
Когато европейските медии пишат за борбата на Доналд Тръмп срещу левия радикализъм в американските университети, те обикновено го правят, без да придават каквито и да било нюанси на дебата. Тръмп е представен като заплаха за демокрацията и за независимостта и свободата на американските институции.
От друга страна, университет като Харвард – където политиките на Тръмп са най-ясно изразени – е описан като смел защитник на академичната свобода. Харвард се осмелява да се изправи срещу автократичния отрицател на знанието и презрителя на науката. И затова става дума не само за академичната свобода, но и за демокрацията и либералното общество.
Утвърден принцип в западния свят е, че нашите университети не трябва да се приспособяват към властта. Изследователите в нашите университети трябва да се чувстват свободни да изследват и преподават това, което искат (поне по принцип). Свободното търсене на знания не трябва да бъде възпрепятствано от политици или от идеологическите предпочитания на политиците. Изследванията трябва да са свободни, иначе не са изследвания. Изследователите трябва да бъдат свободни изследователи, в противен случай те не са истински изследователи.
Става дума за демократичния принцип на свободата. Изследователите трябва да се осмелят да поставят под въпрос господстващия ред. Те трябва да се осмелят да поставят под въпрос приоритетите на политиците. Те трябва да се осмелят да оспорват идеите на обикновените хора за това кое е вярно и правилно. Свободните изследвания трябва да бъдат свободно търсене на знания.
Но става дума и за ефективността на изследванията. Изследванията, които искат да развият мисълта и знанието, трябва да се осмеляват да мислят нови неща, да се осмеляват да поставят под въпрос нормите и социално установените „истини“. Така научните изследвания придвижват обществото напред. Така научните изследвания изпълняват функцията си на източник на социално развитие, напредък и иновации.
Ако политическата власт се намеси в свободното търсене на знания и предписва на изследователите как да мислят и какво да правят, това ще е начин да се разруши цялата система. Автентичното търсене на знание не може да се адаптира към желанията на властта. Рационалният анализ на обществото и културата не може да бъде насилствено облечен в идеологически дрехи. Ако университетите започнат да танцуват по мелодията на властта, те ще се занимават единствено с това да потвърдят легитимността на властта. В западния свят това не може и не бива да става по този начин и затова университетът трябва да бъде свободен от политическата власт.
И тук ключовото понятие става независимост. Университетите трябва да бъдат интегрирана част от обществото, да се финансират (най-вече) с публични средства, т.е. с данъци, но същевременно да бъдат независими по отношение на политиката. По този начин университетите са в зависими отношения с обществото, когато става въпрос за финансиране и задължения за преподаване, но те трябва да бъдат напълно независими, когато става въпрос за съдържанието на научните изследвания и преподаването, което се произвежда.
Картината на научните изследвания и преподаването, която рисуваме тук, е картината, която доминира в медиите в западния свят в момента. Университетите трябва да бъдат свободни и независими. И в тази светлина Доналд Тръмп се превръща в авторитарен лидер, който застрашава свободата на университетите и мисълта.
Но дали наистина е толкова просто? Няма ли причина за подозрение, когато целият медиен естаблишмънт бяга в една и съща посока, за да предупреди за заплахата на политическата десница за демокрацията?
Истината е, че е по-скоро утопична фантазия, че университетите и висшите учебни заведения ще функционират напълно независимо от политическия и идеологическия контекст, в който работят. Също така е утопия да се смята, че университетите не могат да функционират като политически актьори. Ако изглежда, че университетите заемат позиция по политически натоварени теми по различни начини, не е ли очевидно, че те избират да действат политически? И може ли да се очаква нещо повече от често самовъзхваляващите се академици в нашите университети, отколкото те да отричат, че действат политически и че в такъв случай може да е разумно други сили в обществото да реагират на това? Ако е вярно, че образованието ни прави толкова мъдри, то със сигурност дори нашите университетски изследователи би трябвало да могат да признаят, че един университетски свят, който се превръща в политически актьор, може да очаква и да бъде третиран като такъв.
По света е известно, че в САЩ е останал силен университет. Това не е единствената преобладаваща тенденция, има и други тенденции, но е факт, че американските университети са възприели – и създали – модерен ляв начин на мислене, в който властта и йерархиите винаги трябва да бъдат поставяни под въпрос и в който Западът и западните хора винаги трябва да бъдат подозирани. Това не е нещо, което дава недвусмислена слава на американските университети.
През 1996 г. избухва т.нар. мистификация на Сокал, при която американският професор Алън Сокал публикува в американското университетско списание „Social Text“ безсмислен текст с много съмнителни твърдения и заключения. Аферата разкри как един самодоволен и изтъкнат академичен свят може да пропусне текст, пълен с необосновани твърдения и който е подправен с „постмодерен“ жаргон. Текстът беше непоследователен, некоректен и необоснован. Но той беше идеологически и модерен. Така че, когато говорим за американските университети, които се радват на такъв висок статус, е вярно и това, че по света има известно снизхождение към наивността, с която американските учени възприемат модерното френско мислене, за да създадат така наречения „постмодернизъм“.
Друг проблем е доминирането в някои теми на очевидно идеологически пристрастен метаразказ за йерархиите и господството, в който белите, западняците и мъжете са едностранно описани като несправедливи победители в системата на различията и йерархиите, а всички други категории хора са представени като жертви. Това може би се вижда най-ясно в областта на изследванията, наречена „теория на белотата“, където човек се смята за много задълбочен, когато твърди, че „белотата“ е социална норма в страните, където традиционно има предимно бели хора. (Всичко друго би било много странно.) И такъв феномен като нормата за белота също се представя като проблем, с който трябва да се борим. Нормата за белота трябва да бъде предмет на академична и политическа активност, която да освободи хората от още една норма, която управлява мисленето ни.
И като следствие от това, съществува тенденция – и тук можем да говорим за постмодернизъм – всички социални явления да се превръщат в резултат от упражняването на власт. Нациите са фиктивни понятия, основани на фалшиви идеи за хомогенност и изключване. Различията между мъжете и жените са измислени от патриархата, който иска да потисне жените. Различията между културите се основават на расистки представи за превъзходството на Запада над предполагаемо примитивните култури. Нормите се превръщат в нещо, което трябва да бъде поставено под въпрос и променено. Особено западните норми.
Когато след войната в Газа американските университети също станаха сцена на множество критични към Израел, а понякога дори антисемитски прояви, това беше потвърждение на нещо, което американската десница вече знаеше. Техните елитни университети са се превърнали в производители на крайно лява идеология.
И тогава не е съвсем неоправдано президент и администрация, които имат мандата на народа да се противопоставят на културата на будителите и да изтъкват традиционните американски ценности, да започнат да протестират. Дори и да вярваме в принципа на академичната свобода, трябва да можем да мислим, че дори и там има граници. Ако университетите бяха тръгнали в крайно дясна посока, никой нямаше да протестира, ако един президент демократ беше започнал да се противопоставя на това. В условията на демокрация властта над публичните средства в крайна сметка трябва да принадлежи на хората и техните представители. Ако властите и образователната система се движат в ясна идеологическа посока и по този начин се превръщат в политически субекти, те могат да очакват да бъдат третирани като такива.