Subscribe
През последните няколко години се наблюдава сеизмична промяна в традиционните леви и десни партии както в Европа, така и в Северна Америка. Лявото някога означаваше социализъм. През 20-те години на миналия век това означаваше премахване на правото на частна собственост върху средствата за производство и следователно край на „експлоатацията“ на работническата класа от капиталистите. През 40-те години на ХХ в. социализмът означаваше централно икономическо планиране, при което на хората се позволяваше най-вече да запазят формалните си права на собственост, но при което планиращите трябваше да насочват индивидуалните усилия в каналите, които се смятаха за най-ефективни или социално приемливи. През 60-те години на ХХ в. това означава високи данъци и мащабно преразпределение, но не непременно от богатите към бедните, а по-скоро от лесно облагаемите към тези с най-голямо политическо влияние. Но социализмът и в трите си разновидности се провали. Съветската система се срина. Социалдемокрацията от шведски тип се сблъска с реалността и беше тихо изоставена. (Когато попитаха Маргарет Тачър за най-голямото ѝ постижение, тя отговори: „Тони Блеър“).
Левицата доминира в университетите и медиите
Левите не завладяха света, защото социализмът не проработи. Но това, което завладя, бяха университетите и медиите. Една от причините беше, че способните десни хора стават предприемачи, инвеститори, бизнесмени, мениджъри, лекари и инженери, докато способните леви интелектуалци стават университетски преподаватели, учители и журналисти. След това тази тенденция се засили от факта, че левите хора поддържат мнението си с много по-голяма интензивност и много по-малка толерантност от десните. Десните университетски преподаватели наемат новопостъпилите на работа повече или по-малко независимо от техните политически възгледи. Левите професори наемат само други левичари. По този начин университетите бавно бяха превзети. Същата тенденция на самоизбор се наблюдава и в медиите. Оставени сами на себе си, университетите и медиите ще станат леви.
Истинските жертви изчезват, левите измислят нови
Университетите престанаха да бъдат форум за свободна конкуренция на идеи, а се превърнаха в проводници на социалните промени, които левицата желаеше. Журналистите престанаха да отразяват това, което наистина се случва, и се превърнаха в леви мажоретки. Но какви социални промени желаеше левицата? Нейната историческа (и благородна) мисия беше да се бори за бедните и маргиналите. Но в края на ХХ век, поне на Запад, тези въпроси престанаха да бъдат спешни. Бедността до голяма степен беше премахната, а етническите и сексуалните малцинства вече не бяха потискани. Левицата беше загубила своя смисъл на съществуване. Затова тя си измисли нова. Вместо да се заеме с все по-трудната задача да идентифицира истинските жертви и да се бори за тях, левицата просто създаде жертви и техните потисници, откъдето идва и културата на отмяна на левицата и уокизма, страстното отхвърляне на западната цивилизация, безсмисленото посрещане на антизападните кандидати за убежище, които се стичат към Европа.
Антисемитизмът и новата антизападна утопия
По това време левите политически партии са доминирани от нов елит от университетски преподаватели, учители, журналисти, адвокати активисти и държавни бюрократи, които не се съобразяват с проблемите и интересите на работническата класа (която също е претърпяла трансформация, като специалните умения са заменили суровите мускули). Левите образи също се бяха променили. През 20-те години на ХХ век утопията беше Съветският съюз, а борбата се предполагаше, че е между капиталистите и пролетариата. В следвоенните години утопията е Швеция, а илюзията на епохата е корпоративизмът – съюзът на голямото правителство, големия бизнес и големия труд. Но левицата нямаше утопии, към които да изпраща възхитени делегации от Запада, а нямаше и реални борби. За известно време левицата прегърна екофундаментализма (а някои левичари все още го правят), където утопията е някаква въображаема Аркадия с пеещи птички и трева, поклащаща се нежно от вятъра. Но напоследък левицата си намери друга въображаема страна – Палестина (която никога не е съществувала), нови врагове – евреите, и нов електорат – антизападните имигранти. Левицата се е променила до неузнаваемост, а нейният традиционен електорат, работническата класа, не изпитва симпатии към новия ляв елит, с неговата абсурдна отменена култура и уокинг и с неговия зъл антисемитизъм. Това създава уникална възможност за десницата.