Subscribe
Испания изпада в така наречената от демографите демографска зима: продължителен срив на раждаемостта, който променя икономиката, социалната структура и усещането за приемственост. Последните данни на Националния статистически институт (INE) рисуват мрачна картина: през 2024 г. в Испания ще бъдат регистрирани едва 322 000 раждания, което е най-ниският брой от началото на записите. Коефициентът на плодовитост е спаднал до 1,19 деца на жена, което е далеч под прага на заместване от 2,1 и е сред най-ниските в Европа.
Същевременно продължителността на живота продължава да нараства – сега тя е 83,3 години, което е една от най-високите стойности в световен мащаб – и създава общество, което не само се свива, но и бързо застарява. Според прогнозите на Евростат до 2050 г. почти четирима от всеки десет испанци ще бъдат на възраст над 65 години. Икономическите последици са непосредствени и тежки: по-малкото работници трябва да издържат повече пенсионери, което ще натовари пенсионната система, здравеопазването и публичните финанси.
Изчезващото семейство
Зад тези цифри се крие тиха социална революция. Броят на сключените бракове е спаднал с повече от 50 % от 80-те години на миналия век, а средната възраст на майките, които раждат за първи път, е 32,1 години – най-високата в Европейския съюз. Всяко десето бебе в Испания е родено от майка над 40 години, а всяка четвърта бременност завършва с аборт.
Резултатът е видим в състава на испанските домакинства. Само 25 % от домакинствата вече включват деца под 18 години, докато преди десет години те са били 30 %. Три четвърти от домакинствата се състоят изключително от възрастни, което отразява не само по-малкия брой раждания, но и фрагментацията на традиционните семейни мрежи. По данни на Евростат 29 % от всички домакинства в Испания вече са едночленни – рекордно ниво, което е свързано с нарастващите нива на самота и проблеми с психичното здраве.
Експертите предупреждават, че ерозията на семейния живот е станала самоподдържаща се: колкото по-малко деца има, толкова по-малко бъдещи родители ще има една нация. Усещането за семейна приемственост – баби и дядовци, братовчеди, чичовци – намалява, което води до все по-изолиран социален пейзаж.
Илюзията за имиграцията
На пръв поглед изглежда, че имиграцията е в противовес на тези тенденции. В момента в Испания живеят над девет милиона жители, родени в чужбина, а като се включат и техните деца, родени в Испания, имигрантите от първо и второ поколение съставляват около 23 % от общото население. От 2015 г. насам Испания се е сдобила с нетни 3,6 млн. мигранти, предимно от Латинска Америка, Северна Африка и Източна Европа.
През 2023 г. 31% от новородените ще са с майка, родена в чужбина, а повече от една трета ще имат поне един родител, роден в чужбина. В Каталуния този процент надхвърля 50 %. Имиграцията се е превърнала в единствения източник на прираст на населението в страна, в която естественият прираст (раждания минус смъртни случаи) вече трайно е отрицателен.
Въпреки това експертите предупреждават, че това не е дългосрочно решение. Имигрантите са склонни да възприемат моделите на раждаемост на приемащата страна в рамките на едно поколение и новодошлите в Испания не правят изключение. Второто поколение – тези, които са родени и получили образование в Испания – показва раждаемост, сходна с тази на местните испанци. Освен това мащабният приток на хора оказва все по-голям натиск върху жилищните, образователните и здравните системи, които вече са натоварени от застаряващото местно население.
Равнището на безработица в Испания продължава да е над 11%, като над четири милиона души са безработни или непълноценно заети. В същото време търсенето на нискоквалифицирана работна ръка привлече стотици хиляди мигранти, много от които се борят с ограничената си квалификация и с предизвикателствата на интеграцията. Резултатът е парадокс: висока безработица, съжителстваща с бърз приток на население, пораждаща социално и фискално напрежение, с което все още не се е справила нито една правителствена политика.
Икономическата цена на упадъка
Демографското свиване не е просто социално предизвикателство – то е и макроикономическа заплаха. По-малкият брой работници означава по-ниска производителност, по-бавен растеж и по-тежко данъчно бреме за намаляващата средна класа. По оценки на Испанската централна банка, ако тенденциите в раждаемостта не се променят, до 2050 г. населението в трудоспособна възраст в страната ще намалее с шест милиона души.
Пенсионната система, която и без това е с постоянен дефицит, е изправена пред риск от неплатежоспособност, тъй като коефициентът на зависимост се влошава. През 1980 г. на всеки пенсионер са се падали по петима работещи, днес те са само двама, а в средата на века ще бъдат едва 1,3. В същото време разходите за здравеопазване, които вече представляват 10 % от БВП, продължават да нарастват, тъй като застаряващото население се нуждае от хронични грижи.
„Испания застарява в стагнация“, предупреждава неотдавнашен доклад на CEU-CEFAS, в който се отбелязва, че всяка година ражданията намаляват едновременно с рекорден публичен дълг и нарастващи социални разходи. Заключението на доклада е, че ситуацията е „структурно неустойчива, освен ако страната не преоткрие социалната стойност на семейството и родителството“.
Културни корени на кризата
Въпреки че икономическият натиск – високи разходи за жилище, нестабилна заетост и ограничени възможности за грижи за деца – възпира много млади испанци да имат деца, кризата е по-дълбока от материалните ограничения. Тя е и културна.
В постиндустриалните общества индивидуализмът и секуларизацията са подкопали традиционните мотиви за семеен живот. В Испания, някога една от най-католическите страни в Европа, се наблюдава масово разединение: едва 18 % от испанците на възраст под 35 години вече се определят като практикуващи католици. С упадъка на религиозните вярвания идва и упадъкът на институциите – брак, родителство и общност – които разчитат на споделено морално значение.
Социолозите наричат това „постсемейно общество“: общество, в което личната свобода и професионалната мобилност са по-важни от приемствеността и грижата. Последиците са незабележими, но дълбоки. Когато семейството е сведено до начин на живот, а не до призвание, колективният инстинкт за възпроизводство отслабва. Децата се превръщат в бреме, а не в благословия, а бъдещето – в риск, а не в надежда.
Политика без визия
Следващите испански правителства реагират бавно. Въпреки предупрежденията, отправени в продължение на години, семейната политика остава разпокъсана и недостатъчно финансирана. Публичните разходи за семейни обезщетения представляват едва 1,3 % от БВП, което е по-малко от половината от средното за ЕС. Данъчните облекчения за деца са минимални, наличието на детски заведения остава ограничено, а политиките за родителски отпуск изостават от тези в Северна Европа.
Малкото приети мерки, като например скромните „детски надбавки“ за семействата с ниски доходи, не са насочени към структурните демотивиращи фактори, с които се сблъскват двойките от средната класа. Цените на жилищата, особено в Мадрид и Барселона, са непосилни: през 2025 г. средната цена на квадратен метър надхвърли 3 200 евро, докато заплатите са в застой. За много млади хора създаването на семейство е финансово невъзможно преди средата на тридесетте години, когато раждаемостта започва рязко да спада.
Пътят напред
Някои европейски страни започват да обръщат тенденцията. Франция и Унгария например въведоха агресивни политики в подкрепа на семейството, съчетаващи данъчни облекчения, субсидирани грижи за деца и жилищни стимули. Коефициентът на раждаемост във Франция, макар и да намалява, остава около 1,8, най-високият в ЕС. В Унгария от 2010 г. насам се наблюдава скромно повишаване на раждаемостта, след като данъчните облекчения и опрощаването на ипотеки бяха обвързани с раждането на деца.
Испания все още не е последвала този пример. За целта ще е необходима не само финансова реформа, но и културна преориентация. Семейната политика трябва да се третира като изграждане на нацията, а не като нишова тема на благосъстоянието. Данъците и публичните разходи трябва да възнаграждават домакинствата, които инвестират в бъдещето на страната чрез родителството, а училищата и медиите трябва да възстановят престижа на семейния живот и моралния език на ангажираността.
От съществено значение е и устойчива имиграционна рамка – такава, която дава приоритет на интеграцията, гражданското образование и езиковата компетентност, а не приема, че заместването на населението може да замени обновяването.
Въпрос на приемственост
Демографската зима не е съдба, но е предупреждение. Испания е преживяла войни, бедност и политически катаклизми, но никога досега не е била изправена пред тихата заплаха от изчезване на населението. Люлката се изпразва, класните стаи са полупълни, пенсионните служби са препълнени.
Ако нацията, която някога е населила Америка и евангелизирала света, не може да се засели отново, загубата ще бъде не само демографска, но и цивилизационна. Предизвикателството сега е не просто да оцелеем, а да си спомним защо оцеляването е важно.