Тринайсет години по-късно – европейски лидер в Африканския съюз: Ходът на Мелони

Джорджия Мелони пристигна в Адис Абеба за момент, който на езика на дипломацията има по-голяма тежест от много декларации: участие във Втората среща на високо равнище Италия-Африка и най-вече присъствието ѝ като почетен гост на Асамблеята на Африканския съюз. Това не е „посещение от учтивост“. Това е политически сигнал: Италия иска да престане да бъде просто фронтова линия, която поема последиците от африканските и средиземноморските кризи, и да се върне към ролята на участник, който определя приоритети, инструменти и съюзи. Правителството вписа мисията в рамките на плана „Матей“, представяйки го като стабилна архитектура за икономически и стратегически партньорства, а не като поредица от съобщения.

Значението на събитието може да се измери и с цифра, която служи като термометър за „позициониране“: трябва да се върнем назад до 25 май 2013 г., за да открием европейски лидер, който да се радва на такова ниво на видимост в Адис Абеба, когато френският президент Франсоа Оланд говори на честванията на петдесетата годишнина на Организацията за африканско единство/Африканския съюз. Тринайсет години по-късно подиумът отново е на европеец – този път това е Италия. Това не е фолклорна подробност: тази аудитория не предоставя пространство и политическо признание, ако не види събеседник, смятан за полезен по конкретни досиета (развитие, финанси, сигурност, миграция, енергетика). Това е и косвено послание към Брюксел: Рим претендира за пряка връзка с африканските партньори и за инициатива, която не чака бавния ритъм на процедурата на ЕС.

Всъщност в основата на мисията беше Втората среща на върха Италия-Африка, която се проведе в Адис Абеба успоредно със събитията на Африканския съюз. Правителството я представи като място за равносметка на първата фаза на плана „Матей“ и за „изпълнение“ на проекти и ангажименти. Във встъпителните си думи Мелони настоя на логиката на равноправното партньорство и на необходимостта от изграждане на трайни решения „заедно“, а не на пакети, наложени отгоре. Изборът срещата на върха да се проведе на африканска земя, а не в Европа, има точно тази цел: да се промени както символиката, така и практиката, като се даде знак, че Италия не иска Африка да бъде просто файл в дневния ред, а стратегически партньор, способен да разработва съвместно и да проверява резултатите.

По този въпрос дори цифрите подчертават амбицията: според международните доклади планът „Матей“ включва 14 африкански държави и множество проекти в областта на енергетиката, инфраструктурата, здравеопазването, образованието и климата. И тук се крие политическото различие, за което претендира Рим: ако Африка се е върнала в центъра на света, то реториката не е достатъчна. Необходим е метод – проследими ресурси, проверими инициативи, споделени приоритети. Целта на Италия е двойна: от една страна, да изгради доверие (истинската валута на дипломацията), а от друга – да консолидира система от икономически отношения, която да направи Италия по-малко уязвима от сътресения и по-централна за средиземноморските коридори.

Важна част, която се появява встрани, се отнася до африканския дълг и устойчивостта на климатични сътресения. Мелони обяви готовността на Италия да въведе клаузи за спиране на плащанията в случай на екстремни климатични събития, в рамките на по-широка рамка от инициативи за преобразуване на дълга в съвместно договорени проекти за развитие. От политическа гледна точка това е умен ход: той говори на език, който много африкански правителства разбират, като се има предвид, че дългът е структурно бреме, и същевременно позволява на Рим да се представи като прагматичен, неидеологичен събеседник. В епохата на ожесточена конкуренция на континента доверието не се изгражда чрез комюникета, а чрез способността да се предлагат финансови инструменти и партньорства, които носят измерими ползи и за двете страни.

Стратегическата картина е ясна: Италия се стреми да засили ролята си в Средиземноморието не като лозунг, а като геополитическа функция. Средиземноморието отново се превърна в голямата панта на Европа: енергия, търговски пътища, инфраструктура, регионална нестабилност и миграционни потоци. В този контекст Африка не е „чужбина“ в традиционния смисъл на думата: тя е стратегическата дълбочина на европейската сигурност и просперитет. И ако Италия успее да изгради привилегирован канал с африканските партньори, тя също така увеличава силата си на преговаряне в Европа по решаващи досиета: енергийна политика, финансиране на сътрудничеството, управление на границите, обща отбрана, морска сигурност. В замисъла на правителството планът „Матей“ има за цел да превърне географията в политика: от просто „да бъдеш в центъра“ да действаш като ос.

Има и глава за Франция, която е неизбежна, когато се говори за Африка и Средиземноморието. В продължение на десетилетия Париж упражняваше дълбоко влияние върху континента, особено във франкофонската сфера, чрез политически и военни проекции, които превърнаха Африка в стълб на международната му позиция. Днес обаче пейзажът се е променил: Сахел е в размирици, няколко държави преориентираха съюзите си, а капацитетът на Запада да формира местната динамика е намалял. В този контекст присъствието на Мелони като почетен гост на Африканския съюз – след последната подобна европейска изява през 2013 г. – придобива допълнителен смисъл: Италия навлиза по-решително на терен, на който в миналото Франция е била смятана за основен европейски събеседник. Това не означава да се търси конфронтация, а да се заяви, че италианските национални интереси – енергетика, сигурност, инфраструктура, стабилност в Средиземноморието – не могат да бъдат подчинени на неявни йерархии.

Точно тук измерението на сигурността става решаващо, а не спомагателно. Има един момент, който Европа често се преструва, че не вижда: Средиземноморската сигурност все повече се решава на юг от Сахара. Сахел се е превърнал в основен коридор на нестабилност: джихадистко насилие, трафик, разпадане на части от държавата и конкуренция между външните сили. Международните анализи описват разрастването и устойчивостта на екстремистките групировки като двигател на хуманитарни кризи и мултипликатор на рискове и за Европа. Логиката е ясна: когато сигурността и управлението се разпадат, престъпните мрежи и коридорите за незаконна миграция се разширяват; и това, което се случва в Сахел, рано или късно се разпространява по северноафриканските брегове и маршрутите на централното Средиземноморие. В тази рамка мисията в Адис Абеба не е „сътрудничество“ в тесния смисъл на думата: тя е превантивна защита, опит за формиране на онази стратегическа дълбочина, която, когато се влоши, предизвиква каскадна нестабилност.

Второто ниво е морско и логистично: европейската сигурност днес зависи и от защитата на морските комуникационни линии между Средиземно море, Червено море и Индо-Тихоокеанския регион. Европейският съюз трябваше да активира отбранителна военноморска мисия в Червено море, EUNAVFOR ASPIDES, за да гарантира свободата на корабоплаването, след като нападенията срещу търговския трафик показаха колко крехка може да бъде глобалната търговска верига. Това не е „далечен“ въпрос: когато маршрутите се променят, разходите се увеличават и икономическият натиск се връща в Европа под формата на инфлация, рискове за износа и енергийна нестабилност. Освен това в централното Средиземноморие либийското досие продължава да бъде от решаващо значение: трафик, милиции, оръжия и преплитане на престъпността и незаконната миграция. Политическият въпрос е, че поради географското положение и жизненоважните си интереси Италия не може да си позволи непостоянна позиция: тя трябва да поддържа присъствие и лидерство – също и в европейските рамки – по отношение на стратегия, която свързва морската сигурност, контрола върху трафика и стабилизирането на южните брегове.

Всичко това обяснява защо Адис Абеба не е просто дипломатическа спирка, а тест за надеждност. За да бъде планът „Матей“ нещо повече от етикет, той трябва да доведе до измерим политически резултат: изграждане на партньорства, които подобряват стабилността и увеличават благосъстоянието – защото само така се намалява миграционният натиск и се свива пространството, достъпно за престъпни и екстремистки мрежи. За Италия, която по-рано от другите изпитва страничните ефекти на африканските кризи, това не е идеологически избор: това е реализъм. Ако Рим изгражда инструменти и съюзи в Африка, той също така укрепва позицията си в европейските отношения, включително деликатния баланс с Париж. С други думи, Италия не иска „пространство“: тя го взема, като демонстрира инициатива, приемственост и резултати.

Последното послание е двупосочно. Външно: Италия предлага партньорство, което има за цел да бъде конкретно – инвестиции, обучение, енергия, финансови инструменти и сигурност на маршрутите – и което признава Африка като главен герой. Във вътрешен план: външната политика не е украшение, а част от националната сигурност и растеж. Тринадесет години след последното европейско присъствие с подобна видимост в Адис Абеба, Италия се опитва да превърне геополитическото прозрение в стабилна линия: превръщайки Средиземноморието не в граница, която разделя, а в ос, която свързва, а Африка не в проблем, който трябва да бъде управляван, а в партньор, с когото се изграждат ред, развитие и стабилност.