Subscribe
Следвоенна Европа е фрагментиран континент, икономически разрушен от две световни войни и белязан от идеологическото разделение между Изтока и Запада. В тази напрегната обстановка идеята за икономически и политически съюз не се породи от имперски амбиции, а от отчаяната нужда от стабилност между европейските държави.
Контекстът на формирането на Европейския съюз и динамиката на публичния дълг
Още през 1951 г. Парижкият договор полага основите на Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС) – икономическо споразумение между шест държави (Франция, Белгия, Нидерландия, Люксембург, Италия и Западна Германия). Този съюз имаше за цел да премахне икономическото съперничество, което беше подхранило двете световни войни, опустошили стария континент. Подписването на Парижкия договор е само началото на едно пътуване, което само за четири десетилетия ще доведе до създаването на Европейския съюз. Договорът от Рим, сключен през 1957 г., води до разширяване на търговското сътрудничество, като по този начин се създава Европейската икономическа общност (ЕИО). Поставената тогава цел беше проста и същевременно амбициозна: да се създаде общ пазар със свободно движение на стоки и услуги, хора и капитали. Необявеното намерение на европейските лидери беше по-стратегическо и се основаваше на икономическа взаимозависимост, насочена към предотвратяване на нова война и осигуряване на общ просперитет на държавите, подписали Римския договор. През следващите четири десетилетия Европейският съюз се разширява и консолидира чрез последователни реформи. Първата реформа, която ще споменем, е Единният европейски акт (ЕЕА). Подписан през 1986 г., СЕА изменя договорите за създаване на Европейските общности и установява политическо сътрудничество между подписалите го държави. Терминът „Европейски съюз“ става официален с приемането на Договора от Маастрихт през 1992 г., който влиза в сила на 1 ноември 1993 г. Настоящата модерна структура на ЕС е установена с Договора от Лисабон през 2007 г. Икономическият съюз обаче не може да съществува без фискална координация. Именно в тази фискална координация от самото начало бяха скрити семената на бъдещите икономически кризи.
Публичният дълг – показател за дисбалансите
Ако разгледаме публичния дълг спрямо БВП в Европейския съюз, ще видим, че официалните данни показват огромни различия между държавите членки. Гърция оглавява класацията по отношение на дълга спрямо БВП с ниво на дълга от 142,2% от БВП, следвана от Италия със 137,3%, Франция със 116,3% и Испания на четвърто място със 100,6%. В противоположния край на спектъра са държави като България с 26,7% и Естония с 21,4% дълг спрямо БВП. Тези цифри не бива да се разглеждат като обикновена статистика; всъщност те са резултат от десетилетия на икономически политики, вътрешни кризи, неуспешни реформи и различни социални модели. Докато Западна Европа е изградена на основата на щедра социална държава и усъвършенствана индустриална икономика, Източна Европа, която се присъедини към ЕС по-късно, трябваше да работи усилено, за да навакса изоставането си след огромни исторически пропуски. Това структурно различие обяснява защо повече от 35 години след падането на комунизма публичният дълг и социалните политики продължават да бъдат дълбоко неравнопоставени между Изтока и Запада.
Европа на две скорости – причината за дисбалансите
С падането на Желязната завеса европейският континент претърпя безпрецедентна геополитическа трансформация. Страните от Централна и Източна Европа побързаха да се присъединят към западните структури – първо към НАТО, опасявайки се от вредното влияние на Руската федерация, и второ – към Европейския съюз, като благоприятен фактор от икономическа гледна точка. Икономическата интеграция не е еднаква за всички държави. Докато страни като Германия, Франция и Нидерландия се възползваха от солидна индустриална база и стабилна данъчна система, новите страни членки от Изтока трябваше да преминат през тежки процеси на приватизация на контролирани от държавата фабрики, преструктуриране и строги икономии. По този начин можем да кажем, че се формира Европа на две скорости: Западна Европа, чиито държави имат зрели икономики, развити инфраструктури, високи нива на публичен дълг, но и голям фискален капацитет за подкрепа на социалните политики. Източна Европа, с по-ниски дългове, но с редица структурни социални и икономически уязвимости.
Ролята на публичния дълг в европейската интеграция
От гледна точка на икономическата теория публичният дълг на дадена страна сам по себе си не е нещо лошо. Държавният дълг става проблематичен само когато финансирането му не води до икономически растеж. Държави като Германия и Франция могат да поддържат дългове от над 80% от БВП, защото постоянно инвестират в инфраструктура, иновации и социална защита. За разлика от тях южноевропейските държави като Гърция, Италия и Испания винаги са били изправени пред огромни дългове, причинени от неефективни публични разходи, икономически модел, зависещ от потреблението и туризма, и не на последно място – от укриване на данъци. Финансовата криза, която засегна Европа в периода 2008-2012 г., подчерта тези уязвимости. Така например Гърция, която беше на ръба на фалита, беше принудена да приеме спасителни пакети от Европейския съюз и Международния валутен фонд (МВФ) в замяна на драконовски политики на строги икономии, които засегнаха сериозно гръцкия народ. Същата икономическа криза показа, че обща валута (еврото) без обща фискална политика е непълноценна система. Държавите, които не бяха в състояние да девалвират националната си валута, бяха принудени да коригират дефицитите си чрез бюджетни съкращения (вж. случая с Румъния, където заплатите на държавните служители бяха намалени с 25 %), като по този начин увеличиха социалното напрежение.
Икономическата криза – двигател на интеграцията
Жан Моне, един от основателите на европейския проект, твърди, че Европейският съюз винаги е бил изграждан „чрез кризи“. Всяка криза, която е сполетявала ЕС, е довеждала до нов етап на интеграция. През 70-те години на миналия век петролната криза стимулира сътрудничеството в областта на енергетиката. Световната финансова криза от 2008 г., чийто източник бяха САЩ, доведе до създаването на Европейския механизъм за стабилност (ЕМС). Пандемията COVID-19 доведе до емитирането на първите съвместни европейски облигации за финансиране на плана за възстановяване на ЕС от следващо поколение. Войната в Украйна ускори инвестициите в оръжейната и технологичната промишленост. Тези институционални реакции засилиха икономическото сближаване на равнище ЕС, но също така засилиха дебата за солидарността. Страните с нисък дълг, като Германия (65,4 %), Нидерландия (43,3 %) и Финландия (понастоящем 86,4 %), често не са склонни да приемат идеята за „взаимното“ поемане на публичен дълг. От друга страна, южните държави от ЕС призоваха за по-голямо преразпределение на бюджета на ЕС, като твърдяха, че Съюзът не може да оцелее, ако благосъстоянието се концентрира само на север.
Фискална дисциплина и икономическа реалност от Маастрихт до наши дни
През 1992 г. Договорът от Маастрихт въвежда строги критерии за страните, желаещи да се присъединят към еврозоната. Първият критерий е държавният дълг да не надвишава 60% от БВП на страната, а второто условие е годишният бюджетен дефицит да не надвишава 3% от БВП. Тези условия, предназначени за финансова стабилност, се превърнаха в символичен критерий през годините. Но, парадоксално, дори създателите на тези правила постоянно ги нарушават. Понастоящем дългът на Франция надхвърля 116% от БВП, а Германия се бори да остане под прага от 70%, но дългът ѝ расте. Италия и Гърция надхвърлят всички исторически граници, а Румъния ги следва плътно, като в крайна сметка взе заеми с най-високите лихвени проценти в ЕС. Така това, което трябваше да бъде механизъм за икономическа дисциплина, се превърна в индикатор за структурни неравенства. Страните с ограничено фискално пространство бяха принудени да намалят публичните инвестиции, увеличавайки разликата в развитието спрямо високоефективните икономики на северните страни от ЕС.
Западна Европа, икономическият двигател и парадоксът на високия дълг
Западна Европа е икономическото сърце на ЕС, тъй като в нея се намират страните, които положиха основите на европейския проект и които, въпреки високите нива на публичен дълг, продължават да диктуват основните насоки на икономическата и социалната политика. Германия, Франция, Нидерландия, Белгия, Люксембург и Австрия са икономиките, които са оформили правилата на европейската игра – от фискалната дисциплина до социалната солидарност. Основният парадокс на този регион е, че най-развитите страни са и най-задлъжнелите, но в същото време са най-способни да управляват дълга си. Този парадокс отразява не структурна слабост, а икономически модел, основан на доверието в държавата и стабилността на финансовите институции. В Германия например бюджетната дисциплина е национална философия, поради което тя се смята за икономическия двигател на Европа, като публичният ѝ дълг е сравнително умерен спрямо размера на икономиката ѝ.
Западните страни са създали баланс между конкурентоспособността и социалното сближаване, но демографските предизвикателства, зеленият преход и геополитическите разходи (никой не знае как и кога ще приключи войната в Украйна), както и прекомерната миграция, която засегна ЕС, оказват натиск върху публичните бюджети. Въпреки това Западна Европа демонстрира, че високият публичен дълг не означава непременно уязвимост, ако дългът се финансира от силни икономики и надеждни институции.
Германският икономически модел се основава на три основни стълба. Първият стълб е производството и износът, които превърнаха Германия във водещ европейски износител и в един от световните лидери в области като автомобилната индустрия, промишленото оборудване, химикалите и зелените технологии. „Индустрия 4.0“, стратегия, стартирана през 2011 г., превърна германския промишлен сектор в символ на автоматизацията и ефективността. Германският износ надхвърля (през 2023 г.) 1,6 трилиона евро, което представлява около 45% от БВП. Вторият икономически стълб на Германия е разумната фискална политика. През 2000 г. доктрината за бюджетно равновесие „Schwarze Null“ („черна нула“) беше въведена като символ на фискална отговорност. Дори по време на рецесия германците отказват да вземат прекомерни заеми, предпочитайки бавни, но устойчиви структурни промени. Третият стълб на германската икономика е социалният модел на „социалната пазарна икономика“. Германската държава се намесва, за да осигури баланс между икономическата ефективност и социалната справедливост. Социалните разходи (пенсии, здравеопазване, образование, социално подпомагане) съставляват над 30 % от публичния бюджет, но те се финансират главно чрез вноски, а не чрез дълг (заеми). Неотдавнашните политически кризи – от енергийния преход (известната Зелена сделка) и войната в Украйна до демографските предизвикателства – оказват натиск върху германския модел. Въпреки това, благодарение на диверсифицираната си икономика, Германия остава най-стабилният фискален стълб на ЕС.
Франция представлява друг образ на западната икономика с публичен дълг от около 116% от БВП. Щедра, но скъпоструваща социална държава, Франция изразходва почти 33% от БВП за социална защита, което е най-високият процент в Европа. Тази политика осигурява социално сближаване и високо качество на живот, но намалява фискалната конкурентоспособност, което води до увеличаване на натиска върху дълга. Сферите, които добавят стойност към френската икономика, са авиационната промишленост (Airbus, Dassault Aviation), символ на европейските иновации; секторът на лукса и модата (LVMH, Chanel, Hermès), който има голям принос за износа; ядрената енергетика, като 70% от френската електроенергия идва от ядрени източници, което осигурява енергийна независимост и износ на ноу-хау. Както във всяка икономика, и тук има сектори, които губят позиции. Франция се сблъсква със загуби в сектора на тежката промишленост, който през последните десетилетия е преместен в страните от Източна Европа. Въпреки че е силно субсидиран от Общата селскостопанска политика (ОСП), френският селскостопански сектор остава уязвим от колебанията на световния пазар. Социалните кризи от последното десетилетие (движението на „жълтите жилетки“), масовите стачки в транспортния сектор и противопоставянето на пенсионната реформа (френското правителство падна пет пъти през последните две години) илюстрират напрежението между фискалната устойчивост и модела на социална защита. Франция преживява един парадокс. Въпреки че е втората по големина икономика в Европа, Франция е една от най-задлъжнелите страни в ЕС поради структурната си зависимост от високите публични разходи.
С публичен дълг от едва 43,3% от БВП Нидерландия е класически пример за малка, но силно конкурентоспособна икономика. Успехът на Холандия се основава на ефективна публична администрация, култура на търговски иновации и благоприятна данъчна система за компаниите. С пристанище Ротердам (най-голямото в Европа, като основна врата за континенталната търговия), Нидерландия е глобален логистичен център. Освен това нидерландската държава постоянно инвестира в образованието, цифровизацията и възобновяемата енергия. По отношение на социалните политики нидерландската държава предлага универсална минимална защита, но насърчава индивидуалната отговорност. Тази комбинация е довела до стабилна икономика с едно от най-високите нива на производителност в света.
Белгия, чийто публичен дълг възлиза на 106,4 % от БВП и която се характеризира с политическа сложност и икономическа устойчивост, е специален случай. Въпреки че икономиката на Белгия е развита и гражданите ѝ се радват на висок жизнен стандарт, фрагментираната ѝ политическа система (фламандска срещу френскоезична) създава големи трудности при управлението на публичните финанси. Можем да кажем, че Белгия напълно отразява дилемата на „богата, но бюрократична Европа“: бавен икономически растеж, висок дълг, но гражданите се радват на социална стабилност. Социалните разходи са високи и надхвърлят 30 % от бюджета, но административната ефективност остава проблем. Въпреки това фармацевтичният сектор, финансовите услуги в Брюксел (европейски административен център), както и хранително-вкусовата промишленост и химическите технологии, са добавена стойност за белгийската икономика.
Проспериращата микродържава Люксембург с дълг от 25,4 % от БВП е най-богатата държава – членка на Европейския съюз, с БВП на глава от населението от над 120 000 евро. Икономиката на Люксембург се основава главно на финансовите услуги, информационните технологии и данъчните иновации. Люксембург е успял да съчетае умереното корпоративно данъчно облагане с високо ниво на социална защита, което е рядка икономическа рецепта. Икономическият модел на Люксембург ни показва, че една малка, но стабилна държава може да просперира в глобализираната икономика, ако разполага с прозрачни институции и човешки капитал на високо ниво.
Австрия, която се характеризира с баланс между дисциплина и солидарност, е пример за зряла социална пазарна икономика, подобна на германския модел. С публичен дълг от 60,7 % от БВП, основните икономически сектори са: машиностроене и автомобилостроене, планински туризъм, енергетика и финансови услуги. Австрия отделя приблизително 27 % от бюджета си за социална защита, като акцентира върху здравеопазването и образованието. В политическо отношение държавата е стабилна, а във фискално отношение Виена поддържа баланс между разходите и приходите, а държавният дълг се държи под контрол.
Да се продължи….