Дилемата на империята

Завръщането на геополитиката върна една неудобна, но неизбежна истина: властта отново има значение. Територията, стратегическата дълбочина, търговските пътища, контролно-пропускателните пунктове и достъпът до ресурси вече не са абстрактни понятия, а конкретни променливи, определящи поведението на държавите. В тази среда не е нито изненадващо, нито незаконно, че Съединените щати все повече мислят и действат, а сега и говорят, в имперски термини.

Асертивността, възпирането и готовността за решителни действия не са признаци на разпад. Те често са инструментите, чрез които великите сили оцеляват в периоди на системен преход. Проблемът обаче не е в това, че Вашингтон преоткрива силовите политики. Проблемът е в начина, по който го прави, и в това как другите реагират на това.

Малко са сценариите, които илюстрират тази дилема по-ясно от повтарящия се дебат за Гренландия – особено след „аферата Венецуела“ – независимо дали става дума за принуда, анексиране или дори закупуване. Всеки вариант разкрива един и същ основен риск: объркване на притежанието на власт с мъдростта да я използваш. И там е причината, че империите не само се издигат, но и падат; и те не се сриват, защото действат със сила. Те се сриват, защото действат със сила без благоразумие.

Реализмът не е импулсивност

През последните няколко години редица страни в Европа също тихо заеха по-реалистична позиция в международните отношения. Държави като Италия и Унгария – въпреки различната си история, съюзи и политически култури – споделят ясно разбиране за границите на идеологията и върховенството на националния интерес.

Реализмът обаче не означава безразсъдство. Той означава да се признават компромисите, да се управляват стимулите и да се избягват действия, които водят до необратими системни щети. Тези държави разбират, че властта трябва да се упражнява в рамките на ограниченията не поради морални колебания, а защото международните системи наказват онези, които ги дестабилизират без надеждна крайна игра.

Това разграничение често се губи в съвременните дебати. Асертивността твърде лесно се възхвалява като самоцел, докато дългосрочната структура, която поддържа властта – съюзи, доверие и институционално доверие – се третира като ненужна. Дискусията в Гренландия разкрива този дисбаланс с поразителна яснота.

Гренландия и погрешното разбиране на стратегическата сила

Гренландия безспорно има стратегическо значение. Нейното географско положение, значението й за Арктика и нарастващото й значение в епохата на полярна конкуренция я правят привлекателна за всяка сила, която се интересува от дългосрочно позициониране. Въпросът не е дали Съединените щати имат легитимни интереси там. Те имат. Въпросът е как се преследват тези интереси.

Едно насилствено анексиране или военно завземане би имало катастрофални последици. То би разрушило основополагащата предпоставка на НАТО: Членовете на алианса няма да насочат силата си един срещу друг. Резултатът не би бил временна дипломатическа криза, а структурен разрив в трансатлантическата система.

Дори идеята за закупуване на Грийнленд – често представяна като по-„разумна“ или законосъобразна алтернатива – крие сериозни рискове. Макар и правно мислима, подобна стъпка все пак би означавала преминаване от партньорство към собственост. Това би означавало, че суверенитетът е предмет на договаряне и че съюзите в крайна сметка са транзакции. За европейските държави, които вече обсъждат стратегическата автономия, това би било по-скоро мощен ускорител, отколкото стабилизиращ ход.

Реално мислещите правителства инстинктивно разбират, че законността не е равна на легитимност и че веднъж загубена, легитимността се възстановява изключително трудно.

Стимули, хеджиране и тих изход от привеждането в съответствие

Международната политика се ръководи не толкова от декларации, колкото от стимули. Когато доминираща сила се държи по начин, който увеличава несигурността за нейните партньори, тези партньори не е задължително да реагират с открита конфронтация. По-често те се предпазват тихо.

Тази динамика вече е видима. Острата критика на френските консерватори към Доналд Тръмп по повод Венецуела, а сега и Гренландия, не беше просто риторична, а показателна за по-дълбока тревога. Канада започна да преоценява дългогодишни стратегически предположения по отношение на Китай. Някои южноевропейски държави, като Испания, все повече диверсифицират икономическата и дипломатическата си експозиция към Китай – не непременно от идеологическа симпатия, а от управление на риска.

Ето как влиянието ерозира на практика. Не чрез драматичен разрив, а чрез постепенно откъсване. Всяко неразумно утвърждаване на властта създава стимули за съюзниците да търсят алтернативи. С течение на времето системата, която някога е засилвала американската сила, започва да я размива.

Реалистичните държави обръщат голямо внимание на тези ефекти от втори и трети ред. Те знаят, че силата се измерва не с това колко голям натиск може да се приложи, а с това колко малък натиск е необходим за поддържане на равновесието.

Собствен тест на Европа: Избягване на непредпазлива свръхреакция

Все пак благоразумието не е едностранно задължение. Европа също е изправена пред стратегическо изпитание.

През последните дни Джорджия Мелони с право предупреди да не се предприемат импулсивни или емоционално заредени европейски реакции, които биха могли да доведат до ненужна ескалация на напрежението или да вкарат континента в саморазрушителни позиции. Нейната реторика отразява реалистичното разбиране, че европейските интереси не се обслужват от рефлексивен антиамериканизъм, символична свръхреакция или стратегическо поведение.

Непредпазливият европейски отговор – независимо дали чрез максималистична реторика, прибързано отделяне или перформативни прояви на „стратегическа автономност“ – рискува да увеличи щетите, вместо да ги намали. Европа все още зависи от трансатлантическото сътрудничество в областта на сигурността, търговията и технологичната конкурентоспособност. Изгарянето на мостовете в момент на криза не би създало суверенитет, а уязвимост.

Реализмът изисква дисциплина и от двете страни на Атлантическия океан. Ако американското превишаване на правомощията може да дестабилизира системата, то европейската свръхреакция може да ускори нейното фрагментиране. Стратегическата автономия, ако се преследва разумно, трябва да укрепи позицията на Европа в рамките на алианса – не да заменя една зависимост с друга, нито да тласка европейските държави преждевременно към алтернативни сфери на влияние.

Имперският парадокс

Парадоксът на имперската власт е, че най-голямото й предимство често е невидимостта. Когато една империя функционира добре, нейното ръководство се чувства естествено, дори полезно за тези, които са в нейната орбита. Когато започне да разчита на открита принуда или явен транзакционизъм, тя разкрива по-скоро несигурност, отколкото увереност.

Съединените щати все още притежават изключителни предимства: военен обсег, финансова централизация, технологично лидерство и културно влияние. Нито едно от тези предимства не изисква придобиване на територии – със сила или с чек, за да остане ефективно. Това, което те изискват, е предвидимост, сдържаност и разбиране на психологията на съюза.

Реалистичните правителства разбират това интуитивно. Те може и да отхвърлят наивния универсализъм, но добре осъзнават, че системите са по-дълготрайни от жестовете. Един-единствен драматичен ход може да унищожи натрупания с десетилетия стратегически капитал.

Благоразумието като липсващото измерение на властта

Гренландия не е основният въпрос. Тя е симптом. По-дълбокият проблем е нарастващото изкушение – и от двете страни на Атлантическия океан – да се приравнява смелостта със стратегията и разрушаването със силата.

Истинският реализъм не възхвалява шока. Той го избягва. Той признава, че властта, веднъж упражнена по непредпазливост, не винаги може да бъде оттеглена и че доверието, веднъж разрушено, не се възстановява с избори или дипломатически рестарти.

Изборът за САЩ не е между слабост и империя. Изборът е между трайно лидерство и грандиозно самоунищожение. Предизвикателството пред Европа е да реагира с дисциплина, а не с емоции, с реализъм, а не с позиране.

Страните, които следват международната реалистична логика, знаят, че предпазливостта не е ограничение на властта, а нейно предварително условие. Както империите, така и съюзите оцеляват не като действат първи, а като действат разумно.