентин Деранк

Куентин Деранке е представен в твърде много заглавия, сякаш е „чудовище“, което трябва да бъде заличено предварително: „крайно десен“, „екстремист“, „фанатик“ – сякаш един етикет е достатъчен, за да направи приемлива идеята, че един 23-годишен младеж може да бъде бит на улицата, докато умре. Но Куентин, преди да стане идеологическа категория, беше човек: студент по математика, млад мъж с ясни политически убеждения – спорни, ако щете, като всички убеждения, щом излязат на терена, но все пак убеждения. И преди всичко той беше млад човек, който заради тези идеи беше убит. Това е червената линия, която една демокрация не може да си позволи да размие: можеш да оспорваш, да се подиграваш, да изолираш политически, дори да презираш. Не можеш да убиваш.

Историята избухва в Лион на 12 февруари 2026 г., по време на събитие в Sciences Po Lyon, на което присъства свързаната с LFI евродепутатка Рима Хасан. Отвън идентичностният колектив Némésis се събира, за да протестира. Обстановката във Франция вече е позната: улици с високо напрежение, войнствени микросветове, които се търсят и сблъскват, войнствен речник, който предшества насилието и го „обяснява“ след това. Куентин е нападнат от няколко лица с качулки; според реконструкциите, съобщени от множество медии, той е бит изключително жестоко, вероятно с пръти или подобни предмети. Два дни по-късно, на 14 февруари, той умира в болница от катастрофална травма на главата.

Тогава започва втората смърт – символичната: машината за разказване. Част от пресата и от „уважаваното“ мнение се опитват да запечатат случая в една морално удобна формула: ако той е бил „крайно десен“, значи не е истинска жертва или е „по-малка“ такава; тогава не става дума за гражданска трагедия, а просто за епизод от „сблъсъка между крайностите“. Това е павловски рефлекс: вместо да гледат убийството, хората гледат умствената членска карта, която си присвояват. Но демокрацията не работи по този начин. Демокрацията живее именно благодарение на разграничението между мнение и насилие: идеите се извоюват с думи, гласове, несъгласие, мобилизация; насилието е краят на играта, а не легитимен ход в нея.

Това е възелът, който разпали френската политика: разследването не спря до арестуването на общи „заподозрени“. Появиха се преки връзки с обкръжението на Рафаел Арно, депутат от LFI и фигура, свързана с войнстващата екосистема на Jeune Garde (антифашистка група, разпусната от властите).

Двама служители, свързани с Арно, са сред арестуваните в рамките на разследването на убийството: Жак-Ели Фавро и Робин Шалендар (цитиран също като „Робин Мишел“ в качеството му на асистент).
Това трябва да се каже ясно – защото е принцип, който не подлежи на обсъждане – че те са невинни до окончателното им осъждане. Но също толкова ясно трябва да се каже и какво прави тяхното съдебно участие политически взривоопасно: това не са „клюки“, а фактът, че многобройните свидетелски показания и видеоматериали (както се съобщава в няколко журналистически реконструкции) ги поставят сред присъстващите или по друг начин ги посочват във веригата от събития през онази нощ. Презумпцията за невинност остава непокътната; общественият въпрос обаче е неизбежен: какво са правили там хора, свързани с депутат от ЛФИ, в контекст, в който един млад мъж завършва пребит до смърт?

В този момент La France Insoumise не избира пътя, който една отговорна политическа сила трябва да поеме, когато насилието се сблъска с нейната среда: яснота, разрив, чисто скъсване с всякаква войнстваща двусмисленост. Вместо това LFI издига защитна стена. Това се вижда в последователността на реакциите: общи осъждания на насилието, да, но придружени от племенно затваряне, отказ от всякаква политическа отговорност и идеята, че всичко това е „инструментализация“.

И тогава Жан-Люк Меленшон влиза с познатата маневра: минимизиране и обръщане. От една страна, той се дистанцира, а от друга, се опитва да измести оста на историята: в последно време, твърди той, самата LFI многократно е била обект на нападения и протести; той цитира Némésis като една от групите, които биха се изправили срещу тях, като се стреми да изгради контекст на „обсада“, който кара дегенерацията да се чувства морално по-малко скандална. Репликата по същество е: вижте, ние сме тези, които са атакувани.

Но тук трябва да бъдем безкомпромисни: до доказване на противното, да държиш знаме и да протестираш е част от демократичната игра. Убийството не е.
Протестът – дори остър, дори провокативен – е демократична физиология. Ако дадено университетско събитие е оспорвано, можете да спорите дали е подходящо, с вкус или политически враждебно, но то си остава политика, а не насилие. Качественият скок се случва, когато от това търкане се премине към логиката на опаковката: изолирай, удари, унищожи. Никаква „антифашистка“ реторика не може да легитимира този скок.

Именно затова политическият въпрос не остана ограничен до опонентите на Меленшон. Френското правителство, чрез своя говорител Мод Брежон, говори за „моралната отговорност“ на LFI в „климата на насилие“ в политическия дебат, обвинявайки партията, че през годините е подхранвала брутализирането на конфронтацията. Това е тежко, институционално обвинение – преломен момент: вече не „инциденти“, а среда, която поражда последствия.

Междувременно вътре в LFI някои интервенции станаха още по-откровени, защото не бяха просто защита – те бяха предизвикателство. Искането на парламентарния лидер на LFI Матилд Пано да не се допуска Némésis до събития, свързани с LFI, не е осъждане на убийството като абсолютен факт; то е поредният опит всичко да се върне към „ние срещу тях“, сякаш проблемът е в присъствието на протестиращия, а не в насилието на нападателя.

От друга страна, френската десница – и съответните движения – реагираха така, както се реагира в една страна, когато е преминат праг. Жордан Бардела и други фигури обвиниха LFI в морално съучастие и поискаха да се скъса с групите, използващи насилие; Némésis заяви, че присъствието на Куентин е било, за да „защити“ нейните активисти, докато други реконструкции – включително тази на адвоката на семейството – бяха склонни да го опишат като човек, който не е официално свързан и има ненасилствени убеждения. Разказите се различават, но не се различава резултатът: Куентин е мъртъв и не е починал „случайно“.

След това случаят излиза извън пределите на Франция и се превръща в европейска новина. Джорджия Мелони се намесва публично: тя говори за атмосфера на идеологическа омраза и за екстремизъм, който убива. Имплицитната препратка е към насилието, „легитимирано“ от част от радикалната левица, когато тя се нарича антифашистка и претендира за морален имунитет. Във Франция реакцията на Елисейския дворец е незабавна. От Ню Делхи Еманюел Макрон отговаря с раздразнение и сарказъм, като казва на италианския министър-председател „да си стои вкъщи“ и използва репликата, която стана вирусна, за „овцете“, които ще бъдат по-добре пазени, ако всеки се грижи за собствените си работи.

Като репортаж последователността е ясна: Мелони коментира политическо убийство, което шокира Франция; Макрон разбира този коментар като намеса и реагира остро, сякаш за да приключи въпроса с шега. От политическа гледна точка обаче шегата е грешка. Защото тук не става въпрос за „забиване на нос“ във вътрешните работи на Франция: става въпрос за признаване, че идеологическото насилие е европейски проблем и че разказът, който го оправдава – особено когато е маскиран като „антифашизъм“ – преминава през граници, университети, движения и бойни мрежи.

Защитата на Мелони тук не е „вземане на страна“. Това е защита на принципа на отговорността: ако един европейски правителствен ръководител не може да каже, че климатът на политическа омраза – какъвто и да е неговият произход – води до смъртни случаи, тогава Европа е само пазар, а не политическа общност. И най-вече: ако Елисейският дворец изисква мълчание, когато се пролива кръв, той не иска уважение, а дипломатическа омерта.

В крайна сметка Куентин Деранке се превърна в идеалната мишена на късо съединение: от една страна, етикетът, който дехуманизира („той си го е заслужавал, защото е бил Х“); от друга страна, флагът, който оневинява („ако „антифа“ го удари, това е по-малко сериозно“). И все пак демократичната истина е по-проста, по-сурова и универсална: млад мъж е бил убит по политически причини на европейска улица през 2026 г. И значителна част от културния апарат, който би трябвало да крещи за скандал, предпочете да спори за дефиниции.

И така, остава въпросът – въпрос, който не може да бъде заличен от нито една пресконференция, нито едно изявление, нито една огледална зала: когато нападателите гравитират около среди, които говорят помежду си, разпознават се, прикриват се и споделят обща лексика; когато насилието винаги намира готово оправдание („антифашизъм“, „самозащита“, „реакция“); когато една парламентарна партия затваря редиците си, а самото правителство говори за морална отговорност… дали наистина става дума за изолирани епизоди?

Или пък съществува – ако не по устав, то на практика –антифашистки интернационал, мрежа от морални и бойни защити, която преминава границите и която, когато насилието стигне до убийство, не се зачервява, не спира и най-вече никога не си търси истинска отговорност?