Subscribe
Сила ли е да не се страхуваш? Сила ли е да не се спъваме от религията, традициите и вярата в авторитети? Да, понякога може да бъде. Дори консервативните хора трябва да могат да признаят това. Безстрашието може да е добро. Свободата може да бъде добра. Далновидното мислене може да бъде добро. Но всичко това може да бъде и проблематично.
На културната карта, изготвена от изследователската мрежа World Values Survey, в горния десен ъгъл на картата се намира културната сфера, наречена „Протестантска Европа“. Швеция, Норвегия, Исландия, Финландия, Дания, Нидерландия, Швейцария и Германия са включени в европейската протестантска културна сфера. Великобритания попада в сферата, наречена „англоговорящи страни“, и е най-близо до по-крайната протестантска Европа. Австрия се намира точно от другата страна в сферата, наречена „католическа Европа“, и в която откриваме и големи държави от ЕС като Франция, Испания, Италия и Полша.
И ако разгледаме как различните страни в културната сфера на протестантска Европа се нареждат една спрямо друга, ще видим, че Швеция е страната, която се оказва най-отдалечена вдясно. Ето защо Швеция, страна, която мнозина смятат за пионер на светските ценности, индивидуализма и вярата в рационалността, е страна, която се откроява. Вярно е, че другите скандинавски страни се нареждат доста близо, но все пак е факт, че Швеция се откроява.
Културната карта е диаграма. По вертикалната ос y се измерва отношението към традиционализма спрямо рационалността и свободата. Държавите, които са ниско на картата и следователно ниско на скалата, където вярата в традициите дава ниска стойност, а вярата в чистата рационалност – висока стойност, са следователно държави, в които религията, авторитетите и историята играят голяма роля в обществото като цяло. По тази скала страните от конфуцианската културна сфера се нареждат по-високо от страните, които са част от европейската протестантска сфера. Така за Япония и Южна Корея се казва, че са стигнали по-далеч от Швеция и Германия, когато става въпрос за освобождаване например на политическите решения от вярата в авторитети и лоялността към традициите.
Хоризонталната ос х измерва отношението, което имаме като индивиди към собствения си индивидуален живот. Дали се фокусираме върху оцеляването или върху себереализацията? Ако живеем, за да оцелеем, ще бъдем предпазливи, ще се адаптираме към нормите, ще се предпазваме от опасности, ще се отнасяме скептично към промени, чиито последици не можем да предвидим. Също така няма да ни остане много енергия, за да се превърнем в нещо, което искаме да реализираме. Нямаме голямо доверие в живота. Съществуването е опасно и трябва да сме нащрек срещу всичко, което застрашава сигурността ни. Ако, от друга страна, се съсредоточим върху самореализацията, ще отделяме енергия за изпълнение на целите, за промяна и за работа върху промяната. Няма да хабим енергия, за да се предпазваме от всичко, което е опасно, защото светът не е толкова опасен. Следователно ние имаме доверие в света. Той ни оставя на мира. Той не ни желае да ни навреди. Имаме доверие в другите хора и имаме доверие в собствената си способност да се реализираме по начина, по който самите ние желаем.
Вярата на протестантска Европа в прогреса и промяната е била полезна. Ако включим и англоговорящия свят, чиято културна сфера е в непосредствена близост до протестантската, много от ценностите, които характеризират съвременния свят и съвременна Европа, идват от тези културни сфери. Трябваше да изоставим до известна степен традициите и авторитетите, за да изградим съвременния свят с демокрация и широко разпространен просперитет.
Но когато сега виждаме консервативната реакция в световен мащаб на една прогресивна епоха, която може би е стигнала твърде далеч в политическите си тези, тогава с помощта на Световната ценностна система можем да разберем какво може да се възприеме като слабост в прогресивното мислене.
И като добри консерватори можем да започнем от концепцията за баланс. Още Аристотел говори за златната среда. В известната си книга „Никомахова етика“ той пише, че средният път между две крайности винаги е похвален. Така трябва да мислят сега Европа и Западът като цяло. Твърде много сме се отклонили в традиционната критика и индивидуалистичната самореализация и трябва да намерим път обратно към една по-нюансирана позиция.
Ако разгледаме въпроса за ценностите, които трябва да доминират в едно общество (т.е. ценностите, които се измерват по вертикала в диаграмата на Световната ценностна система), очевидно е, че ние, европейците, не искаме да се върнем към нашето собствено Средновековие. Позволяваме си да бъдем критични към имигрантските групи, които не могат да приемат нашите съвременни свободи и права. Позволяваме си да вярваме в религиозната свобода, в правото да критикуваме религията, в правото на младите жени сами да решават с кого ще живеят. Съществува ясна разлика между нашите европейски културни сфери и културната сфера, наречена „афро-мюсюлманска“, която се намира на противоположната страна на културната карта: в долния ляв ъгъл.
Но означава ли това, че не трябва да имаме никакви традиции? Означава ли това, че не трябва да има религиозни, морални или политически авторитети? Означава ли това, че трябва да изхвърлим християнското си наследство зад борда? Разбира се, че не. Защото ако го направим, ще унищожим собствената си култура. И точно това наблюдаваме в Европа и на Запад като цяло през последните тридесет години. В името на освободения от авторитети универсализъм, който се отнася само до общовалидните човешки ценности, които се очаква всеки да възприеме, независимо от това откъде идват хората, ние си помислихме, че Европа може да бъде точно толкова „мултикултурна“, колкото и „западна“. Но това не е толкова просто. Европейците също са хора. Западняците също се нуждаят от традиции и мистика. Западняците се нуждаят и от история и исторически свързана идентичност. В противен случай ние ще бъдем нищо.
И ако разгледаме въпроса за отношението ни към живота като личности, също е очевидно, че сме отишли твърде далеч, вярвайки, че животът се състои само от чудесна самореализация. Да бъдеш човек означава също да бъдеш част от някакъв контекст (надяваме се), да бъдеш част от нещо по-голямо от теб самия, да чувстваш, че правиш нещо полезно за другите, да се чувстваш спокоен и сигурен. Много европейци, например, са забравили какво е усещането да имаш война в близост до себе си. Пълномащабната атака на Русия срещу Украйна беше шок за много европейци. Възможно ли е това да се случи и в нашата близост? Може ли един човек (Путин) да бъде толкова брутален, че да изисква подчинението на цяло население? Може ли всички ние да бъдем подложени на това на пръв поглед чисто зло? Изведнъж се наложи да се замислим за оцеляването на себе си и на семейството си. Изведнъж се наложи да гледам на себе си като на гражданин на държава, която гарантира моята безопасност. Изведнъж мнозина трябваше да мислят за нещо по-земно от собствената си самореализация.
Разбира се, войната не е добра. Би било чудесно, ако всички можехме да се посветим само на това да осъзнаем себе си, но действителността не изглежда така. Може би именно защото сме загубили връзка с една сложна и в много отношения опасна реалност, вярваме, че можем да си позволим да се посветим само на самореализацията. Тук реалните и опасни конфликти могат да ни напомнят, че действителността не е приятен роман и че всички ние трябва да мислим и за своето оцеляване.
Така че, може би малко повече баланс. Малко повече индивидуализъм и традиционализъм. Вероятно би било добре за протестантска Европа и за други части на Европа, ако се придвижим малко по-близо до центъра на картата. Не е необходимо да бъдем толкова крайни. НИЕ трябва да съчетаем нашия оптимизъм, нашия модернизъм и нашия индивидуализъм с разумен консерватизъм и здравословна предпазливост. Това се отнася до способността ни да се защитаваме във военно отношение. Това се отнася до нашето виждане за обширни и неконтролирани миграции. Това се отнася до нашето виждане за морала и традициите. Силна Европа трябва да бъде балансирана Европа. Никой не печели от това да бъде краен.