Subscribe
През последните десетилетия темата за миграцията заема все по-централно място в европейския политически дебат. В този сложен и поляризиран сценарий Дания се отличава като нетипичен участник: първоначално критикувана за суровия си подход към имиграцията, сега тя е сред привържениците на твърда линия, която печели одобрение в Европейския съюз. Превръщането на Дания в отправна точка на европейските политики в областта на миграцията заслужава задълбочен анализ, особено в светлината на датското полугодишно председателство на Съвета на ЕС. Историческата и политическата позиция на Дания по отношение на имиграцията всъщност може да бъде стратегически изгодна за насърчаване и прилагане на общи политики на противопоставяне на нелегалната имиграция, също и в посока на това, което италианското правителство се опитва да приложи със споразуменията с Албания. Тази трансформация трябва да се разглежда в по-широкия контекст на вътрешната динамика на ЕС, където миграционните политики все повече се влияят от съображения за сигурност, демографски контрол и управление на общественото мнение. Чрез политически път, характеризиращ се с институционален прагматизъм и социален консенсус, Дания успя да оформи миграционен модел, който сега се разглежда с интерес от няколко държави-членки. Това не е просто поредица от ограничителни мерки, а ясно формулирана стратегия, която съчетава политики на сдържане, аутсорсинг на процедурите за предоставяне на убежище, предефиниране на критериите за пребиваване и политически език, способен да съчетае сигурността и социалната отговорност. Фактът, че тези политики се провеждат от социалдемократическо правителство, прави датския случай още по-заслужаващ внимание: изборът да се посрещне миграционният проблем с инструменти, които обикновено се свързват с консервативни или популистки партии, показва как управлението на миграциите предефинира традиционните идеологически категории. Това подсказва, че Дания не е само изолиран участник със специфична позиция, а потенциален предшественик на нова европейска парадигма, в която ефективността на миграционните политики може да представлява баланс между демократичната легитимност и нуждите на европейското управление. В тази перспектива датчаните от ЕС биха могли да представляват привилегирован политически прозорец за придаване на институционална форма на тази нова ориентация, действайки като катализатор за структурна реформа на европейската миграционна политика.
ИСТОРИЧЕСКАТА ПОЗИЦИЯ НА ДАНИЯ ПО ОТНОШЕНИЕ НА ИМИГРАЦИЯТА
Дания отдавна е запазила автономна позиция по отношение на общностната регулаторна рамка за убежище и имиграция. За разлика от много държави-членки тя използва клауза, която ѝ позволява да не се присъединява изцяло към Общата европейска система за убежище (ОЕСУ). Тази автономия улесни приемането на особено рестриктивни политики, като се започне от миграционната криза през 2015-2016 г. Датският отговор не се ограничи до интензивността на граничния контрол, а включваше и структурни реформи: през 2019 г. временната закрила стана правило за търсещите убежище, като се затрудни получаването на постоянно пребиваване. Допълнителна повратна точка представляваше меморандумът, подписан с Руанда през 2021 г., в който Копенхаген предложи да прехвърли търсещите убежище в екстериториални центрове. Въпреки че проектът беше спрян след критиките на Европейската комисия и оперативните трудности, той създаде политически прецедент, който сега се възобновява в континентален мащаб.
ЕВОЛЮЦИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ КОНТЕКСТ
През май 2024 г., с одобряването на новия пакт за миграцията и убежището, ЕС започна да прилага по-гъвкав и децентрализиран подход при управлението на миграционните потоци. Този момент представляваше възможност за Дания да утвърди своя опит и стратегическа визия. Само два дни след приемането на пакта датското правителство публикува съвместно писмо, подписано от 15 държави, включително ключови участници като Италия, Гърция и Нидерландия, в което аутсорсингът на процедурите за предоставяне на убежище се предлага като ефективно и устойчиво решение. Следователно датският модел се превърна от изключение в еталон в момент, когато политическата и социалната умора от нарастващите потоци от незаконна миграция прави по-приемливи политиките, които допреди няколко години щяха да бъдат смятани за радикални.
ДАТСКОТО ПРЕДСЕДАТЕЛСТВО НА ЕС: СТРАТЕГИЧЕСКИ ПРОЗОРЕЦ
Началото на шестмесечното председателство на Съвета на ЕС от Дания през втората половина на 2025 г. представлява решаващ момент. Не само за дневния ред на миграцията, но и за възможността за пряко влияние върху европейските механизми за вземане на решения. Датското правителство се стреми до края на годината да постигне споразумение не само по екстернализацията на процедурите, но и по предефинирането на понятието „сигурна трета страна“ – централен правен възел, който обуславя възможността за прехвърляне на мигранти извън територията на ЕС. От институционална гледна точка председателството предлага значителни инструменти за управление на политическия дневен ред.
СОЦИАЛДЕМОКРАТИЧЕСКОТО ИЗКЛЮЧЕНИЕ: ПАРАДОКСЪТ НА РЕСТРИКТИВНАТА ЛЕВИЦА
Отличителен елемент в случая на Дания е политическата идентичност на нейното правителство. За разлика от това, което се случва в други европейски контексти, в Дания ограничаването на миграцията се насърчава от социалдемократическа изпълнителна власт. Премиерът Мете Фредериксен и министърът на имиграцията Кааре Дибвад многократно са подчертавали как контролът върху миграционните потоци е необходимо условие за запазване на социалното сближаване и поддържане на общественото съгласие по отношение на социалната държава. Този подход има своя вътрешна последователност: идеята е, че прогресивните политики в областта на климата и социалната сфера могат да бъдат политически устойчиви само ако са придружени от строга линия по отношение на имиграцията. Стратегия, която се изплаща: Дания е една от малкото страни, в които социалистическо правителство е успяло да запази солидна електорална база в европейски контекст, който обикновено е неблагоприятен за традиционната левица.
БЪДЕЩИ ПЕРСПЕКТИВИ: КЪМ НОВА ЕВРОПЕЙСКА АРХИТЕКТУРА?
Датското председателство може да отбележи повратна точка в начина, по който Европа се справя с миграционния проблем. Ако Копенхаген успее да постигне успех при одобряването на правна рамка за възлагане на процедури за предоставяне на убежище на външни изпълнители, ще бъде създаден прецедент с трайни последици. Моделът на двустранни споразумения с трети страни за центрове извън ЕС се различава значително от логиката, която досега е определяла европейския подход към миграцията, съсредоточен върху вътрешното преразпределение на търсещите убежище, междудържавното сътрудничество и спазването на международните конвенции за бежанците. Възлагането на дейности на външни изпълнители – ако бъде институционализирано – би представлявало промяна на парадигмата, при която граничният контрол вече няма да бъде географски прерогатив, а политически и договорен. Опитът на Дания, който се основава на автономна регулаторна структура по отношение на ОЕСУ, дава на страната необходимата гъвкавост, за да предложи решения, които други държави-членки едва наскоро започнаха да разглеждат. Успехът на този проект обаче ще зависи от способността да се съчетаят нуждите от контрол и основните права, което е значително правно и морално предизвикателство. Рискът е да се открие парадигма, която, въпреки че удовлетворява националните обществени мнения, прави компромис с основополагащите принципи на Съюза. Всъщност политиките за възпиране, ако не са придружени от механизми за правна гаранция, административна прозрачност и независим мониторинг, могат да се превърнат в дискриминационни или произволни практики, които са в противоречие с Хартата на основните права на ЕС. Съдът на Европейския съюз и Европейският съд по правата на човека биха могли да играят решаваща роля при определянето на законните граници на екстернализацията, особено във връзка с принципа на забрана за връщане и правото на ефективно обжалване. Историческата позиция на Дания по отношение на имиграцията, някога маргинална и критикувана, се превърна в стратегически ресурс в новия европейски контекст. Укрепен от дългогодишния си опит в рестриктивните политики и от институционалния си капацитет за лидерство, гарантиран от председателството на Съвета на ЕС, Копенхаген сега е в състояние да окаже решаващо влияние върху бъдещите европейски политики по отношение на миграцията. Но това влияние е съпроводено с необходимостта от постигане на съгласие не само между държавите-членки, но и в рамките на гражданското общество и европейските институции. При липсата на широка регулаторна и политическа подкрепа прилагането на изнесени механизми рискува да фрагментира още повече и без това крехкия баланс на общите миграционни политики. Това влияние обаче е свързано със забележителна отговорност. Датският модел не може да бъде изнасян без критично осмисляне на неговите граници, както по отношение на икономическата устойчивост, така и по отношение на правната съвместимост. Само подход, който обединява административната ефективност, защитата на правата на човека и политическата легитимност, ще може наистина да предложи общо и трайно решение на явлението незаконна миграция. В тази перспектива действията на Дания ще трябва да се оценяват не само по способността да се постигнат незабавни резултати, но и по дългосрочното въздействие на предложените реформи. В този смисъл датското председателство представлява не само политическа възможност, но и изпитание за целия Европейски съюз: успехът или неуспехът на предложените инициативи ще бележи дълбоко бъдещето на европейските миграционни политики през следващите години. Именно от баланса между националния суверенитет, международното сътрудничество и правата на човека ще зависи надеждността и сплотеността на европейския проект в областта на миграцията.