Subscribe
Неотдавнашното държавно посещение на испанския крал Фелипе VI и кралица Летисия в Китайската народна република – със спирки в Ченгду и Пекин – предлага интересен поглед към променящата се външнополитическа позиция на Испания спрямо втората по големина икономика в света. С програма, съчетаваща икономически амбиции, културна дипломация и целенасочена символика, посещението подчертава намерението на Мадрид да изгради по-съществени двустранни отношения с Пекин. Но тя повдига и по-дълбоки въпроси за това къде е истинското място на Испания в променящия се баланс между Изтока и Запада, търговията и убежденията.
Посещение, насочено към икономиката и културата
Кралската двойка пристигна в Ченгду на 10 ноември 2025 г., за да започне посещение, посветено на задълбочаване на сътрудничеството „в икономическата, търговската и инвестиционната сфера“. Министърът на икономиката, търговията и предприятията Карлос Куерпо, придружаващ техни величества, подчерта необходимостта от възстановяване на баланса на „много асиметричните“ търговски отношения и от увеличаване на испанския износ за Китай. В центъра на пътуването е голям икономически форум, председателстван от краля, на който ще се съберат повече от четиристотин представители на бизнеса – ясна демонстрация на намерението на правителството да намали търговския дефицит на Испания с Китай, възлизащ на 40 млрд. евро.
В същото време кралица Летисия ръководи културния компонент на посещението, като участва в церемония в чест на 150-годишнината от рождението на Антонио Мачадо – поет, на когото китайските читатели се възхищават, а по-късно се среща с китайски испанисти в Пекинския университет. Този двоен път на икономическо насърчаване и културни контакти отразява убеждението на Мадрид, че ангажиментът към Китай трябва да надхвърли рамките на търговията и да обхване идентичността, езика и престижа – области, в които Испания запазва глобалния си отзвук.
Политиката на Санчес за Китай и логиката на диверсификацията
Посещението не може да се разглежда изолирано от по-широкия външнополитически курс, начертан от министър-председателя Педро Санчес. След първите жестове на правителството му към Пекин Испания се нареди сред по-отворените европейски столици в отношенията с Китай. Самият Санчес посети Китай през 2024 г., заявявайки, че „търговската война няма да бъде от полза за никого“ – фраза, която отразява както неговия прагматизъм, така и дистанцията му от все по-конфронтационния тон на Вашингтон.
В много отношения пътуването на краля е символична кулминация на това отваряне: опит да се затвърди икономическият стълб на политика, която разглежда Китай не като системен съперник, а като партньор с възможности. Мадрид се стреми да привлече инвестиции, да разшири износа и да диверсифицира пазарите в момент, когато трансатлантическата среда е станала по-несигурна. Със завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом акцентът на Вашингтон върху пренасочването на дейността, митата и икономическия национализъм разтревожи европейските партньори. Правителството на Санчес възприема в Пекин алтернативен – не идеологически, а практически – източник на растеж и дипломатическа значимост.
Тази стратегия на диверсификация обаче крие рискове. Тя поставя Испания в пресечната точка на конкуриращи се стратегически сфери, като я принуждава да балансира между участието си в европейския проект, зависимостта си от американските гаранции за сигурност и търсенето на нови възможности на Изток.
Между автономия и съгласуване
Поддръжниците на посещението го представят като утвърждаване на суверенитета на Испания – прагматично упражнение по независима дипломация, което поставя икономическия интерес над блоковете и лозунгите на другите. Според тях в една глобална среда, която все повече се определя от протекционизма, Испания трябва да действа там, където може, и да говори на всички, които имат значение.
Все пак автономността не е едно и също с приспособяването, а приспособяването не е подчинение. Колкото повече Мадрид разширява икономическия си ангажимент с Китай, толкова повече се излага на политическото влияние на Пекин и пазарната нестабилност. Отношенията остават силно небалансирани, като китайският износ залива испанските пазари, докато испанските стоки все още се сблъскват с бариери за достъп и признаване. Стремежът към „баланс“ рискува да засили зависимостта.
Също така партньорите на Испания в Брюксел и Вашингтон ще разчетат кралското посещение като сигнал, макар и непреднамерен, че Мадрид се стреми към по-мека позиция по отношение на Китай, докато Западът втвърдява позицията си. Европейската комисия вече предупреди за опасностите от зависимостта на критичната инфраструктура от китайски фирми, а Съединените щати под ръководството на Тръмп подновиха призивите си за единен западен фронт срещу техноавторитарното влияние на Пекин. Следователно очарователната офанзива на Испания в Ченду и Пекин се вписва неудобно в атмосферата на подновено трансатлантическо недоверие.
Испанското призвание и западният хоризонт
Всъщност силата на Испания в световните дела никога не се е дължала на следването на модните тенденции, а на това, че е останала вярна на собствения си цивилизационен компас. Културният елемент на това посещение – почитта към Мачадо, диалогът с китайските испанисти – напомня на света, че влиянието на Испания се основава на езика, изкуството и моралното наследство, което надхвърля търговските рамки. Но също така приканва към размисъл за това, накъде сочи това наследство.
При всички разговори за нови пътища на коприната и азиатски възможности, естественият хоризонт на Испания винаги е бил атлантическият. Нейната история, вяра и цивилизация са преплетени с Америка, а не с китайския свят. От другата страна на океана се намират държави, които споделят езика, институциите и културната ДНК на Испания – партньори, с които сътрудничеството протича естествено, а не чрез превод. Външна политика, която търси пазари на Изток, но пренебрегва значението на Запада, рискува да загуби и двете.
„Моментът на свързаност“ в Испания?
Посещението на краля и кралицата в Китай е внимателно подготвен жест на икономическа дипломация, изтънчен в културно отношение и значим в политическо отношение. Испания демонстрира амбиция и увереност, но също така разкрива напрежението между краткосрочните си търговски желания и дългосрочната си стратегическа ориентация.
Мадрид има право да преследва интересите си, където и да се намират те. Но мярката за суверенитет не е способността да се ангажираш с всички сили, а мъдростта да знаеш кои ангажименти укрепват идентичността на нацията и кои я размиват. Испания трябва да гарантира, че отварянето ѝ към Китай няма да подкопае европейските ѝ ангажименти или трансатлантическото ѝ партньорство – двата стълба на нейната стабилност и просперитет след демократичния преход.
Не е ясно дали това е испанска версия на така наречената „стратегия за свързаност“ на Унгария – целенасочен опит за балансиране между Изтока и Запада, обявен от Балаж Орбан за същност на суверенната дипломация – или просто непостоянен опит да се излезе от сянката на Вашингтон. Разликата е в целта: стратегията има компас, а импровизацията – не.
В епохата на нови съперничества Испания не бива да забравя къде е нейната съдба. Иберийският поглед, когато е бил най-верният на себе си, винаги е гледал на запад – към Америка, към Атлантическия океан, към света на споделената вяра и свобода, който Испания е помогнала да се изгради. Обръщането на изток може да обещае търговия, но погледът на запад все още предлага цивилизация. И това в крайна сметка е испанският път.