Стратегическото избягване на Европа (също) по отношение на Иран

Съвместната американско-израелска операция срещу ирански военни обекти и съоръжения, свързани с ядрени и балистични оръжия, предизвика бърза дипломатическа реакция в цяла Европа. В рамките на няколко часа правителствата на Франция, Германия и Обединеното кралство публикуваха съвместно изявление, в което призоваха Техеран да се върне към преговорите, като същевременно подчертаха, че нито едно от трите правителства не е участвало пряко в операцията.

Декларацията, подкрепена от президента Еманюел Макрон, канцлера Фридрих Мерц и министър-председателя Киър Стармър, отразява общ модел в европейската дипломация при кризи: призиви за сдържаност, подновяване на преговорите и усилия за предотвратяване на разрастването на конфликта в регионална война.

Въпреки това събитията, които се развиха в дните след ударите, поставиха позицията на Европа в още по-деликатно положение. В Мадрид правителството на Педро Санчес обяви, че Испания няма да разреши използването на съвместно управляваните американско-испански бази за операции, свързани с нападенията. Решението беше формулирано в национален план като опит да се избегне по-нататъшна ескалация. В международен план обаче то разкри една неприятна реалност: видима пукнатина в НАТО точно в момента, в който възпиращата позиция на алианса в Близкия изток беше подложена на изпитание.

Събитията на място бързо надхвърлиха първоначалните очаквания. Убийството на върховния лидер на Иран Хаменей и няколко високопоставени фигури от режима промениха конфронтацията от наказателен удар към операция за смяна на режима. Към 6 март президентът Доналд Тръмп открито призова Иран за „безусловна капитулация“.

Тези събития разкриват по-дълбоко структурно напрежение в стратегическата позиция на Европа. Държавите – членки на ЕС, продължават да формулират кризите предимно чрез езика на дипломацията и сдържаността, въпреки че балансът на силите се променя от участници, готови да поемат рискове, които създават реални възможности за влияние.

Европейските лидери са прави: дългосрочната стабилност изисква преговори или пълномащабна инвазия. Военните удари, дори и прецизните, не могат да заменят нито едно от двете. Въпреки това преговорите рядко възникват във вакуум; те следват промени в лостовете за влияние – а ЕС в момента няма такива.

Настоящата ескалация не започна в контекста на спокойна дипломация, а на фона на дългогодишна иранска регионална проекция, разработване на балистични ракети и постоянно оспорване на ядрения ѝ потенциал.

Разрешените от администрацията на Тръмп американско-израелски удари представляват твърдо възстановяване на динамиката на възпиране. Независимо от подкрепата, те промениха стратегическия разчет и Иран никога няма да бъде същият. За разлика от тях Европа остава реторично ангажирана с дипломацията, като същевременно разчита на други да окажат натиск, който придава смисъл на дипломацията.

Това споразумение може и да отговаря на вътрешната политика на Европа, но е стратегически нестабилно в международен план. За да поддържа неразпространението на ядрените оръжия и да насърчава гражданските свободи в чужбина, Европа трябва да се изправи пред една трудна истина: дипломацията рядко действа самостоятелно и обикновено следва – вместо да замени – надеждното възпиране.

Решението на Испания да откаже оперативен достъп до базите на САЩ подчертава едно по-дълбоко противоречие в настоящата стратегическа позиция на Европа. Мадрид формулира този ход като усилие да избегне допълнителна ескалация и да запази външния си авторитет в Близкия изток. Въпреки това решението разкрива и по-широк модел: Европа продължава да се колебае дали да поеме отговорност за формирането на средата за сигурност, в която действа.

Политическите лидери на целия континент често се позовават на целта за „стратегическа автономия“. На практика обаче автономията включва нещо повече от дистанциране от американските инициативи. Тя изисква както средства, така и политическа воля за самостоятелно насочване на резултатите.

В тази криза Европа не направи нито едно от двете. Тя не изигра решаваща роля във военните действия, нито пък предложи надеждна алтернатива за ограничаване на иранската ескалация, преди тя да се влоши. Това показва познат модел в европейската външна политика: предпазливост по време на критични фази, последвана от дипломатическо взаимодействие, след като други са променили стратегическия пейзаж.

Убийството на Хаменей допринася за нестабилността на и без това нестабилната ситуация. В продължение на повече от четири десетилетия Ислямската република се крепи на върховния лидер, който е върховният арбитър между политическите и институционалните фракции на режима. Отстраняването му повдига спешни въпроси за наследяването, командните правомощия и вътрешния баланс на силите, особено в Революционната гвардия.

Същевременно първите сигнали сочат, че е малко вероятно Иран да се оттегли тихо. Вместо да сигнализира за капитулация, режимът изглежда готов да ескалира, ако е необходимо, дори с цената на това да въвлече по-широкия регион в нестабилност.

За Европа този момент не бива да се тълкува единствено като регионален конфликт, а като по-широк стратегически обрат. Отслабването или фрагментирането на иранското ръководство неизбежно ще промени енергийните пазари, ще наруши морските търговски пътища и ще засили регионалната нестабилност – все събития, които пряко засягат европейските икономически интереси и интереси в областта на сигурността.

Затова е малко вероятно последиците от конфликта да останат само в Близкия изток. Европа би могла да се сблъска с многобройни странични ефекти: подновяване на миграционния натиск, нестабилност на енергийните доставки, финансови сътресения или дори преки заплахи за сигурността, като например ракетна активност, засягаща средиземноморски територии като Кипър.Въпреки това сегашният подход на Европа я оставя да реагира на събитията, вместо да влияе на тяхната траектория.

В по-широк план кризата разкрива очертаващото се разминаване в рамките на Западния алианс по отношение на начина, по който трябва да се упражнява властта в една все по-нестабилна международна система. Във Вашингтон – особено в рамките на външнополитическата перспектива, съсредоточена върху възпирането и националния интерес – изглежда има по-голяма готовност да се използва ограничена военна сила, за да се променят стратегическите реалности, когато това е необходимо.

Израел, който работи в условията на остри ограничения на сигурността, следва подобна логика. Европейските правителства, напротив, продължават да дават приоритет на процедурната легитимност: спазването на международните норми, дипломатическото посредничество и системите за управление. Тази тенденция е видима не само в настоящата конфронтация с Иран, но и в предишни геополитически спорове – от „аферата“ Венецуела до „аферата“ Гренландия – където европейските участници са наблягали на диалога и правилата, а не на принудителното въздействие.

Нито един от тези подходи не е погрешен по своята същност. Въпреки това постепенното преминаване към все по-многополюсен международен ред (или безпорядък) – ред, в който ревизионистичните сили все повече оспорват съществуващите правила – повдига труден въпрос. Дали дипломатическите инициативи на Европа са подкрепени от собствената ѝ способност да определя събитията, или в крайна сметка те разчитат на Съединените щати да наложат разходите, които дипломацията сама по себе си не може да осигури?

Ако последното е вярно, тогава има риск призивите на Европа за преговори да не звучат като съзнателно лидерство, а по-скоро като съзнателно управлявана форма на зависимост.

Основните принципи на Европа не са погрешни. Предотвратяването на възможността Иран да се сдобие с ядрено оръжие все още е легитимна цел. Ескалацията наистина трябва да бъде овладяна, цивилното население да бъде защитено и в крайна сметка да се търси политическо решение.

Кризите обаче изискват нещо повече от принципни изявления – те изискват стратегическа съгласуваност. Дипломация без надеждно възпиране приканва към опортюнистично поведение, а възпиране без дипломатическо взаимодействие рискува неконтролируема ескалация. Затова предизвикателството пред Европа е да интегрира и двете измерения – не само на реторика, но и на практика.

Последните събития вече промениха стратегическия пейзаж. Военните удари промениха баланса на силите, а възможният вакуум в ръководството на Техеран внася допълнителна несигурност. Междувременно разделенията в НАТО възродиха отдавнашните въпроси за готовността на Европа да поеме отговорността за твърдата сигурност.

Този дебат надхвърля отказа на Испания да разреши експлоатацията на американска база. Той се отнася и до регионалния ред, който може да възникне, ако влиянието на Иран отслабне. При този сценарий Близкият изток все повече може да се съсредоточи върху съревнованието между два напористи актьора – Израел и Турция, чието съперничество вече се проявява в Сирия и Източното Средиземноморие.

На този фон Европейският съюз е изправен пред фундаментален избор. Да остане предимно в ролята на дипломатически наблюдател, насърчаващ преговорите отстрани, или да започне да изгражда стратегическия капацитет, необходим за оказване на влияние върху споразумението, което твърди, че подкрепя.

В днешната геополитическа обстановка призивите за диалог ще имат тежест само ако са подкрепени от способността да се определят събитията, а не само да се реагира на тях.

Следователно въпросът, пред който е изправена Европа днес, вече не е дали дипломацията има значение. Въпросът е колко стратегически сътресения ще бъдат необходими, за да могат европейските лидери да признаят, че само дипломацията вече не е достатъчна.