Subscribe
Както в Брюксел, така и във Вашингтон, се наложи едно заключение: Испания вече не е на масата, на която се решава стратегическото бъдеще на Европа. Епизодът, който сега дипломатите наричат формирането на „Вашингтонската група“ – групата от европейски лидери, които придружаваха Володимир Зеленски в Съединените щати миналото лято и стояха до него в Овалния кабинет – се превърна в емблема на това отклонение. Франция, Германия, Италия, Обединеното кралство и европейските институции се обединиха около обща декларация в подкрепа на Украйна и проучване на рамката за мир. Испания не беше поканена.
Когато документът се появи, Мадрид първо го отхвърли като едно от многото съвместни изявления. Но в рамките на няколко часа, осъзнавайки символичната му тежест, Монклоа промени курса си и поиска да го подпише – твърде късно, за да прикрие факта, че Испания е била изключена от важните дискусии. Епизодът отразява това, което мнозина в Европа сега възприемат като отличителен белег на дипломацията на Педро Санчес: реактивна позиция, стремяща се да изглежда съгласувана, но в същото време хронично несъобразена с ритъма на западната координация.
Проблемът обаче е по-дълбок от един пропуснат подпис. За Вашингтон Испания се превърна в пример за самодоволството на НАТО. Малко съюзници са инвестирали толкова малко в собствената си отбрана, а Доналд Тръмп, който се върна в Белия дом и наскоро се окуражи, превърна Мадрид в личен пример за това, което той нарича „стратегическо разхищение“. През последните месеци той обвини Испания, че не успява да изпълни дори минималните цели на Алианса, като предупреди, че съюзниците, които отказват да харчат, ще бъдат оставени да се защитават сами. Тонът не е риторичен, а наказателен.
Това е дълбока промяна. В продължение на десетилетия вноските за отбрана бяха технически въпрос, обсъждан в бюрократичен тон в рамките на НАТО. Днес те са се превърнали в политическа разделителна линия. Фактът, че Испания е единствената държава членка, която се противопоставя на новата цел от пет процента, я постави в открито противоречие с Вашингтон – безпрецедентен разрив в трансатлантическите отношения.
Санчес реагира, като предефинира значението на понятието „отбрана“. Правителството му твърди, че разходите за природни бедствия, устойчивост на климата и киберсигурност трябва да се отчитат при изпълнението на ангажиментите към НАТО, като тези граждански приоритети се включват във военната книга. Приблизително 13% от бюджета за отбрана на Испания за 2025 г. са заделени за такива цели – жест, който има за цел да съчетае фискалната сдържаност с моралната показност. Брюксел отвърна на удара, като напомни на Мадрид, че „зелените“ проекти не се считат за превъоръжаване и не могат да бъдат включени, ако Испания се надява да получи достъп до средствата за отбрана на ЕС. Това, което Мадрид нарича модернизация, други считат за творческо счетоводство.
Зад тази семантична маневра се крие по-дълбок концептуален недостатък. Испания все още третира отбраната като политическо неудобство, а не като инвестиция в суверенитета. Контрастът с нейните европейски колеги – много от които са започнали дългосрочни планове за превъоръжаване – стана очевиден. Разходите за отбрана не са потребление, а капиталообразуване. Те поддържат доверието, възпирането и индустриалните иновации. Без тях моралните претенции за солидарност или „европейско лидерство“ се превръщат в реторика.
Разочарованието на Вашингтон от Мадрид се засилва от това, което официалните лица определят като непостоянна външна политика. Докато други европейски правителства се придържат към приоритетите на НАТО, Испания развива връзки, които изглежда имат за цел да дразнят съюзниците ѝ. Монклоа неколкократно смекчи позицията си спрямо режима на Николас Мадуро във Венецуела и потърси привилегирован канал за сътрудничество с Пекин под езика на „стратегическата автономия“. Тези жестове, разглеждани във Вашингтон по-скоро като идеологически, отколкото като стратегически, затвърдиха схващането, че Испания под ръководството на Санчес се стреми да играе ролята на посредник между съперничещи си блокове, без да разполага с лостове за това.
Резултатът е изолация. Когато лидерите на Вашингтонската група изготвиха план за Украйна, Испания беше информирана постфактум. Когато сега Тръмп говори за реформа на НАТО, Мадрид се споменава само като пример за това, което трябва да се промени. В Брюксел творческото преосмисляне на отбраната от страна на Испания предизвиква тънко прикрито презрение; във Вашингтон то предизвиква открито раздразнение.
В това отчуждение обаче има поука. Завръщането на силовите политики ясно показа, че отбраната не е идеологически избор, а цивилизационен инстинкт. Тя е предпоставка за всичко останало – просперитет, социална политика и дори екологични амбиции. Да я разглеждаме като второстепенна означава да не разбираме логиката на самата свобода.
Упрекът на Тръмп може и да прозвуча недипломатично, но той изрази истина, която Европа, и по-специално Испания, не може повече да пренебрегва. Епохата на стратегическия комфорт е отминала. Онези, които не инвестират в собствената си сигурност, скоро ще се окаже, че плащат по-висока цена под формата на загубено влияние, икономически натиск или стратегическа уязвимост.
За Испания пътят обратно към доверието е ясен. Той не е да се търси престиж чрез закъснели подписи или морални поучения, а чрез последователен, измерим ангажимент: трайно увеличаване на разходите за отбрана, последователна външна политика, основана на трансатлантическия съюз, и разбиране, че силата е в основата на мира.
Дотогава Испания ще остане такава, каквато епизодът с Вашингтонската група вече я разкри – страна, която присъства в периферията на снимката, но отсъства от решенията, които определят света.