Subscribe
Полският президент Карол Навроцки вече е наложил практиката да налага вето, когато законопроект, представен от парламента на страната, противоречи на неговата национално-консервативна визия. Когато неговото противопоставяне чрез вето предизвика интереса на европейското обществено мнение, реакцията на истаблишмънта беше същата: това вето проправя пътя за нов спор между „националистическия и евроскептичен“ президент срещу „центристкия и проевропейски“ министър-председател. Всеки път едни и същи прилагателни и едно и също описание. Една и съща реторика. Накратко, това е Евроскептик Навроцки, който се опитва да „осуети“ законодателната програма на проевропейския Туск.
Разбира се, подобно тълкуване не изненадва никого – или не би трябвало да изненадва никого. Дори нюансите да се различават в зависимост от човека или ситуацията, разказът винаги е един и същ. Но Навроцки не е евроскептик, а министър-председателят Туск в никакъв случай не е повече проевропейски настроен от президента на Полша.
Когато Карол Навроцки използва правото си на вето, за да блокира закон, който би навредил на страната му, той действа в защита на полските интереси. Той е прополски, но не по-малко проевропейски настроен. Това е основен аргумент, който обаче не се приема от другата страна на обществото.
По-малко от три седмици след силната си реч по време на встъпването в длъжност новият президент наложи вето върху удължаването на помощта за украинските бежанци в Полша. По този начин Карол Навроцки изразява категоричното си несъгласие с различното отношение към поляците и украинските гости, заявявайки, че „полските граждани са третирани по-лошо в собствената си страна“. Жестът му напълно съответстваше на изявленията му по време на предизборната кампания и беше в унисон с мнението на по-голямата част от полското общество, което не одобряваше прекомерния размер на социалните помощи, отпускани на украинците.
Когато в средата на ноември той обяви, че ще използва правото си на вето, за да блокира назначаването на 46 нови съдии, близки до правителството на Туск, истаблишмънтът използва същата реторика: „нов епизод във войната между президента и премиера“, „нова политическа криза“ и т.н. Всъщност Навроцки използва този президентски прерогатив, за да спре назначаването на магистрати, които обвини, че подкопават конституционния ред на Полша – много тревожно обвинение.
Преди няколко дни поредното вето на президента предизвика вълни далеч отвъд границите на Полша. Този път Карол Навроцки блокира закона за прилагане на Закона за цифровите услуги – европейското законодателство, което регулира т.нар. модериране на онлайн съдържание. В изявлението си, в което обяснява защо се противопоставя на вече одобрения от парламента закон, Навроцки се позовава на прословутото Министерство на истината в антиутопичния роман на Оруел 1984, препратка, която вече не изглежда като метафора или преувеличение. Как може един държавен служител да бъде упълномощен да определя какво трябва и какво не трябва да остане публикувано онлайн? Кой и как може да решава какво е „истина“ и какво е „дезинформация“ или „реч на омразата“ в цифровата среда? До каква степен свободата на изразяване, основен принцип, може наистина да бъде защитена, ако на определена част от обществото се отказва правото да изразява мнението си? Защитата на децата от опасно съдържание, разпространявано онлайн, не трябва да бъде несъвместима със защитата на свободата на изразяване, твърди Карол Науроцки.
Когато полският президент призовава за преразглеждане на закона, той всъщност призовава за нов проектозакон, който не противоречи на интересите на полската нация или на основните права и свободи. Независимо колко силно и настойчиво истаблишмънтът твърди, че всяко вето означава нова политическа криза, реалността само показва колко крехка е тази пропагандна рамка. Стратегията на Карол Навроцки не е да блокира всичко, което идва от правителството или от сегашното парламентарно мнозинство, за да разголи мускули пред политическите си опоненти, а да изпълни ангажиментите си към полския народ и да се бори за интересите на страната си. Дори това да означава да дразни силно глобалистичния истаблишмънт или да бъде критикуван за поддържането на конфликт с така нареченото проевропейско правителство.