Subscribe
Техеран, Тел Авив, Вашингтон: три столици, които от събота, 28 февруари 2026 г., живеят с календар от сирени, военни комюникета и оценки на щетите. Войната между Иран и Съединените щати с пълноценно участие на Израел вече не е хипотеза на мозъчен тръст: тя е оперативна реалност, като набезите следват един след друг, а ответните удари търсят нови пукнатини по дъгата от Персийския залив до Източното Средиземноморие.
Това е конфликт с дълбоки корени, подхранван от спиралата на ядреното досие, неуспешното възпиране, санкциите и „войната в сянка“, но за броени дни той доведе до два политически факта, които вероятно ще променят региона: началото на съвместната американско-израелска офанзива (която Вашингтон нарича операция „Епична ярост“) и най-вече смъртта на върховния лидер Али Хаменей– удар, който за Техеран е едновременно символично обезглавяване и институционална травма.
Стъпките, които доведоха до открита конфронтация
За да разберете днешния ден, трябва да прочетете какво е било преди това. Този конфликт не се роди за 48 часа: той е резултат от години на управлявана ескалация, която вече не е управлявана. От една страна, Съединените щати и Израел постепенно повишиха нивото на тревога по отношение на иранската програма и на мрежата от милиции и проксита, разглеждани като „въоръжена ръка“ на Техеран; от друга страна, Иран отстояваше правото си на самозащита, тълкувайки санкциите и тайните операции като необявена война. През последните месеци дипломацията приличаше на набор: срещи, посредничество, принципни изявления. Но резултатът беше взаимно втвърдяване. Повратният момент настъпи, когато Вашингтон и Йерусалим решиха, че прозорецът за възпиране се затваря и че единственият начин да го отворят отново е мащабна операция – бърза, зрелищна, „образцова“. И така, на 28 февруари започнаха първите удари.
От 28 февруари до днес: хроника на разширяващата се война
Нощта на 28 февруари поставя началото на цикъл, който продължава и до днес: вълни от набези, ирански отговор, нови вълни. Международни източници описват множество удари по военни и инфраструктурни цели, като се редуват високопрецизни операции с наситени атаки с използване на безпилотни самолети и ракети. Военното измерение е само една част от историята. Другото, по-дълбоко измерение, е политическо: офанзивата веднага беше разчетена – и отчасти заявена – като действие, целящо не само да влоши военните способности, но и да тласне Иран към смяна на властта. Именно тук войната се слива с посланията на Тръмп: послание към режима и най-вече пряко послание към иранския народ.
Думите на Тръмп: „военна операция“ и призив за бунт
Във видеоклипа, в който обявява началото на „основните бойни операции“, Доналд Тръмп представя разказа в две насоки.
Стратегическо направление: операцията е представена като необходима, за да се попречи на Иран да укрепи способностите си, считани за неприемливи от Вашингтон (ядрени и ракетни), и като отговор на заплаха, която – според американската версия – вече не може да бъде овладяна само чрез дипломация.
Политическият път: Тръмп говори за Иран не само като за „външен враг“, но и като за общество, което – според него – може и трябва да свали религиозното ръководство. Това е най-противоречивата част от речта, тъй като измества имплицитната цел от възпиране и сигурност към промяна на режима.
В общи линии Тръмп призовава иранците да се възползват от момента: структурата на властта е поразена, ръководството се колебае, сега е моментът за вътрешен обрат. Но има едно изречение, което се превърна в опорна точка на посланието и трябва да бъде цитирано дословно, защото то определя американската политическа линия за това какво следва: „Сега е моментът да поемете контрола над съдбата си и да разгърнете проспериращото и славно бъдеще, което е близо до вас.“
Смъртта на Хаменей: кратер в сърцето на Ислямската република
Ако нападението от 28 февруари е военният прелом, то смъртта на Али Хаменей е историческият прелом. Реконструкциите съвпадат: върховният лидер е убит в ранните етапи на кампанията за нанасяне на удари. За Техеран това е удар от почти „конституционна“ величина: Ислямската република е система с институции, да, но и с ръководство, което на практика представлява приемственост, легитимация и дисциплина над апарата.
Това не означава автоматично срив. То означава вакуум. А вакуумът в един секюритизиран режим се запълва от най-силните апарати. Именно тук се появява Пасдаран (КСИР), централната структура на вътрешната и външната проекция на властта на режима: не просто „охрана“, а военно-политически гръбнак с икономически мрежи, разузнаване, териториален контрол – и най-вече оръжие.
Един Иран, разделен на три части: празнуване в чужбина, мълчание у дома, войнстващ траур
Реакцията на смъртта на Хаменей постави на сцената три различни Иран.
Първо Иран: диаспората и външната опозиция. Извън страната, в иранските общности в Европа и Америка, някои празнуват. За мнозина Хаменей е символ на десетилетия репресии и на теократична власт, която се възприема като нелегитимна. Снимките на тостове и знамена отпреди революцията, усилени в социалните медии, разказват за едно желание: че това може би е началото на края.
Втори Иран: страната, която мълчи. Вътре в Иран картината е по-непрозрачна. Мълчанието не е съгласие – то е страх. Страх от отмъщение, страх от идентифициране, страх, че всяка дума се превръща в доказателство. В условията на война, която е в ход, и при повишена готовност на апаратите, предпазливостта може да се превърне в единствената форма на оцеляване.
Трети Иран: улицата на режима. Тя съществува и е видима. Имаше демонстрации на скръб и гняв, мобилизации в подкрепа на режима, отчаяние от смъртта на лидера, призиви за отмъщение. Част от страната – войнствена, идеологическа, често вградена в религиозни мрежи и мрежи за сигурност – реагира така, както би реагирала една обсадена система: като свива редиците си и изисква твърдост.
Това триединство е ключът към разчитането на започващата фаза: Иран не е единен блок. Той е мозайка, в която мнозинството може да е враждебно настроено към режима, но въоръженото малцинство все още може да наложи своята линия.
Политическият факт, който никой не може да избегне: мнозинството е против режима, но властта е въоръжена
Твърдението, че „много иранци са против режима на аятоласите“, не е прибързано: това е доказателство, натрупано през годините на протести и репресии. Но превръщането на това доказателство в заключение („следователно режимът ще падне незабавно“) е логически скок, който Тръмп – от политическа гледна точка – насърчава, докато реалността на място го прави малко вероятен.
Защото Ислямската република не оцелява само благодарение на съгласието: тя оцелява благодарение на организираната принуда. Пасдаранът не е декоративна структура; той е оста, около която се въртят вътрешната сигурност, социалният контрол, управлението на инакомислието и реакцията при кризи. И те са въоръжени. Да си представим незабавна смяна на режима, без допълнителни фактори – масови дезертьорства, решителни разломи в апарата или далеч по-тежко външно участие – е изключително сложно.
С други думи: призивът за бунт може да бъде ефективен лозунг, но не е достатъчен, за да се разруши апарат с оръжия, командни вериги и култура на оцеляване.
Фронтът се премества в Средиземно море: дронът в британската база в Кипър
Най-прекият сигнал за Европа – и не само за Лондон – идва от Кипър. В нощта между 1 и 2 март безпилотен самолет е ударил базата на RAF в Акротири, като според първоначалните данни е причинил ограничени щети и не е дал жертви. Източниците и анализите сочат самолет от типа Shahed и Хизбула като възможен оперативен канал – т.е. иранско пълномощно.
Става дума не само за материални щети. Въпросът е в географията: за първи път в тази криза е засегната част от западната позиция в Източното Средиземноморие. А британската реакция – оценка на нови военноморски средства и засилена защита срещу дронове – подсказва, че на това не се гледа като на изолиран инцидент, а като на повтаряща се заплаха.
„Днес“ не е епилог: все още е пълна ескалация
От 3 март 2026 г. операциите продължават. Източниците описват конфликт, който може да продължи седмици и който рискува да предизвика ответни действия дори извън традиционния театър, особено в киберпространството и чрез прокси мрежи.
И точно тук смъртта на Хаменей се превръща в двоен взривател: вътре в Иран тя може да доведе до борба за наследство, а навън може да ускори отмъщението. В оценката на САЩ се посочва рискът от нови действия на Иран и неговите съюзници, като вниманието на службата за вътрешна сигурност е насочено и към възможна дейност в цифровата област.
Къде е Европа? И най-вече: каква иска да бъде?
В този момент въпросът не е риторично упражнение – той е геополитическа констатация на факт. Какво прави тя – конкретно – за да окаже въздействие? Каква роля иска да играе в един конфликт, който засяга енергийната сигурност, маршрутите, риска от тероризъм, миграцията и дори британските бази в Средиземно море?
Засега траекторията на Европа изглежда като обичайната: изявления, призиви за деескалация, комюникета, позоваващи се на международното право. Всичко това е необходимо, разбира се. Но недостатъчни, ако конфликтът се ожесточи в дълга война, способна да преначертае регионалните баланси и да въвлече Запада в сезон на дифузни ответни действия. Липсата на Европа не е само военна (и би било наивно да се мисли, че ЕС може да действа като Вашингтон). Това е стратегическо отсъствие: неспособността да се превърнат общите интереси в обща линия, а общата линия – в политически лост.
Междувременно историята се развива бързо: Тръмп говори на иранците така, сякаш властта вече е на ръба; Иран се разделя на тези, които празнуват, тези, които мълчат от страх, и тези, които скърбят и се мобилизират в подкрепа на режима; Пасдаран остава въоръжената опора; а конфликтът показва, че никоя регионална граница не е наистина непробиваема. Ако залогът е сигурността на Средиземноморието и стабилността на Близкия изток, тогава Европа ще трябва да реши дали иска да остане „отговорен зрител“, или най-накрая да се превърне в действащо лице. Защото едно е сигурно: в тази война този, който остане на прозореца, не остава неутрален. Той остава без значение.