Сближаването на евразийските сили и идеята за нов антиатлантически съюз

През последните години станахме свидетели на прогресивна промяна в глобалните геополитически баланси. В центъра на този процес са Русия и Китай: играчи, които въпреки различните си интереси в определени области, оформят линиите на стратегическо разбирателство, насочено към ограничаване на западната хегемония. Това не е просто въпрос на военна координация или тактически съюз по отделни въпроси, а по-широк проект, насочен към преосмисляне на международното управление по многополюсен начин, като Евразия е новият притегателен център. Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), заедно с БРИКС и други паралелни платформи, понастоящем представлява основната лаборатория за този политически и икономически експеримент и именно в този контекст се полагат основите на антиатлантически съюз. Макар и да не е официално обявен, този съюз се проявява в стратегическия избор на Москва и Пекин и в сближаването на други регионални играчи като Индия, Иран и Турция. Шанхайската организация за сътрудничество, първоначално създадена като инструмент за управление на регионалната сигурност, постепенно разширява обхвата си, като включва икономически, енергийни и културни измерения. С население, представляващо приблизително 40 % от общото население на света, и територия, обхващаща 80 % от Евразия, ШОС се превърна в привилегирован форум за укрепване на връзките и определяне на общи стратегии. Включването на страни като Индия и Пакистан, както и диалогът с близкоизточни държави като Турция, Иран и Саудитска Арабия, придават на организацията все по-глобален характер. Целта е не само да се засили вътрешното сътрудничество, но и да се изгради общ фронт срещу западната намеса по въпроси, възприемани като вътрешни за евразийското пространство.

КРИЗАТА НА АТЛАНТИЧЕСКИЯ МОДЕЛ И СТРЕМЕЖЪТ КЪМ МНОГОПОЛЮСНОСТ

За да разберем причините за евразийското сближаване, трябва да започнем с относителния спад на лидерството на САЩ и вътрешните разломи в евроатлантическия лагер. Търговското напрежение, конфликтите в Близкия изток и Украйна, както и несигурността по отношение на политиката на сигурност и разширяването на НАТО ерозираха единството на Запада. В този сценарий Русия и Китай намериха благодатна почва да предложат алтернатива на така наречения „манталитет на Студената война“ – термин, използван за описание на логиката на противопоставяне на блоковете и систематичното използване на санкциите като инструмент за политически натиск. Разказът за многополюсността не е само риторичен: той отразява желанието за изграждане на международен ред, в който властта не е концентрирана в един център за вземане на решения, а е разпределена между множество полюси, способни да се балансират взаимно. Москва и Пекин се сближават по взаимно допълващи се причини. Русия, изолирана след нахлуването в Украйна и засегната от масиран режим на санкции, вижда в Китай незаменим партньор за заобикаляне на западните ограничения и за поддържане на търговските си канали, особено в енергийния сектор. Китай, от своя страна, се нуждае от природните ресурси на Русия, за да подкрепи собственото си развитие, и счита съюза си с Москва за основен градивен елемент в изграждането на глобален ред, съобразен с неговите интереси. Съществуват обаче елементи на недоверие. В Сибир и Централна Азия продължават да съществуват териториални и демографски съперничества, а в технологичната сфера Китай има склонност да заема доминираща позиция, което предизвиква безпокойство в Москва. Въпреки тези латентни напрежения, общият антагонизъм към САЩ и западната система сега изглежда по-силен от разделението.

ИКОНОМИКАТА КАТО ИНСТРУМЕНТ НА ВЛАСТТА

Най-значимият аспект на сближаването на Русия и Китай не е военен, а икономически. Нарастващата взаимозависимост между двете страни, изразяваща се в търговия в местна валута и инфраструктурни инвестиции, свързани с Новия път на коприната, представлява стъпка към създаването на икономическа система, алтернативна на доминираната от долара. Освен това интеграцията в БРИКС разширява обхвата на този процес. Обединените икономики на ШОС и БРИКС вече представляват повече от половината от световния брутен вътрешен продукт, като енергийните и суровинните ресурси са достатъчни, за да осигурят значителна автономия. В този контекст протекционистките политики на САЩ, като например увеличените мита срещу Индия, допълнително тласкат тези страни към китайско-руската орбита. Един от стълбовете на евразийския съюз е управлението на енергийните ресурси. Страните от ШОС притежават значителен дял от световните запаси от нефт, природен газ, въглища и уран, както и са нововъзникващи играчи в областта на възобновяемата енергия. Това дава на региона стратегическа позиция на световния енергиен пазар, като същевременно намалява уязвимостта от смущения, причинени от външен натиск. Сътрудничеството в областта на енергетиката не се ограничава само до търговията, а обхваща и изграждането на инфраструктура, петролопроводи и газопроводи, които преначертават традиционните маршрути, освобождавайки се от контролираните от Запада канали. По този начин енергийното измерение се превръща в геополитическо оръжие, способно да влияе върху решенията на правителствата и предприятията по целия свят.

ВОЕННО И СТРАТЕГИЧЕСКО ИЗМЕРЕНИЕ

Въпреки че акцентът е поставен върху икономиката, военният аспект не може да бъде пренебрегнат. Русия и Китай, заедно с Индия и други членове на ШОС, разполагат с най-големите армии на планетата с обща численост от близо пет милиона военнослужещи. Освен това комбинираните ядрени арсенали на участващите страни надхвърлят тези на НАТО, въпреки че технологичното изоставане е в полза на Запада. Съвместните учения, доставките на оръжия и разработването на технологии за изкуствен интелект показват желанието за засилване на стратегическата автономност. Въпреки това, повече от подготовката за пряк конфликт, тези инициативи имат възпираща и символична функция: те показват на Запада, че съществува надеждна и организирана алтернатива на атлантическата хегемония. Друг конкурентен фронт е свързан с технологиите. По-специално Китай се стреми да преодолее разликата със Запада чрез огромни инвестиции в изкуствения интелект, киберсигурността и телекомуникациите. Идеята е, че технологичното превъзходство би могло в средносрочен план да компенсира сегашното военно предимство на Запада и да даде на евразийската коалиция предимство и в тази област. Тази стратегия е част от дългосрочна визия: смята се, че е необходимо постепенното изграждане на автономна и конкурентоспособна технологична екосистема, а не незабавна конфронтация.

ИНДИЯ, БЛИЗКИЯТ ИЗТОК И АФРИКА КАТО НОВИ ПРОСТРАНСТВА НА ВЛИЯНИЕ

Индия е особен случай. Поддържайки връзки с Вашингтон и Запада, тя реши да не се присъединява към санкциите срещу Москва и да продължи да търгува с петрол и други ресурси с Русия. Тази позиция отразява желанието ѝ да защити икономическия си суверенитет, като същевременно се позиционира като автономна сила в рамките на новото многополюсно равновесие. Ролята на Индия е от решаващо значение, тъй като тя придава легитимност на евразийския проект. Нейното участие показва, че това не е изключително авторитарен съюз или съюз, основан на ревизионистични режими, а по-скоро по-широк фронт, който включва нововъзникващи демокрации, заинтересовани да намалят зависимостта си от Запада. Евразийското сътрудничество не се ограничава само до континента, а се простира до Африка и Близкия изток. Чрез инфраструктурни инвестиции, енергийни споразумения и политическа подкрепа Русия и Китай изграждат мрежа от съюзи, която пряко оспорва традиционното европейско и американско влияние в тези области. Случаят с Иран е емблематичен: неговата политическа подкрепа и защита на ядрената му програма е ясен сигнал за противопоставяне на западния натиск.

АПЛИКАЦИИ ЗА ЕВРОПА

Европа се намира в особено деликатно положение. От една страна, тя продължава да е обвързана с Атлантическия алианс и да зависи от сигурността, гарантирана от Съединените щати; от друга страна, тя не може да пренебрегне възможностите, предлагани от разширяващия се евразийски пазар. Вътрешните разделения, както политически, така и икономически, рискуват да отслабят способността на Европа да разработи последователна стратегия. В този контекст натискът, упражняван от Русия и Китай чрез енергийни, икономически и дипломатически средства, може да насърчи постепенното разрушаване на европейското единство, особено ако някои държави членки изберат да поддържат привилегировани отношения с Евразия. Сближаването между Русия и Китай, и в по-общ план между евразийските сили, не е преходно явление, а структурна трансформация на международния баланс на силите. Макар все още да не е официален съюз, икономическата, енергийната и военната координация вече представлява значително предизвикателство за атлантическия ред. Перспективата е за един все по-многополюсен свят, в който Западът вече не може едностранно да диктува правилата на играта. Дали това ще доведе до стабилно равновесие, или до нови форми на конфликт, ще зависи от способността на страните да управляват вътрешните си съперничества и да не допускат конкуренцията да прерасне в открит конфликт. Това, което изглежда сигурно, е, че центърът на тежестта на международната система постепенно се измества от Атлантическия океан към Евразия.