Произведено в Западна Сахара

Парламентарно гласуване, което разкри разломните линии в Европа

Има дни, в които възвишените декларации на Европейския съюз за единство, законност и споделена цел се сблъскват с твърдата и непоклатима реалност на политиката на властта. Миналата седмица гласуването в Европейския парламент относно етикетирането на селскостопански продукти от Западна Сахара беше един от тези дни – момент, в който Испания беше принудена да се изправи пред това колко малко се защитава националният ѝ интерес в Брюксел и колко катастрофално се представя собственото ѝ правителство, когато залогът е свързан с нашия суверенитет, нашите земеделски производители и стратегическата ни роля в Магреб.

На пръв поглед конфликтът изглежда технически: как супермаркетите трябва да етикетират доматите и пъпешите, отгледани в Западна Сахара? Но този сух, бюрократичен въпрос крие много по-дълбок спор, свързан с влиянието на Испания, баланса на силите в южното Средиземноморие и по-широката борба между европейската цялост и политическия натиск, упражняван от държава извън ЕС.

Законът беше ясен, но вместо това Брюксел избра политиката

От правна гледна точка въпросът е трябвало да бъде уреден. През октомври 2024 г. Съдът на Европейския съюз издаде окончателно решение по дело C-399/22, в което изясни – на език, който дори дипломатите не могат да изкривят – че Западна Сахара е отделна и различна територия от Мароко съгласно международното право. Следователно всеки селскостопански продукт, отглеждан там, трябва да бъде етикетиран по прозрачен и честен начин като произхождащ от Западна Сахара. Съдът дори подчертава, че всяко друго обозначение би заблудило потребителите и би нарушило правилата на ЕС за етикетиране на произхода. Посланието не би могло да бъде по-ясно.

И все пак яснотата никога не е била пречка за Брюксел, когато става дума за геополитическо удобство. След кръг от дискретни преговори с Рабат Европейската комисия изготви проект на делегиран регламент, който ще позволи на продуктите от Западна Сахара да навлязат на пазара на ЕС под мароканските регионални имена – Лааюн-Сакия Ел Хамра и Дахла-Уед Едахаб – имена, които едва ли някой европейски потребител би могъл да разпознае и които елегантно заличават политическата реалност на мароканския контрол върху спорна територия. Това не е точно изпълнение на съдебно решение. Това е политическо заобикаляне на закона.

Рядък момент на междупартийно възмущение в AGRI

Когато на 20 ноември Комисията беше призована да се яви пред Комисията по земеделие на Европейския парламент, фасадата се пропука почти веднага. Евродепутатите от целия политически спектър – консерватори, суверенисти, зелени и дори леви – реагираха с необичайно и категорично единодушие. Те обвиниха Комисията, че пренебрегва Съда, заблуждава потребителите, поддава се на мароканския натиск и пренаписва законодателството на ЕС в услуга на трета страна.

Възмущението им се засили, когато представителят на Комисията спокойно призна, че дерогацията от правилата на ЕС е резултат от преговори с Мароко, а не опит за спазване на решението на Съда. Тя дори описа Западна Сахара като „част от една държава“ – формулировка, която противоречи на позицията на ООН, на Съда на Европейския съюз и дори на правните аргументи на самата Комисия в предишни съдебни спорове.

Предвид тези критики можеше да се очаква, че Парламентът ще блокира мярката при гласуването ѝ в пленарна зала.

Един глас направи разликата – и той дойде от Испания

Подаденото възражение срещу регламента на Комисията получи огромна подкрепа: 359 членове на ЕП гласуваха за отхвърляне на делегирания акт. Но бяха нужни 360 гласа. Възражението се провали с един глас. И този един глас дойде от Испания – или по-скоро от представителите на правителството на Санчес.

Испанските евродепутати социалисти гласуваха почти единодушно, за да запазят споразумението на Комисията. В решаващия момент, когато интересите на страната ни бяха поставени на карта, когато европейското право беше поставено на карта, когато интегритетът на Парламента беше поставен под въпрос, испанската социалистическа делегация избра страната на Рабат и Брюксел, а не страната на Испания.

Контрастът с останалата част от политическото представителство на Испания в Европа не би могъл да бъде по-ясен. Евродепутатите от Vox в рамките на групата „Патриоти за Европа“, от Partido Popular в рамките на Европейската народна партия и испанските представители на Европейските консерватори и реформисти – евродепутатите Нора Хунко и Диего Солие – твърдо отстояваха стратегическите интереси на Испания. Техните гласове защитиха нашите земеделски производители, правния ни ред и геополитическата ни позиция в Магреб. В този момент те се превърнаха в единствените испански гласове, готови да кажат в Брюксел това, което всеки испанец вече знае: решенията на Европа относно Мароко са от голямо значение и Испания не трябва да бъде третирана като нещо второстепенно.

Дългогодишният интерес на Испания към Магреб

За да се разбере значението на този вот, трябва да се разберат трайните национални интереси на Испания в региона. Като средиземноморска сила с дълбоки исторически, културни и политически връзки със Западна Сахара, Испания има всички основания да поддържа влиянието си в териториите, които някога са оформяли нейната южна граница. Още по-важно е, че Испания има присъщ стратегически интерес да балансира нарастващата увереност на Мароко. Мароканската държава неведнъж е показвала, че ще използва миграционните потоци, дипломатическия натиск и икономическото влияние, за да постигне целите си. Една по-силна и по-автономна Западна Сахара отслабва мароканското господство в региона и разширява възможностите за маневриране на Испания. Това винаги е била геополитическата логика на Испания – до момента, в който сегашното правителство се отказа от нея.

Структурният проблем на ЕС: държавите членки и третите страни не се конкурират при равни условия

Случилото се в Брюксел разкрива и по-дълбока дисфункция в Европейския съюз. Непрекъснато ни убеждават, че ЕС действа въз основа на принципи, безпристрастност и общи интереси. Но в момента, в който националните приоритети се сблъскат, европейският идеализъм се изпарява. Франция, чиито дипломатически отношения и отношения в областта на сигурността с Мароко са дългогодишни и дълбоко вкоренени, упражни традиционното си влияние. Комисията, която е много чувствителна към Париж и желае да запази сътрудничеството с Рабат, се присъедини към тази позиция. Испания, под сегашното си ръководство, не успя дори да се опита да се наложи.

И нека бъдем ясни: Франция е напълно в правото си – а всъщност и в задължението си – да преследва собствените си национални интереси в Магреб. Нито един френски лидер, независимо дали е ляв или десен, не е претендирал за обратното. Точно затова френските консерватори и патриоти гласуваха срещу испанските консерватори и патриоти. Проблемът не е в това, че Франция защитава стратегическите си приоритети, а че тези конкуриращи се национални програми неизбежно се сблъскват, поставяйки твърд таван на европейската интеграция и разкривайки границите на политическия проект на Брюксел. Когато държавите-членки се движат в противоположни посоки, ЕС престава да функционира като Съюз и се превръща в арена на конкуриращи се суверенитети. Това, което прави този случай особено тревожен за Испания, е, че нашето правителство изобщо не защитава испанския национален интерес; вместо това то се присъедини към институционалната култура на ЕС, която действа така, сякаш испанските избиратели са второстепенни спрямо предпочитанията на Комисията – и следователно спрямо интересите на Рабат и Париж.

Това е неудобната истина: когато ЕС трябваше да избира между Мароко и Испания, той избра Мароко. Когато трябваше да избира между правната цялост и политическото удобство, той избра удобството. И когато Испания се нуждаеше от правителство, което да разбира стратегическите последици от този въпрос, тя се оказа непредставена.

Глас, загубен от един, урок, издълбан в камъка

Възражението може и да се провали само с един глас, но политическото значение на този епизод не може да бъде по-ясно. Испания има постоянни интереси в Магреба, които изискват сила, приемственост и сериозност. Правителство, което отказва да защитава тези интереси, се отказва не само от една политика – то се отказва от Испания. А Европейският съюз, който позволява на трети държави да определят вътрешните правила за сметка на един от своите членове, подкопава собствения си авторитет.

И все пак има основание за надежда. Испания не е лишена от защитници. В Брюксел нашите консервативни представители бяха тези, които отстояваха суверенитета ни и стратегическото ни място в Средиземноморието. Те разбраха това, което правителството отказва да признае: Испания не може да си позволи да бъде пасивен зрител в собствената си геополитическа среда.

Испания заслужава правителство, решено да защитава ролята ѝ в Магреб. Европа заслужава институции, които защитават европейците, а не трети страни. Докато този ден настъпи, испанските консерватори – или, още по-добре, патриоти, защото не е задължително да си консерватор, за да си патриот – в Европейския парламент и у дома ще останат пазители на националния ни интерес.