Нови пукнатини в забраната за използване на ядрена енергия в Ирландия

В ирландския парламент (Dáil), където толкова много дебати се превръщат в ритуално повтаряне на догмите на „Зеления пакт“, изглежда, че се заражда тиха революция.

Членът на управляващата партия „Фиана Фейл“, депутатът Джеймс О’Конър, заяви, че ще внесе законопроекта за регулиране на електроенергията (отмяна на забраните за ядрен разпад) от 2026 г.

Този скромен, но наистина исторически законодателен акт има за цел да отмени пълната забрана върху ядрения разпад, която десетилетия наред парализираше ирландската енергийна политика.

Законопроектът ще бъде обсъден през следващите месеци, а самото му съществуване е знак за нещо съществено, а именно, че след години на самоналожена изолация от една от най-чистите и най-надеждни форми на базова електроенергия на планетата, Ирландия най-накрая дава признаци, че започва да осъзнава реалността.

Контрастът с недалечното минало едва ли би могъл да бъде по-рязък. Само преди няколко години, в края на 2021 г., когато независимата депутатка Карол Нолан попита правителството дали има планове да преразгледа забраната за ядрена енергия или да внесе промени в Закона за регулиране на електроенергията от 1999 г., официалният отговор беше лаконичен и безкомпромисен.

„Електроцентралите с ядрено гориво са забранени в Ирландия“, заяви министърът от партията на Зелените Еамон Райън, като за всеки случай добави, че правителството няма никакви планове да преразгледа тази забрана или да проучи възможностите за развитие на ядрената енергетика. Райън вече не е част от ирландската политика, за облекчение на мнозина, и изглежда, че същото важи и за неговия стил на рефлекторна опозиция срещу всичко, освен вятърни мелници и сандъчета за маруля, които могат да се държат на прозорците на ирландските домакинства. Последните са вече прочут пример за Райъновия вид на откъснатост от реалността, сякаш е от друг свят.

По-конкретно, отговорът му отразяваше утвърдената идеологическа позиция, която доминираше в изготвянето на политиките в Ирландия, откакто забраната беше за първи път заложена в закона в края на 90-те години.

Тогава, на фона на продължаващите опасения сред обществото, предизвикани от катастрофата в Чернобил, и на неуморната кампания на антиядрените сили, коалицията между „Прогресивни демократи“ и „Фиана Фейл“ избра пътя на най-малкото съпротивление.

Те заложиха в закона забрана, която отличаваше Ирландия от почти всяка друга развита европейска държава.

Докато Франция изгради ядрен парк, който захранва икономиката ѝ и изнася излишната електроенергия, а Швеция и Финландия инвестираха значителни средства в ядреното делене с цел стабилно снабдяване с нисковъглеродна енергия, Ирландия избра законово наложено самоограничение.

Резултатът беше енергийна политика, застинала във времето, откъсната от инженерната реалност и все по-отдалечена от икономическите нужди.

Днес тази твърда позиция вече не е толкова непоколебима. През май министър-председателят Мишел Мартин заяви публично, че е отворен към идеята за ядрената енергия (въпреки че две седмици по-рано в Дъйл беше дал да се разбере, че е против нея).

Високопоставени правителствени фигури, сред които заместник-премиерът Саймън Харис и други представители на коалицията, също изразиха готовност да разгледат сериозно тази технология. Според съобщенията министърът на енергетиката Дара О’Брайън е настроен благосклонно към нея.

Законопроектът на О’Конър, който би внесъл изменения в Закона от 1999 г., за да разреши изграждането и експлоатацията на ядрени електроцентрали, вече не е самотен глас в пустинята.

Това става ясно на фона на факта, че цените на електроенергията в Ирландия упорито се задържат сред най-високите в развитите страни.

Толкова широко прокламираната програма за офшорни вятърни паркове, която отдавна се представя като единствения път към зелено бъдеще, продължава да не постига поставените цели. Забавянията в планирането, пречките при свързването с електропреносната мрежа и присъщата на това производство на електроенергия, зависещо от метеорологичните условия, прекъсваемост разкриха ограниченията на подхода, основан изцяло на възобновяеми енергийни източници.

Ядрената енергетика, от друга страна, предлага точно това, от което ирландската електроенергийна мрежа се нуждае отчаяно, а именно – електроенергия с голям капацитет и почти нулеви емисии, която се произвежда денонощно, без да зависи от скоростта на вятъра или броя часове слънчева светлина.

Разбира се, иронично е, че ирландските политици с удоволствие внасяха електроенергия от ядрени централи чрез междусистемни връзки, докато забраняваха нейното производство в страната — лицемерие, което беше толкова очевидно, колкото и неустойчиво.

В този смисъл отговорът на Дъйл от 2021 г. не беше резултат от подробен анализ на разходите и ползите или от актуализирана оценка на риска; той представляваше механично повтаряне на отдавна установено табу.

Групата на ECR, разбира се, отдавна признава ядрената енергия като незаменима част от всяка сериозна стратегия за декарбонизация.

Вместо да я разглежда като проблематичен или временен вариант, групата ECR всъщност последователно е застъпвала тезата, че ядрената енергетика трябва да бъде централен стълб наред с другите нисковъглеродни източници.

През 2022 г., когато Европейската комисия предприе важната стъпка да включи ядрената енергетика в таксономията на ЕС за устойчиви дейности, координаторът на групата ECR в Комисията по околната среда, Александър Вондра, приветства тази мярка.

Той отбеляза, че газът и ядрената енергия са част от решението, като подчерта, че едва преди две години думата „ядрена“ се е възприемала почти като ругателство в определени кръгове в ЕС.

Координаторът на бюджетната комисия на ECR Богдан Рзонца подкрепи това, като подчерта, че газовият и ядреният сектор могат да осигурят бързо намаляване на емисиите, ако им бъде предоставен подходящ достъп до капиталовите пазари.

Тази позиция е определила подхода на ECR, който като цяло отхвърля изкуствената дискриминация срещу доказани технологии в името на тесни идеологически цели.

По-скорошните изявления на ECR повториха тази позиция с още по-голяма настойчивост. През цялата 2025 г. и в началото на 2026 г. групата говореше за ядрен ренесанс, който набира сила в различни части на Европа. Тя подчерта промените в политиката на страни като Белгия, където бяха взети решения за удължаване на експлоатационния срок на реакторите с оглед на енергийната сигурност и достъпността на цените, а групата също така предупреди за стратегическата грешка да се залага изцяло на непостоянните възобновяеми енергийни източници, като същевременно се пренебрегват регулируемите нисковъглеродни мощности.

Разбира се, опозицията продължава да изразява категоричното си несъгласие. Представители на Партията на зелените отхвърлиха законопроекта на О’Конър като опит да се отклони вниманието от приоритета, който представлява вятърната енергия в открито море. Те предупреждават, че ядрената енергия ще се окаже изключително скъпа и няма да осигури по-евтина електроенергия за потребителите поне петнадесет години.

Такива аргументи, които повтарят добре познати клишета, заслужават по-внимателен анализ. Например, днес е широко признато, че макар традиционните ядрени електроцентрали с голям мащаб да изискват значителни първоначални капиталови разходи, съвременните проекти, и по-специално малките модулни реактори, са разработени именно с цел да отговорят на това предизвикателство.

Също така е безспорно установено, че разходите за целия жизнен цикъл на ядрената енергетика, измерени от гледна точка на надеждността на производството и стабилността на системата, се сравняват благоприятно с необходимостта от мащабни резервни мощности, укрепване на електропреносната мрежа и съоръжения за съхранение, които изисква една система с висок дял на възобновяеми енергийни източници.

Страните, които преди десетилетия заложиха на ядрената енергетика, като например Франция, където делът на ядрената електроенергия надхвърля 70 %, се радват на по-ниски емисии, по-голяма сигурност на доставките и възможност за износ на електроенергия.

Финландия (която О’Конър често цитира) успешно е разширила производствения си капацитет в Олкилуото, което показва какво може да се постигне, когато инженерният прагматизъм надделее над политическите страхове.

За разлика от това, бързото преустановяване на ядрената енергетика в Германия, съчетано с увеличеното използване на въглища и предишната зависимост от руския газ, представлява сурово предупреждение за това докъде може да доведе догматичната енергийна политика.

Групата на ЕКР неведнъж е обръщала внимание на тези изводи, като твърди, че обсесията на „Зеления пакт“ по отношение на възобновяемите енергийни източници е наложила ненужни тежести върху промишлеността, е повишила разходите за гражданите и е ускорила деиндустриализацията на целия континент.

Ирландия в момента се намира на истински кръстопът. Законопроектът на О’Конър не претендира да бъде изчерпателно решение сам по себе си, но премахва правна пречка, която отдавна възпрепятстваше рационалния дебат. Чрез отмяната на законовата забрана той отваря вратата за сериозно обсъждане на ядрените варианти – от малки модулни реактори (SMR), подходящи за по-малки електроенергийни мрежи, до дългосрочни проекти в голям мащаб.

Дошло е времето да оставим догмите настрана. Ако законопроектът бъде приет, дори и само за да стимулира всеобхватен и основан на факти национален дебат, това ще представлява значителна крачка напред. В този смисъл новопоявилата се отвореност на Ирландия по отношение на ядрената енергетика предлага шанс да се приведе вътрешната политика в съответствие както с най-добрите европейски практики, така и с реалността на място. Тази възможност трябва да бъде използвана спешно.