Subscribe
Резолюция, която предефинира условията
На 31 октомври 2025 г. Съветът за сигурност на ООН одобри Резолюция 2797, с която се удължава мандатът на Мисията на ООН за референдума в Западна Сахара (MINURSO) до октомври 2026 г. Единадесет членове подкрепиха предложението, а Китай, Русия и Пакистан се въздържаха; Алжир, в съответствие с досегашното си поведение, отказа да участва.
Истинското значение на обновяването не се крие в неговия процедурен характер, а в политическата му насоченост. Изготвена от Съединените щати, резолюцията потвърждава Инициативата за автономия на Мароко като основна рамка за бъдещи преговори – косвено отклонение от дългогодишния акцент на ООН върху референдума за самоопределение.
За Мароко този резултат представлява консолидирана дипломатическа победа. Крал Мохамед VI го приветства като „отваряне на нова глава“ в укрепването на мароканския суверенитет над територията. Решението увенчава стратегически процес, започнал пет години по-рано, когато бившият президент Доналд Тръмп призна суверенитета на Мароко в замяна на нормализиране на отношенията с Израел. Оттогава големите западни столици – от Париж и Лондон до Берлин и Мадрид – постепенно приеха плана за автономия като най-работещия път към стабилност. Това, което някога беше конфликт, свързан с независимостта, до голяма степен се превърна в дебат за управлението в рамките на мароканския суверенитет.
От водещата роля на Вашингтон до приспособяването на Европа
Неотдавнашните изявления на държавния секретар на САЩ Марко Рубио потвърждават, че Вашингтон разглежда предложението на Мароко като единствения надежден път към трайно решение. Скоро го последва и Лондон, който го определи като „реалистична и прагматична основа за мир“. Това трансатлантическо сближаване преначерта геополитическата карта на Магреба: Сега Мароко е основният партньор на Запада в регион с нарастваща нестабилност, ценен заради сътрудничеството си в борбата с тероризма, управлението на миграцията и енергийната свързаност. Междувременно Алжир се ориентира още повече към Москва, Пекин и Техеран – добавяйки още един пласт идеологическо напрежение към и без това сложното съперничество.
В този променящ се пейзаж позицията на Испания остава несигурна. Някогашна колониална сила, която все още се счита за административен орган съгласно международното право, Мадрид все още не е формулирала последователна дългосрочна стратегия за южните съседи. Решението на министър-председателя Педро Санчес от 2022 г. да подкрепи плана за автономия на Рабат – съобщено лично на крал Мохамед VI – прекъсна десетилетията на предпазлив неутралитет. То осигури краткосрочна стабилност в двустранните отношения, особено по отношение на миграцията, но отслаби влиянието на Испания в по-широкото регионално уравнение. Незначителната реакция на правителството на продължаващите хуманитарни и правозащитни въпроси в Западна Сахара засили усещането, че испанската дипломация се ръководи по-скоро от тактическа необходимост, отколкото от стратегически замисъл.
Следващата глава на Испания в Магреб
Следващите парламентарни избори в Испания, които се очакват през 2027 г., вероятно ще приключат мандата на Санчес. Социологическите проучвания сочат парламентарно мнозинство за дясноцентристките Partido Popular и Vox, което открива възможност за нова политическа посока. И все пак остава открит въпросът дали едно такова правителство ще промени политиката на Испания в Магреб.
Бъдещата администрация ще бъде изправена пред деликатно наследство: Испания официално одобри рамката на мароканската автономия, Европейският съюз все повече се сближава с тази позиция, а американското влияние се подновява при втората администрация на Тръмп. Малко вероятно е Vox да оспори позицията на Вашингтон, особено докато Тръмп остава на поста си. Истинското изпитание ще се падне на Народната партия – дали ще може да определи политика, която да утвърждава интересите на Испания, като същевременно се ангажира конструктивно с Мароко и Алжир.
Предизвикателството пред Испания е свързано не толкова с избора на съюзници, колкото с възвръщането на усещането за посока. Нейното отношение към въпроса за Сахара твърде често беше реактивно, без яснота и последователност, каквито се очакват от една средиземноморска сила. И все пак този въпрос засяга жизненоважни измерения на националната стратегия: енергийните маршрути, управлението на границите и надеждността на международния глас на Испания. Бъдещото правителство има възможност да възстанови последователността на своята дипломация – да балансира между реализма и принципите и да гарантира, че Испания отново ще действа, а не само ще реагира в южното си съседство.
Половин век след „Зеления марш“ Западна Сахара продължава да бъде както хуманитарен проблем, така и геополитическо изпитание. За Испания тя може да се превърне в мястото, където започва да се формира ново усещане за цел във външната политика.