Subscribe
Разрушенията в Лимож принуждават Европа да направи избор: да наложи спазването на закона, докато демократичните институции все още функционират, или да рискува бъдеще, в което междуобщностното насилие и репресивната държава са норма.
Кметството на Лимож е оцеляло и през двете световни войни. Сградата, която бе открита през 1883 г. като исторически паметник, бе подпалена на 17 октомври по време на безредиците, съпътстващи демонстрациите. Това, което бе съхранявано от поколения наред, всъщност бе унищожено от тълпата в рамките на една-единствена вечер. Осъждането от страна на общината беше категорично: никаква причина не можеше да оправдае нападението.
Пожарите трябва да тревожат европейците и извън границите на Франция. Те поставят въпрос, на който правителствата са допуснали да стане все по-трудно да се отговори: какво се случва, когато държавата не успее да овладее безредиците?
Има два особено опасни сценария. Единият е, че насилието ще предизвика организирана ответна реакция и ще въвлече общностите в конфликт, който държавата просто няма да е в състояние да контролира. Другият е, че самото изтощение и страхът ще породят желание за правителство, което е готово да възстанови реда, като използва правомощия, които гражданите преди това биха отхвърлили без колебание.
Тези пътища могат също така да се пресекат. Ескалиращият вътрешен конфликт може да послужи като оправдание за извънредни принудителни мерки; извънредните принудителни мерки, от своя страна, могат да породят още по-голяма съпротива.
Европа все още има възможност да възстанови доверието в законната власт чрез обикновено демократично управление. Тя трябва да се възползва от тази възможност, преди политическото изискване да се промени от „прилагайте закона“ към „направете каквото е необходимо“.
Когато насилието изисква ответни действия
Само по себе си едно масово безредие не представлява гражданска война. Изгоряла сграда не е достатъчно доказателство, че такава е започнала. Но нито едното, нито другото наблюдение не бива да ни пречи да разгледаме как продължителните безредици могат да прераснат в нещо по-сериозно.
Ключовият момент обикновено е организирането на реакция извън държавата.
Жителите, които смятат, че полицията не може да ги защити, започват да организират собствената си защита. Политическите групи поемат ролята на правоприлагащи органи. Престъпните мрежи осигуряват сигурност по свои собствени правила. Общностите започват да разглеждат собствената си безопасност като нещо, което зависи от способността им да възпрат друга общност.
След това всеки инцидент придобива своя история. Една атака се превръща в отговор на предишна атака и в оправдание за следващата. Хората, които в началото са търсили защита, се оказват въвлечени в конфликт, чието продължаване е необходимо, за да постигнат тази защита.
Бунтовете през лятото на 2024 г. във Великобритания бяха ярък пример за това колко бързо обществените безредици могат да придобият етнически характер. Мишени на нападенията бяха джамии и хотели, в които бяха настанени търсещи убежище. Последвалото разследване на бунтовете от Камарата на общините документира насилието (включително опитите за проникване в центровете за настаняване на търсещи убежище) и напрежението, което възникна между протестиращите и контрапротестиращите.
Консерваторите трябва да разгледат този опит без увъртания. Притесненията относно имиграцията не дават лично право да се заплашва, напада или наказва. Група, която твърди, че защитава страната си, може да допринесе за разрушаването на общата власт, от която зависи страната ѝ.
Държавата трябва да защитава гражданите от насилие, независимо от политическата риторика на извършителите. В противен случай всяка фракция рано или късно ще намери кауза, която уж ѝ дава право на изключение.
Испания трябва да признае този процес
За испанците не би трябвало да е трудно да си представят, че политическият конфликт може да прерасне в гражданска война.
Деветдесет години след началото на нашата Гражданска война споменът за нея продължава да бъде политически значим, но практически недостатъчно използван. Ние спорим за миналото, като пренебрегваме някои от най-тревожните уроци, които то ни дава за настоящето: уязвимостта на институциите, силата на страха и скоростта, с която съседите могат да започнат да се възприемат един друг като врагове.
Религиозните преследвания включваха убийствата на католици заради тяхната вяра. Църквите се превърнаха в мишени. Но историята включва и хора, които се въоръжиха, организираха собствената си отбрана и стигнаха до убеждението, че насилието е необходимо за оцеляването; да не говорим за окончателното „Алсамиенто“ (въстание) на Франко, което предизвика пълномащабна гражданска война, продължила 3 кървави години.
Опасността се крие именно в това развитие на нещата. Щом хората започнат да вярват, че защитата им зависи от собственото им въоръжение, лоялността им и способността им да отвърнат на удара, възстановяването на обща политическа система става много по-трудно.
Съвременният конфликт не би трябвало да възпроизвежда териториалните фронтове от 1936 г. Той би могъл да възникне неравномерно – чрез повтарящо се насилие в определени райони, заплахи срещу институции, нападения срещу места за поклонение или борба за контрол над улиците и транспортните маршрути. Ежедневието може да продължи както обикновено в съседство, дори докато някои жители се научат да организират живота си с оглед на възможността от нападение.
Дейвид Бетц, професор по военни науки в Кингс Колидж Лондон, е разгледал перспективата за граждански конфликт в западните общества в свои трудове, сред които и „Гражданската война идва на Запад“. Когато се срещнах с него в Унгария преди около година, оценката му ми се стори изключително тревожна.
Европа свикна да приема както благоденствието, така и демокрацията за даденост, въпреки че основите и на двете се разклащат. Средната класа, която някога очакваше сигурност, се плъзга към бедността, а притежаването на собствен дом става все по-недостижимо. Демократичните навици, от друга страна, изискват гражданско образование, институции, които печелят доверието на обществото, и правителства, които изпълняват обещанията си. Когато демокрацията изглежда, че предлага малко повече от контролиран упадък, разочарованието не бива да изненадва никого. Европа също така е приела милиони хора от общества, формирани от цивилизационни традиции, които се различават съществено от тези на техните либерално-демократични приемащи страни. Не може просто да се предполага, че те са ангажирани с демократичните ценности и процедури, точно както не може да се предполага това и за родените в Европа, които все повече се съмняват в легитимността на системата. Такива ангажименти трябва да се култивират и поддържат. Затова би било неразумно да приемаме нито просперитета на Европа, нито привързаността ѝ към демократичното управление за нещо постоянно.
Изискването за ред
Продължителните безредици променят не само желанието на обществото за авторитет. Те могат да променят и степента на сила, необходима за възстановяването му.
Правителството, което се сблъсква със спорадично насилие, все още разполага с възможности, които могат да изчезнат, щом насилието се утвърди. Ако враждуващите групи се сдобият с оръжие, организират ответни действия и установят контрол над кварталите, възстановяването на държавната власт става значително по-трудно. Същото може да се случи и без наличието на две организирани страни: мощно насилствено движение или престъпни мрежи, които са извън ефективния полицейски контрол, могат да принудят държавата да възстанови властта си над територия, която е позволила да ѝ се изплъзне от ръцете.
На този етап обичайните полицейски мерки може вече да не са достатъчни. Полицейските служители трябва да възстановят достъпа си, преди да започнат разследване на престъпления; свидетелите се нуждаят от защита, преди да дадат показания; съдилищата не могат да функционират нормално, когато лицата, които осигуряват изпълнението на съдебните решения, са обект на организирани нападения. Забавянето позволява на проблема да се задълбочи, като в същото време отслабва институциите, от които се очаква да го разрешат.
Последващата намеса може да бъде извънредна както по мащаб, така и по тежест. Военна подкрепа, мащабни операции по осигуряване на сигурността, голям брой арести и временни извънредни правомощия могат да се окажат необходими, за да се справим с обстоятелства, които по-рано биха могли да бъдат овладени чрез ограничени мерки за правоприлагане. Когато насилието е прераснало в продължителен въоръжен конфликт, възстановяването на реда може да изисква операции, които по-скоро наподобяват борба с бунтовниците, отколкото традиционна полицейска дейност.
Необходимостта не прави всяка мярка ефективна или легитимна. Дори под силен натиск правителствата трябва да разграничават извършителите от населението, сред което действат, да запазват индивидуалната отговорност и да подлагат извънредните правомощия на значим контрол. Безразборното налагане на принуда може да задълбочи конфликта, който се цели да бъде прекратен. Но признаването на тези задължения не бива да замъглява основния проблем: възстановяването на изгубения контрол може да изисква далеч по-сурови мерки, отколкото би било необходимо за поддържането му.
Тази практическа ескалация е съпътствана от политическа. Изплашените граждани стават по-склонни да приемат радикални ограничения, докато правителствата получават по-силни аргументи, за да ги наложат. Мерките, въведени като временни необходимости, могат да се превърнат в постоянни характеристики на управлението. Възстановяването на реда може да успее, но в същото време обществото да остане значително по-малко свободно.
Европейските консерватори трябва да разглеждат своевременното прилагане на закона като средство за запазване както на сигурността, така и на политическата сдържаност. Действията, предприети сега чрез ефективна полицейска дейност, функциониращи съдилища и отчетно правителство, могат да предотвратят ситуации, в които наличните възможности за избор стават значително по-ограничени и по-брутални.
Колкото по-дълго една държава отлага упражняването на законната си власт, толкова по-голяма сила може да ѝ е необходима, за да я възстанови, и толкова по-трудно става да я овладее, след като веднъж е била пусната в ход.
Италия и Португалия взеха решения
Последните събития илюстрират различни начини, по които правителствата могат да реагират, преди безредиците да се затвърдят.
След безредиците в Милано правителството на Джорджия Мелони одобри изпращането на още 500 военнослужещи в града в рамките на съществуващата операция „Strade Sicure “. Италианското министерство на отбраната потвърди това подкрепление на 20 октомври.
Наличието на войници не означава, че се установява авторитарно управление. Военната подкрепа за вътрешната сигурност може да се осъществява в рамките на съществуващата правна уредба. Разполагането на войски показва колко сериозна е ситуацията: властите са преценили, че са необходими допълнителни ресурси за поддържане на контрола.
На 20 октомври в Португалия полицията разчисти лагерите на протестиращите за жилища в центъра на Лисабон и Порто.
Тези лагери не трябва да се приравняват към грабежите в Милано. Разграничението е важно. Мирните протести, незаконното заемане на обществени места, умишленото повреждане на имущество и организираното насилие изискват различни реакции. Едно надеждно правителство трябва да прави тези разграничения и да действа съответно.
И двата случая показват, че държавните органи могат да вземат решение как да се използва общественото пространство. Изборът не се ограничава до безкрайно подчинение или до прекратяване на демократичното управление.
Полицейските операции, арестите въз основа на доказателства, своевременното повдигане на обвинения и законно разрешеното засилване на мерките за сигурност са инструменти, с които разполагат демократичните държави. Тяхната ефективност зависи от наличието на достатъчни ресурси и от готовността да се използват последователно.
Изчакването, докато обстоятелствата наложат по-сериозна намеса, е политически избор със свои собствени последствия.
Недоволството в Испания няма да чака
Испания има достатъчно причини да не си позволява самодоволство. Разходите за жилище поглъщат доходи, които някога осигуряваха независим живот и поддържаха семействата. Младите хора отлагат решения, които родителите им са взели по-рано. Обществените услуги призовават към търпение, като в същото време изискват все повече ресурси. Хората, които учат, работят, плащат данъци и спазват закона, все по-често се питат каква стабилност могат разумно да очакват в замяна.
Тези недоволства няма да изчезнат само чрез полицейски мерки. Правителствата, които възстановяват даден площад за обществено ползване, все пак трябва да се справят с жилищната криза, която е накарала хората да се настанят там.
Неспособността да се справят с икономическите проблеми не може да се превърне в постоянно оправдание за насилие от страна на тълпите. Също така поддържането на обществения ред не може да се превърне в претекст за пренебрегване на причините за недоволството. Правителството трябва да е в състояние както да налага закона, така и да подобрява условията, при които живеят гражданите.
Професионалната ми работа в областта на миграцията – от Сахел до южните щати на САЩ и унгарско-сръбската граница – ме научи, че политическата решителност има оперативни последствия. Правителствата, които дават приоритет на правоприлагането, се държат по различен начин от онези, които постоянно обясняват защо не могат да го постигнат. Ограниченията в капацитета, разходите и правните спорове може и да останат, но едно сериозно правителство намира начин да ги преодолее. Постоянното им изтъкване като оправдание за безсилие в крайна сметка подкопава достоверността на самото обяснение.
Именно тогава две опасни алтернативи започват да печелят подкрепа: частни групи, които обещават да предприемат действия сами, и политически лидери, които обещават да действат без ограниченията, които, както се твърди, са възпрепятствали техните предшественици.
Отговорността на испанската десница
За „Партидо Популар“ и „Вокс“ това би трябвало да определи колко сериозна ще бъде следващата възможност да управляват след общите избори на 29 ноември.
ПП трябва да докаже, че една компетентна администрация може да постигне промени, съизмерими с проблемите, които обещава да разреши. Избирателите ще очакват по-безопасни улици, надеждно прилагане на законите и подобрения в ежедневието. Дори и по-добре управляваното разочарование ще си остане разочарование.
„Vox“ трябва да докаже, че неговият категоричен тон може да придобие приложима законодателна и административна форма. Избирателите му може би ще приемат трудни преговори. За тях обаче ще бъде по-трудно да се примирят с факта, че първоначалното обещание е прикривало неспособност да се изпълни.
И двете партии трябва да определят какво може да се направи незабавно, какво изисква продължителна парламентарна работа и какво зависи от промени в европейските или международните споразумения. Тази подготовка трябва да предшества сформирането на правителството. Да се откриват всички пречки едва след встъпването в длъжност е сигурен начин да се прилича на онези, които си обещал да заместиш.
Евентуален провал би създал възможности за конкуренти, разположени по-надясно, като едни от тях ще търсят гласове, а други ще бъдат привлечени от форми на мобилизация, които не са толкова тясно свързани с парламентарната политика. Предимството им ще бъде просто: те няма да имат постижения на правителството, които да защитават, и ще могат да се възползват от поредния провал.
Отговорът е да се покаже, че демократичната власт може да действа, като същевременно остава отговорна за действията си. Затова събитията в Лимож трябва да се разглеждат като предупреждение за решенията, които все още стоят пред нас. Продължителните безредици могат да доведат до взаимно насилие. Те могат също така да накарат уплашените граждани да се откажат от гаранциите си в замяна на обещания за сигурност.
Испания знае достатъчно за първата опасност. Историята на Европа ни дава богати познания за втората. Възстановяването на реда сега, чрез законни и демократични институции, запазва способността ни да избираме условията, при които поддържаме реда. Ако правителствата пропилеят тази възможност, следващото искане за защита може да дойде с много по-малко условия.