Subscribe
От години Европа се стреми да се превърне в водеща световна регулаторна сила в областта на изкуствения интелект. На 30 юли Брюксел най-накрая направи крачка към това да се превърне и в технологична сила.
Европейската комисия обяви покана за създаване на до седем „гигафабрики“ за изкуствен интелект на територията на континента. Инициативата може да мобилизира около 10 милиарда евро от европейски и национални средства, като целта е да се привлекат поне още 20 милиарда евро частни инвестиции. Новите съоръжения ще съчетават съвременни процесори, облачни технологии, софтуер, високоскоростна свързаност и центрове за данни, което ще позволи на европейските компании и изследователи да обучават най-сложните модели за изкуствен интелект.
Това е добра новина. Но е и признание за това колко време е загубила Европа.
Докато Съединените щати изграждаха глобални платформи и Китай развиваше индустриална екосистема, подкрепена от огромни публични и частни инвестиции, Европейският съюз насочи голяма част от усилията си към регулирането. С Закона за изкуствения интелект Брюксел доказа, че знае как трябва да се регулира изкуственият интелект, преди да покаже, че европейските компании са способни да го разработват и пускат на пазара в голям мащаб.
Следователно гигафабриките бележат необходима промяна в курса. Европа започва да осъзнава, че технологичният суверенитет не може да бъде постигнат чрез директива. Той трябва да бъде подкрепен от капитал, инфраструктура, енергия, научни изследвания и производствен капацитет.
В този сектор обаче отговорът не може просто да се състои в връщане към националната държава. Нито една европейска държава, действаща самостоятелно, не разполага с необходимия финансов, промишлен и изчислителен мащаб, за да се конкурира със Съединените щати и Китай. Дори Германия или Франция не могат самостоятелно да изградят цялостна верига за доставки в областта на изкуствения интелект, да финансират инфраструктурата, необходима за най-модерните модели, и да създадат пазар, сравним по размер с американския или китайския.
Следователно европейското измерение не е пречка, която трябва да се преодолее, а стратегическа необходимост.
Истинският въпрос не е дали Брюксел трябва да координира инвестициите. Въпросът е какъв вид Европа трябва да го прави. Изборът е между една Европа, способна да действа като сила, концентрираща ресурси в ключови сектори, и една Европа, която се държи просто като администрация, централизираща правилата, без да централизира икономическата мощ или промишления капацитет.
Гигафабриките биха могли да представляват стъпка към първия модел. Изчислителната мощност, доставките на полупроводници, авангардните научни изследвания, технологичната сигурност и капиталовите пазари – всички те изискват мащаб на континентално ниво. Това са области, в които фрагментацията, произтичаща от 27 национални стратегии, би обрекла Европа на беззначителност.
Централизирането на ресурсите обаче не трябва да означава планиране на технологичното развитие изцяло „отгоре“. Комисията следва да създаде условия, при които предприятията, университетите и инвеститорите да могат да се конкурират, вместо бюрократично да решава кои технологии или индустриални модели трябва да преобладават.
Новите съоръжения трябва да бъдат разположени там, където вече съществуват енергийни ресурси, мрежи, научна експертиза и компании, способни да ги използват. Ако вместо това проектите се избират според географския баланс, политическото разпределение на средствата или компенсациите между правителствата, гигафабриките рискуват да се превърнат в скъпи паметници на европейската неефективност.
Съществува и едно противоречие, което Брюксел не може да пренебрегне. AMD, Nvidia и Qualcomm са изразили интерес да доставят чиповете, необходими за новите центрове. И трите са американски компании. По този начин Европа може да бъде домакин на инфраструктурата, като в същото време продължава да разчита на чуждестранни доставчици за най-важните си компоненти.
Това не означава, че проектът е безсмислен. То обаче показва, че технологичният суверенитет не може да се сведе само до географското местоположение на даден сървър. Той изисква по-широка стратегия, обхващаща полупроводници, облачни услуги, софтуер, капитал и обучение на работната сила.
Второто голямо предизвикателство е енергетиката. Центровете за данни, предназначени за изкуствен интелект, се нуждаят от огромни количества стабилна електроенергия на конкурентни цени. Европа не може да обяви изкуствения интелект за стратегически приоритет, като същевременно поддържа разходи за енергия, които възпрепятстват инвестициите в промишлеността и цифровия сектор.
Един континент, който иска да бъде домакин на следващото поколение суперкомпютри, трябва да инвестира в електроенергийните мрежи, да разшири производствения си капацитет и да се откаже от идеологическите предразсъдъци спрямо определени енергийни източници, включително ядрената енергия. Без реализъм в енергийната политика технологичните амбиции на Европа ще останат само на хартия в прессъобщенията на Комисията.
Само изчислителната мощност също няма да бъде достатъчна. В момента само ограничен брой европейски компании използват изкуствен интелект. Европа се нуждае от предприятия, способни да превърнат тези инфраструктури в продукти, промишлени приложения и конкурентоспособни услуги. Тя се нуждае от по-дълбоки капиталови пазари и по-малко пречки пред растежа на стартиращите компании, които твърде често биват придобивани от чуждестранни групи, преди да успеят да се превърнат в европейски лидери.
Поради това инициативата на Комисията заслужава подкрепа. Не защото Брюксел трябва да замести националните правителства или пазара, а защото в определени сектори Европа най-накрая трябва да се научи да действа в мащаба на една велика сила.
Принципът трябва да е прост: повече Европа там, където са необходими мащаб, преговорна сила и стратегически инвестиции; по-малко Европа там, където централизацията води само до нови задължения и процедури.
Седемте гигафабрики биха могли да бележат началото на един по-зрял подход: Европа, обединена в укрепването на технологичната си мощ, но достатъчно свободна, за да позволи на компаниите, изследователите и държавите да въвеждат иновации по различни пътища.
За да се конкурира с Вашингтон и Пекин, Европа не трябва да избира между континентално сътрудничество и икономическа свобода. Тя трябва да се научи да съчетава и двете.
Технологичният суверенитет не може да бъде въведен чрез законодателни мерки. Но той не може да бъде изграден и от 27 държави, действащи поотделно.
Тя трябва да се изгражда съвместно, без да бъде задушена от бюрокрацията.