Subscribe
Публикуването на 2026 г. на Националната отбранителна стратегия на САЩ (НСО) бележи повратна точка не само за американското военно планиране, но и за цялата трансатлантическа система. Това не е технически документ, нито рутинна актуализация. Това е политико-стратегическо изявление, което определя приоритети, йерархии и граници.
Посланието за Европа е недвусмислено: ерата на стратегическата двусмисленост приключи. В продължение на десетилетия европейската сигурност се основаваше на едно мълчаливо предположение – че американският ангажимент е постоянен, еластичен и до голяма степен безусловен. Новата НРС не прекъсва атлантическата връзка, но преразпределя ролите. Вашингтон не се оттегля, а изяснява очакванията си.
Това изясняване принуждава Европа да се изправи пред въпрос, който тя отлагаше твърде дълго: готова ли е да поеме основната отговорност за собствената си сигурност?
Американската промяна: приоритети и реализъм
Първа родина
Крайъгълният камък на новата стратегия на САЩ е върховенството на националната отбрана. Границите, въздушното пространство, морските подходи, киберустойчивостта и ядреното възпиране са изрично определени като основен приоритет. Това отразява по-широко завръщане към стратегическия реализъм: сигурността започва у дома, а не в абстрактното глобално управление.
Централно място на Индо-Тихоокеанския регион
Вторият стълб е Индо-Тихоокеанският регион, в който Китай е определен като основен дългосрочен стратегически конкурент. НСР представя Пекин нито като неизбежен враг, нито като партньор, който трябва да бъде приет, а като сила, чийто нарастващ военен потенциал трябва да бъде възпрян чрез сила, а не чрез конфронтация.
Това определяне на приоритетите има пряко отражение върху Европа: Стратегическата честотна лента на САЩ е ограничена. Ресурсите, вниманието и военните средства не могат да бъдат навсякъде едновременно.
Европа и НАТО: съюзници, а не зависими
НРС потвърждава ангажимента на Америка към НАТО, но го прави в нов тон. Алиансът остава жизненоважен, но вътрешното му равновесие трябва да се промени.
Документът е изричен: Европейските съюзници трябва да поемат основната отговорност за конвенционалната отбрана на континента, а САЩ да предоставят критична, но ограничена подкрепа. Това не е представено като наказание, а като стратегическа необходимост.
Най-забележително е издигането на споделянето на тежестта в структурен принцип. НСР се позовава на нов критерий, договорен в рамките на НАТО: 5 % от БВП, предназначени за отбрана и сигурност, като се комбинират 3,5 % за основни военни разходи и 1,5 % за свързани със сигурността инвестиции. Това вече не е символична цел; тя е формулирана като основа за надеждно възпиране.
Проблемът с едновременността: стрес тест за Европа
Една от най-важните аналитични концепции в НРС е „проблемът за едновременността“ –рискът, че множество противници могат да действат едновременно на различни терени.
За Съединените щати това засилва необходимостта от определяне на приоритети. За Европа това разкрива уязвимост: вече не може да се предполага, че Америка ще бъде автоматично на разположение.
Иронията е очевидна. Общата икономическа тежест на страните от НАТО, които не са членки на САЩ, далеч надхвърля тази на Русия. И все пак икономическият потенциал не се е превърнал във военна готовност, оперативно единство или промишлен капацитет. Проблемът не е в ресурсите, а в организацията, волята и стратегическата култура.
Истинските слабости на Европа – отвъд реториката
Разпокъсани разходи
Разходите за отбрана в Европа продължават да бъдат разпокъсани между отделните държави, което води по-скоро до дублиране, отколкото до укрепване. Многобройните оръжейни системи, несъвместимите стандарти и паралелните програми за обществени поръчки подкопават ефективността.
Недостатъчно мощна отбранителна промишленост
Индустриалната база в областта на отбраната в Европа страда от бавни производствени цикли, технологични зависимости и регулаторни пречки. Макар че политическите декларации за „стратегическа автономия“ се множат, реалното промишлено производство остава недостатъчно за поддържане на продължителен конфликт с висока интензивност.
Политическо объркване
Може би най-сериозната слабост е концептуалната. „Европейската отбрана“ твърде често се разглежда като идеологически проект, а не като стратегическа необходимост. Това води до объркване между сътрудничество в областта на сигурността и политическа централизация, което отчуждава националните правителства, без да предоставя реални способности.
Какво Вашингтон не иска от Европа да прави
Изключително важно е да се уточни какво не се изисква от НРС.
Той не изисква:
- Наднационална европейска армия
- Ерозията на националния суверенитет
- Раздяла с НАТО
- Антиамериканска „стратегическа автономия“
Напротив, американското послание е прагматично: по-силните държави създават по-силни съюзи. Това, което Вашингтон иска, са надеждни партньори, а не бюрократични конструкции.
Необходимата европейска позиция: консервативен реализъм
Един надежден европейски отговор трябва да се основава на реализъм, а не на илюзии.
Отбраната е основна функция на националната държава, а не символична област на политиката. Сътрудничеството трябва да бъде междуправителствено, да се основава на способностите и да е насочено към резултатите. Индустриалната политика трябва да третира отбраната като стратегически актив, а не като последваща регулаторна мисъл.
Този подход е в пълно съответствие с консервативните принципи, които отдавна се поддържат в традицията на ЕКР:
- Националният суверенитет като основа, а не като пречка
- Субсидиарност вместо централизация
- Отговорност вместо зависимост
- Сигурността като предпоставка за свободата
Европа, която не може да се защити, не може да защити пълноценно своите граждани, своите граници или своите демократични институции.
Зрелостта над илюзията
Националната отбранителна стратегия на САЩ за 2026 г. не намалява значението на Европа. Тя я предизвиква да порасне.
Истинската опасност не са по-високите разходи за отбрана, нито по-голямата отговорност. Истинската опасност е да продължаваме да се преструваме, че стратегическата защита може да бъде възлагана на външни изпълнители за неопределено време.
В света на политиката на връщане на властта доверието е от значение. Една незащитена Европа не е партньор – тя е стратегическа отговорност. Изборът вече не е теоретичен. Той е политически, непосредствен и неизбежен.