Subscribe
Войната в Украйна, започнала през февруари 2022 г. с руското нахлуване, продължава да бъде основното геополитическо бойно поле в този исторически момент. След повече от три години на конфликт фронтовите линии се консолидираха в несигурно равновесие, белязано от военно и дипломатическо напрежение. В този контекст външната политика на САЩ демонстрира ясна промяна в темпото през тази година. Администрацията на Тръмп, която се завърна в Белия дом с обещанието да сложи край на „безкрайните конфликти“ и да възстанови прагматичното американско превъзходство, променя позицията си спрямо Москва и Киев. Неотдавнашната отмяна на планираната среща в Будапеща между Доналд Тръмп и Владимир Путин е емблематична за тази нова фаза. Това не е просто тактическо решение, а политически сигнал, който подчертава желанието на Вашингтон да не предоставя на Русия пространство за дипломатически маневри без конкретни резултати. Изявлението на Тръмп, че не желае да „губи време“ за безплодни преговори, олицетворява нарастващото нетърпение към партньор, възприеман като устойчив на компромиси.
ОТ ЛИЧНА ДИПЛОМАЦИЯ КЪМ РЕАЛНА ПОЛИТИКА
В миналото Тръмп неведнъж е изразявал убеждението си, че личните му отношения с Путин могат да улеснят бързото постигане на споразумение за прекратяване на военните действия. Тази стратегия, основана на индивидуална дипломация, обаче се сблъска с твърдостта на руските позиции и сложността на конфликта, който надхвърля двустранното измерение. Развитието през последните месеци показва преминаване от неформален и личен подход към по-структуриран, насочен към повторно въвеждане на институционално посредничество и участие на съюзници. Решението за отлагане на срещата на върха в Будапеща идва след период на дипломатическо напрежение, чиято кулминация беше проваленият телефонен разговор между държавния секретар Марко Рубио и руския външен министър Сергей Лавров. Неотстъпчивостта на Москва, която отхвърля идеята за незабавно прекратяване на огъня, убеди Белия дом в необходимостта от по-предпазлива позиция. Тази промяна обаче не означава отказ от целта за посредничество, а по-скоро предефиниране на сроковете и условията за постигането ѝ.
ПОСЛЕДИЦИ ЗА ЕВРОПА И ОБЛЕКЧЕНИЕ ЗА ЗАПАДНИТЕ ПАРТНЬОРИ
Отмяната на срещата на върха предизвика облекчение сред основните европейски лидери. Франция, Германия и Обединеното кралство се опасяваха, че една прибързана среща може да узакони руските позиции или да окаже ненужен натиск върху Украйна да приеме териториални отстъпки. Перспективата за споразумение, което би довело до трайна загуба на част от Донбас или Крим, беше единодушно отхвърлена от Брюксел, който продължава да подкрепя линията на украинската териториална цялост. Това европейско приспособяване отразява и подновеното лидерство на Съюза, когато става въпрос за управление на кризи. Европа, въпреки че е зависима от военната подкрепа на САЩ, се стреми да укрепи стратегическата си автономия, като координира разпределянето на замразените руски активи за финансиране на украинската отбрана. Този избор, макар и правно спорен, представлява опит за превръщане на политическата солидарност в конкретни инструменти за възпиране. В същото време източноевропейските държави – исторически по-обвързани с Вашингтон – следят отблизо колебанията в американската политика. Полша, Румъния и балтийските държави, които са силно зависими от защитата на НАТО, се опасяват, че прекалената предпазливост на Тръмп може да насърчи „замразен мир“, който да остави на Русия пространство за бъдеща агресия.
ВЪТРЕШНИЯТ БАЛАНС НА НАТО И ФАКТОРЪТ „ТРЪМП
Завръщането на Доналд Тръмп начело на Съединените щати поднови дебата за посоката на развитие на Атлантическия съюз. През последните месеци обитателят на Белия дом отново подчерта необходимостта европейските съюзници да увеличат военните си разходи, но също така изрази нееднозначни позиции относно естеството на ангажимента на САЩ в Източна Европа. Планираната среща с генералния секретар на НАТО Марк Рюте има за цел да потвърди сплотеността на Алианса, но не прикрива вътрешните напрежения. Държавите членки, които са най-близо до позициите на Тръмп, изглеждат по-склонни да подкрепят бързо решение чрез преговори. За разлика от тях, правителствата в Париж и Берлин поддържат по-твърда позиция, опасявайки се, че един преждевременен компромис ще отслаби международния ред, основан на зачитането на границите. Това разминаване във възгледите подчертава амбивалентната роля на Европейския съюз, разкъсван между необходимостта от единство и плурализма на своите национални политики. В бъдеще способността на ЕС да говори с един глас ще зависи от способността му да координира действията си с Вашингтон, без да изглежда подчинен на политическите колебания на САЩ.
УКРАЙНА МЕЖДУ НАТИСК И ДИПЛОМАТИЧЕСКА СЪПРОТИВА
Докато международната дипломация търси ново равновесие, Украйна продължава да следва стратегия на въоръжена съпротива и преговори. Президентът Володимир Зеленски, макар и да осъзнава границите на контраофанзивата, настоява за необходимостта от поддържане на военен и дипломатически натиск върху Русия. Неговите искания за модерно въоръжение, като например ракети „Томахоук“, отразяват убеждението му, че само постоянна и квалифицирана подкрепа от страна на Запада може да доведе до стабилно и ненаказателно прекратяване на огъня. От своя страна Белият дом проявява предпазливост: колебанието му при предоставянето на оръжейни системи с далечен обсег на действие показва желание да се избегне пряка ескалация с Москва. Тази предпазливост обаче рискува да бъде изтълкувана като признак на стратегическа умора и да подхрани усещането сред европейските партньори, че Америка се колебае между ролята си на гарант на сигурността и тази на нетърпелив преговарящ.
КЪМ НОВА АРХИТЕКТУРА НА ЗАПАДНАТА СИГУРНОСТ
Сегашният момент бележи преходен етап за американското лидерство в евроатлантическия контекст. Стратегията на Тръмп, която съчетава реторика и оперативна предпазливост, има за цел да потвърди централната роля на Вашингтон при вземането на решения, но и да преразпредели тежестите и отговорностите между съюзниците. Ако бъде консолидиран, този прагматичен подход може да доведе до предефиниране на НАТО като по-гъвкав съюз, основан на модулно сътрудничество, а не на автоматични ангажименти. При такъв сценарий Европейският съюз е призован да играе допълваща роля, като изгражда собствен капацитет за възпиране и координира инициативите за следвоенно възстановяване и сигурност. Бъдещето на Украйна, а заедно с това и стабилността на континента, ще зависи от способността на Съединените щати и Европа да преодолеят тактическите различия и да изработят обща визия за сигурността на континента.