Subscribe
Мнозина консерватори обвиняват либералите и марксистите, че изграждат аргументацията си въз основа на опростени, недвусмислени принципи. Либералите може да говорят за „откритост“ или „свобода“, сякаш това са абсолютни ценности, които никога не изискват компромис. Марксистите (включително социалдемократите) може да говорят за „справедливост“ и „равенство“, сякаш тези понятия сами по себе си са напълно безпроблемни.
Консерваторите изглеждат по-уверени в справянето с компромисите, преговорите и устойчивите решения. Откритостта и свободата са ценни, но същото важи и за традициите и стабилната власт. Справедливостта и равенството са желателни, но обществото трябва да приеме и факта, че на някои хора ще им се води по-добре в живота, отколкото на други. Справедливостта и равенството не трябва да се превръщат в принуда и диктатура.
Едноизмерното мислене е лесна мишена за критика. Въпреки това, двуизмерното мислене също може да ни заблуди. Ако, например, човек счете либералния акцент върху отвореността за проблематичен, твърде лесно е да се отклони към противоположния лагер — и изведнъж да се окаже, че защитава затвореността и изолацията. Освен това лесно може да бъдеш възприет от другите като застъпник на такава затвореност и изолация. Това е проклятието на двуизмерното мислене: то има склонност да създава и да поддържа поляризация, при която два на пръв поглед несъвместими принципа стоят в опозиция един на друг. Политическите противници тогава неизменно се обвиняват взаимно, че довеждат съответните си принципи – като например отвореност срещу затвореност – до абсурдна крайност.
Всъщност значителна част от нашия политически дискурс се основава на дихотомии между несъвместими принципи или, най-малко, на две противоположни, крайни позиции. Става дума за имиграция или неимиграция. Отвореност или затвореност. Развитие или опазване. Промяна или постоянство. Превъоръжаване или разоръжаване. Високи данъци или ниски данъци.
Проблемът с подобни дихотомии е, че те често ни пречат да видим, че политиката често се движи по цял спектър. Не винаги трябва да избираме между масова имиграция и пълна липса на имиграция, или между високи и ниски данъци. Можем да търсим златната среда – като допускаме известно ниво на имиграция, стига тя да бъде контролирана или ограничена. Можем да вярваме в едно отворено общество и един отворен свят, без да се отказваме от контрола върху границите си. Можем да се стремим към генериране на значителни данъчни постъпления, без да позволяваме данъчната тежест да задуши предприемачеството и икономическия растеж.
Именно тук консервативното мислене би трябвало да блесне в най-добрата си светлина. Мнозина твърдят, че да си консервативен означава, по същество, способността да се правят премерени компромиси – да се намери „златната среда“ (Aurea mediocritas) между две крайности и да се стигне до устойчиво решение, което балансира противоречащите си интереси.
В този контекст често се цитира Аристотел. В своето прочуто произведение „Никомахова етика“ той защитава принципа на златната среда. Щастието и хармонията се постигат най-лесно, когато избягваме крайностите и вместо това се стремим към това, което е разумно, добро и устойчиво — качества, които винаги могат да бъдат открити някъде по спектъра между два на пръв поглед противоположни принципа.
С парите, например, не трябва да се борави нито с алчност, нито с разточителство. Именно балансираното използване на парите се оказва устойчиво в дългосрочен план. Разточителството води до разруха, както и упоритата скъперничество. Алчният човек може да притежава богатство, но не извлича никаква радост от него. В известната пиеса „Скъперникът“ на френския комедиен драматург Молиер парите на скъперника се превръщат в източник на тревога и притеснение, а не в източник на радост и сигурност.
По същия начин отношенията с приятелите не трябва да се характеризират единствено с подчинение или, напротив, с нежелание за компромис. Човек с добри намерения трябва също така да поставя граници и да е способен да се грижи за собствените си нужди.
Политическите дискусии често зациклят в на пръв поглед неразрешими дихотомии. Или имаме високи данъци, или ниски. Или предаваме цялата власт на ЕС – за сметка на националните държави – или не предаваме нищо. Или имаме отворени граници с масова имиграция, или затваряме границите на ЕС и не допускаме никаква имиграция.
Въпреки това, когато се включваме в подобни дискусии, трябва да използваме скали или степени. По този начин тези дебати биха станали много по-плодотворни, а насочването на политиката към практични решения би било значително по-лесно. Едноизмерните принципи рядко ни водят в правилната посока – както и двуизмерните дихотомии (като „ред срещу хаос“). Едва когато редът и хаосът, отвореността и границите, както и традицията и промяната намерят място в нашето политическо мислене, ще можем наистина да се справим с реалността, докато се ориентираме в нея.